М. Димитрова
Човек, пренебрегвал баща си в продължение на 17 години, преживява шока на живота си, когато се връща у дома, за да го провери – къщата е в руини, а баща му го няма.
Едуард Морис отгледа сина си Джоузеф сам, след като съпругата му почина от рак, когато Джоузеф беше само на 10 години. Той даваше на сина им най-доброто от всичко и не пропускаше възможност да бъде до него, независимо дали ставаше дума за училищни тържества, родителски срещи или дори дипломиране.
Въпреки това, когато Джоузеф си намери работа и стана самостоятелен, той започна да смята Едуард за бреме.
— Защо не можеш да правиш нещата сам, татко? — Джоузеф му се развика, когато г-н Морис го повика за помощ по мобилния си телефон.
— Е, сине, вие, деца, знаете толкова много за технологиите и всичко останало. Тези неща не съществуваха, когато бяхме на вашата възраст. — каза баща му, умолявайки сина си за помощ. — Опитвах се да проверя извлечението от сметката си, но не съм сигурен как го правиш…
— Тогава отиди в банката и помоли за съдействие, татко! Уф! — измърмори Джоузеф. — Сега ще прекратя разговора, тъй като закъснявам за работа!
— Джозеф, чакай… Ало? Ало? — Обаждането беше прекъснато.
Г-н Морис се разплака, когато Джоузеф затвори, без дори да го попита за проблема. Беше изоставил всичко в живота си, за да гледа сина си. Всъщност той никога не е мислил да се жени, за да посвети цялото си внимание на Джоузеф. С течение на времето обаче момчето го изолира от живота си и го отряза напълно.
Всичко започна, когато Джоузеф разкри, че се мести в друг град, тъй като там му било предложено повишение. В онези дни той посещаваше г-н Морис поне веднъж месечно, но след няколко месеца месечните посещения станаха годишни и в крайна сметка дори това спря.
Когато г-н Морис се опита да му се обаждаше, Джоузеф не си правеше труда да отговори на обажданията му и ако отговореше, на линията щеше да бъде неговата секретарка, която го информираше, че Джоузеф е зает с нещо.
Г-н Морис живееше сам в малка къща и самотата в крайна сметка се отрази на здравето му, като го накара да се разболее тежко. Когато Джоузеф продължи да не отговаря на обажданията му, той започна да му пише писма. Но за съжаление на възрастния мъж, той така и не получи писмо в отговор.
Очевидно Джоузеф не искаше той да бъде част от живота му, помисли си г-н Морис. Всичко обаче се промени един ден…
Джоузеф се завърна в къщата на баща си 17 години по-късно, озадачен защо баща му не му е написал писмо през предходните няколко месеца. Вярно, никога не четеше писмата, които му изпращаше, но всеки уикенд, когато проверяваше пощенската си кутия, очакваше да има писмо от него.
След като това не се случва няколко поредни месеца, той реши да провери баща си. Когато пристигна обаче, всичко, което видя, беше почти съборена дървена сграда, стояща на мястото на къщата, в която той и баща му някога бяха живели щастливо.
Входната врата беше рухнала, а дървеният таван беше почти разбит. Верандата беше осеяна с гнило дърво, което се беше обелило от повърхностите и парчета натрошено дърво, което беше паднало от покрива. Освен това оградата я нямаше, а всички стъкла на прозорците бяха счупени.
— Татко? — Джоузеф извика, докато махаше няколко дървени парчета и влизаше в къщата през входната врата. Имаше прах навсякъде и цялото място вонеше.
Джоузеф премина през всички стаи, но баща му не се виждаше никъде. В един момент се уплаши, че се е случило най-лошото. „Татко вече не е ли жив? Не, няма начин! Това не е вярно! Може би съседите ще знаят нещо. „, помисли си той, тичайки надолу по стълбите.
Внезапно вниманието му беше привлечено от масата за хранене, където имаше лист хартия под преспапие. Беше прашен и пожълтял, което показваше, че е стоял там от дълго време.
Джоузеф го избърса от праха, за да прочете какво пише на него и осъзна, че е писмо от баща му. Имаше и албум до него, който включваше всичките му снимки от детството.
Докато Джоузеф преглеждаше снимките и четеше писмото, по лицето му се стичаха сълзи.
„Скъпи Джоузеф,
Как си, синко? Добре ли си? Планираш ли да ме посетиш поне тази година? Виж, Джоузеф, знам, че си зает с работа, но бързата проверка на баща ти няма да отнеме много време, нали? Не сме се виждали от доста време. Би ли бил така любезен да ме посетиш тази година? Нека се съберем и празнуваме Коледа. Здравето ми не е добре, синко. И не знам докога…“
И тогава писмото свършваше, тъй като част от страницата беше скъсана.
Сърцето на Джоузеф биеше бързо и той не можеше да спре да ридае, чудейки се какво се е случило с баща му. Той се втурна към съседа им Франк Уилсън, който беше близък приятел на баща му.
— Господин Уилсън! — извика той. — Къде е татко? Защо не е вкъщи?
Лицето на г-н Уилсън почервеня от гняв, когато видя Джоузеф на прага си.
— Помниш ли след всичките тези години, че имаш баща, за когото да се грижиш? Никога не си го заслужавал, Джоузеф! Просто се изгуби и никога повече не дойде тук!
— Господин Уилсън — помоли се Джоузеф. — Моля ви! Какво стана с татко? Кажете ми, че е…
— Не се тревожи, Джоузеф! — отбеляза той цинично. — Той не е мъртъв. Той е в безопасност, където и да е, и няма нужда от теб.
— Вижте, г-н Уилсън, аз – знам, че го игнорирах много, но моля ви, наистина искам да го видя. Не знаех, че преминава през труден период. Моля ви, умолявам ви!
Г-н Уилсън не искаше Джоузеф дори да се доближава до г-н Морис, но знаеше колко много копнееше възрастният мъж да види сина си. И така, най-накрая той се предаде. Подаде на Джоузеф лист хартия, където надраска адреса на старчески дом.
Оказва се, че бащата на Джоузеф е бил диагностициран с рак и не му оставало много време. Когато г-н Уилсън и съпругата му научили, че г-н Морис не е добре, те го завели в старчески дом, където да се грижат за него.
— Вероятно още няколко седмици е всичко, което има. — каза медицинската сестра, която отговаряше за бащата на Джоузеф, когато той пристигна там.
За съжаление Джоузеф трудно разпозна баща си. Изглеждаше наистина слаб и беше пълен контраст с това, което го беше видял последния път.
— Татко? Как си? — попита той, треперейки в сълзи.
— О, Джоузеф! — изкрещя г-н Морис, докато прегръщаше сина си. — Не мога да повярвам, че дойде да ме видиш! Добре съм. А ти? Няма да ме оставиш сам, нали?
— Разбира се, че не, татко. — отговори Джоузеф, борейки се със сълзите си. — Съжалявам, че не можах да направя това преди. Ще остана с теб отсега нататък. Вече ще бъдем заедно, не се притеснявай…
И Джоузеф изпълни обещанието си. В последните дни на баща си той прекара цялото си време с него, като подаде молба за трансфер. Те обаче не бяха заедно дълго, тъй като г-н Морис почина две седмици по-късно.
Джоузеф ридаеше от сърце, когато всички си тръгнаха след погребението, и въпреки че беше доволен, че поне имаше възможността да се извини на баща си и да прекара времето си с него в последните му дни, той никога не можа да си прости колко дълго го игнорира.
Последно обновена на 23 юни 2023, 07:34 от Иван Петров
Бележка от автора: Тази история е базирана на личен разказ, изпратен от наш читател или споделен в интервю. С цел защита на поверителността, имената и някои лични детайли са променени, но фактите и емоциите са запазени автентични. В Ponichka.com вярваме, че всяка съдба заслужава да бъде чута.
Ако желаете да споделите вашата история, моля, изпратете я на:
info@ponichka.com