Майка ми направи всичко по силите си, за да ми попречи да виждам баща си, след като се разведоха. Но веднъж баща ми се обади по телефона и всичко се промени.
— Не искам да те виждам никога повече! — извика майка ми, когато баща ми влезе в колата и напусна дома ни завинаги. Това беше най-ранният ми спомен. Татко си отиде, когато бях на 2 години след огромна кавга с майка ми.
Те се разведоха и не го видях много години. Когато пораснах, разбрах, че майка ми ми пречи да виждам баща си.
— Искам да посетя татко. Моля те! — Просих, когато бях на 10 години.

— Не! Не можеш да отидеш да го видиш. Той е зает с новото си семейство и не иска да те вижда. — отговори тя.
— Знам, че не е вярно! Лъжеш ме! Говоря с него по телефона и той иска да ме види! — Плаках, умолявайки я да видя баща ми.
— Не ми отговаряй, Александра! Баща ти ни напусна и не заслужава да има връзка с теб сега. — каза мама. Мислех, че това е несправедливо, но все пак бях дете.

С баща ми поддържахме постоянен контакт по телефона, но аз наистина исках да прекарвам време с него и знаех, че той иска същото. Мама обаче беше експерт в постигането на своето.
Като тийнейджър реших сама да отида да го видя и тя извика полиция. Качиха ме преди да успея да стигна до къщата му и ме закараха обратно у дома.
— Следващия път, когато се опиташ да не ми се подчиниш, ще кажа, че баща ти те е отвлякъл, и той ще отиде в затвора, където му е мястото! — изкрещя ми тя, когато полицаите си тръгнаха.

Тогава си мислех, че тя постъпва правилно за мен, но когато пораснах, осъзнах, че това е чист егоизъм от нейна страна. Не исках да прекарвам време с нея или да правим нещо. И аз започнах да се бунтувам в училище. Тя заби огромен клин между нас и вече не ме интересуваше.
— Александра, искаш ли да пазаруваш с мен? — попита ме тя един ден. Бях на 17 години и почти я бях намразила.
— Не .— отговорих аз.
— Какво ще кажеш за кино?
— Не.

— Защо не искаш да правиш нищо с мен? — тя изхленчи.
— Наистина ли? Задаваш ми този въпрос? Знаеш точно защо се отнасям с теб по този начин. — казах с отегчен тон.
— Нищо не съм ти направила! Всичките жертви, които направих за теб, а ти си толкова неблагодарна! — Мама извика още веднъж.
— Да, добре. Затвори вратата, моля. — добавих аз.
Дотогава бях имунизирана срещу нейните изблици на гняв и как тя се превръщаше в жертва, за да се измъкне от ситуацията. Изнесох се веднага щом навърших 18 и никога не погледнах назад.

Но да видя баща си не беше лесно. Трябваше да работя на две места и да ходя на училище. Той също беше зает с работа, а втората му съпруга току-що беше родила близнаци. Никой от нас нямаше време и го отложихме.
Срещнах се с него в събота следобед в къщата му и се запознах с жена му. Показаха ми близнаците и поговорихме известно време. Но се почувствах толкова неловко, че не исках да го правя отново. Може би майка ми беше провалила всеки шанс, който имах за връзка с него.
Говорехме по телефона дълго време веднъж седмично. Питах за близнаците и му разказвах за живота си. Не беше идеално, но работеше за нас. Години минаха по този начин. Не бях чувала за майка си, докато не станах на 29 години.

— Здравей, Александра. — каза тя колебливо по телефона.
— О, здравей, мамо. — отговорих аз, объркана от нейното обаждане.
— Не сме си говорили отдавна. Как си? — тя попита.
— Добре съм. Ами ти? — Отговорих. Няколко минути си бъбрихме неудобно и след това тя стигна до същността.
— Слушай, скъпа. Надявах се, че можем да работим върху подобряването на отношенията ни. Как звучи това? — попита мама.
— Не знам. Ще се извиниш ли за всичко? — отвърнах аз.

— Аз… все още не мисля, че съм направила нещо лошо. Опитвах се да те предпазя от нараняване, както когато беше малка. Но разбирам, че си се чувствала различно. — обясни тя.
— Значи не се извиняваш? — Продължих, уморена от този разговор. Тя никога нямаше да признае грешките си, а аз нямах време за това.
— Александра! Аз съм твоята майка. Не си говорила с мен от години! Такава си егоистка! — изплака тя, повишавайки тон.
— Добре, чао. — казах аз и затворих телефона. Тя се опита да ми се обади, но аз не й обърнах внимание. Нямаше да я пусна обратно в живота си, докато не се извини.

Измина още една година и получих странно обаждане от баща ми. Никога не се обаждаше в работно време.
— Александра! Спешен случай е! Можеш ли да дойдеш да ме видиш? — каза татко по телефона.
— Какво? татко? Какво става? — попитах притеснена.
— Изпратих ти адрес. Ела бързо! Това е въпрос на живот или смърт! — каза ми той и затвори.
Отидох при шефа си, взех си почивен ден и изтичах до колата си. Но адресът, който татко ми даде, ме отведе право в увеселителен парк близо до дома му.

— Хей скъпа! — той се усмихна, когато го срещнахме на входа.
— Татко! Защо сме тук? Какъв е спешният случай? — попитах объркано.
— Спешният случай е, че ти и аз никога не успяхме да правим всички забавни неща, които бащите и дъщерите правят през годините. Отложихме изграждането на истинска връзка и не искам да губя повече време. Хайде да се забавляваме! — Татко обясни.
— Можеш ли да се качваш на атракциите? Знам, че напоследък си имал здравословни проблеми. — казах колебливо.
— Настроен съм като цигулка. Хайде! — призова той.

Прекарахме целия ден в парка и си говорихме за всичко. Почувствах се като дете за първи път в живота си и беше прекрасно.
Разказах му и за проблемите си с мама и колко трудно ми беше, когато тя не ми позволяваше да го видя.
— Майка ти е сложна и изпълнена с гордост. Но тя не е зла. Не се справихме и тя не можеше да го понесе. — започна той.
— Да, искаше ми се да можех да живея с теб. — казах му.

— Е, бях доста изгубен в продължение на много години, опитвайки се да разбера нещата. Може би сме се мразили. Но ето ни тук и мисля, че трябва да оправиш нещата с нея. Животът е твърде кратък, за да таим обида. — каза той.
След този прекрасен ден в парка отидохме на вечеря. Когато се прибрах вкъщи, се обадих на мама и й казах всичко, което чувствам към баща ми. Как ме нарани тогава, като не ми позволи да прекарвам време с него и колко забавен беше денят ни. Тя се разплака и ми се извини за първи път. Имах чувството, че тя разбира и започнахме да говорим по-често.

Междувременно се сближих с баща ми и обичах да гледам близнаците му. Дори ги заведохме в увеселителния парк за един забавен ден.
Най-накрая имах детството, което винаги съм искала.
Последно обновена на 10 октомври 2023, 07:28 от Иван Петров
Бележка от автора: Тази история е базирана на личен разказ, изпратен от наш читател или споделен в интервю. С цел защита на поверителността, имената и някои лични детайли са променени, но фактите и емоциите са запазени автентични. В Ponichka.com вярваме, че всяка съдба заслужава да бъде чута.
Ако желаете да споделите вашата история, моля, изпратете я на:
info@ponichka.com
