Мъж, пренебрегвал баща си в продължение на 17 години, преживява шока на живота си, когато се връща у дома, за да го провери – къщата е в разруха, а баща му липсва.
Едуард Морис отглежда сам сина си Джоузеф, след като съпругата му умира от рак, когато Джоузеф е само на десет години. Той дава на сина им най-доброто от всичко и никога не пропуска възможност да бъде до него, независимо дали става дума за училищни тържества, родителски срещи или дори дипломиране.
Въпреки това, когато Джоузеф си намери работа и стана самостоятелен, той не смяташе Едуард за нищо повече от бреме.
“Защо не можеш да правиш нещата сам, татко?” Джоузеф му изкрещя, когато г-н Морис го повика за помощ с мобилния си телефон.
“Ами, сине, вие, децата, знаете толкова много за технологиите и всичко останало. Тези неща не съществуваха, когато ние бяхме на твоята възраст”, каза баща му, молейки сина си за помощ. “Опитвам се да проверя извлечението от сметката си, но не съм сигурен как го правиш…”
“Тогава отиди в някоя банка и помоли за помощ, татко! Уфххх – измърмори Джоузеф. “Сега ще прекратя разговора, тъй като закъснявам за работа!”
“Джоузеф, почакай… Ало – Ало?” Обаждането прекъсна.
Ако отблъсквате някого, може би никога повече няма да имате шанс да бъдете с него.
Господин Морис се разплака, когато Джоузеф сложи слушалката, без дори да го попита за проблема. Той се беше отказал от всичко в живота си, за да се грижи за сина си. Всъщност никога не е обмислял да се ожени, за да посвети цялото си внимание на Джоузеф. С течение на времето обаче момчето го изолирало от живота си и го откъснало напълно от него.
Всичко започнало, когато Джоузеф разкрил, че се мести в друг град, тъй като там му предложили повишение. В онези дни той посещавал господин Морис поне веднъж месечно, но след няколко месеца месечните посещения станали ежегодни, а накрая и това спряло.
Когато господин Морис се опитваше да му се обади, Джоузеф не си правеше труда да отговаря на обажданията му, а ако отговаряше, на линията се обаждаше секретарката му, която му съобщаваше, че Джоузеф е заловен с нещо.
Господин Морис живеел сам в малка къща и самотата в крайна сметка се отразила на здравето му, като го накарала да се разболее тежко. Когато Джоузеф все още не отговарял на обажданията му, той започнал да му пише писма. Но за огорчение на възрастния човек той така и не получил писмо в отговор.
Явно Джоузеф не е искал той да бъде част от живота му, помисли си г-н Морис. Един ден обаче всичко се променя…
17 години по-късно Джоузеф се връща в бащината си къща, озадачен защо баща му не му е писал писмо през предходните няколко месеца. Вярно е, че никога не е чел писмата, които е изпращал, но всеки уикенд, когато проверявал пощенската си кутия, очаквал там да има писмо от него.
Когато това не се случило няколко месеца подред, той решил да провери баща си. Когато пристигнал обаче, видял само почти съборена дървена постройка, която стояла на мястото на къщата, в която някога той и баща му живеели щастливо.
Входната врата се била срутила, а дървеният таван бил почти разбит. Верандата беше осеяна с изгнил дървен материал, който се беше отлепил от повърхностите, и парчета счупено дърво, които бяха паднали от покрива. Освен това оградата беше изчезнала, а всички стъкла на прозорците бяха счупени.
“Татко?” Джоузеф се обади, докато отстраняваше някои дървени парчета и си проправяше път в къщата през входната врата. Навсякъде имаше само прах, а в цялата къща се носеше силна миризма, сякаш никой дори не е пребивавал там.
Джоузеф премина през всички стаи, но баща му не се виждаше никъде. В един момент той се уплашил, че се е случило най-лошото. Дали бащата вече не е жив? Не, в никакъв случай! Това не е вярно! Може би съседите ще узнаят нещо, помисли си той и се затича надолу по стълбите.
Изведнъж вниманието му бе привлечено от масата в трапезарията, където един лист хартия се държеше на място от хартиена тежест. Беше прашно и пожълтяло, което показваше, че е престояло там от дълго време.
Джоузеф я изтупа от праха, за да прочете какво е написано на нея, и разбра, че това е писмо от баща му. До него имаше и албум, който включваше всички негови снимки от детството.
Докато Джоузеф разглеждаше снимките и четеше писмото, по лицето му се стичаха сълзи.
Как се чувстваш, сине? Добре ли си? Планираш ли да ме посетиш поне тази година? Виж, Джоузеф, знам, че си зает в работата, но една бърза проверка на баща ти няма да отнеме много време, нали? Не сме се виждали от доста време. Би ли могъл любезно да ме посетиш тази година? Да се съберем и да отпразнуваме Коледа. Здравето ми не е на добро ниво, сине. И не знам колко дълго….
И тогава писмото беше прекъснато, тъй като част от страницата беше откъсната.
Сърцето на Джоузеф заби бързо и той не можеше да спре да ридае, чудейки се какво се е случило с баща му. Той се втурна към съседа им Франк Уилсън, който беше близък приятел на баща му.
“Господин Уилсън!” – извика той. “Къде е татко? Защо не си е вкъщи?”
Лицето на господин Уилсън почервеня от ярост, когато видя Джоузеф на прага на къщата си. “Ти си спомни, че след всичките тези години си имал баща, за когото да се грижиш? Ти никога не си го заслужавал, Джоузеф! Просто се изгуби и никога повече не идвай тук!”
“Господин Уилсън”, помоли Джоузеф. “Моля ви! Какво се е случило с татко? Кажете ми, че той е….”
“Не се притеснявай, Джоузеф!” – отбеляза той цинично. “Той не е мъртъв. Той е в безопасност, където и да е, и няма нужда от теб.”
“Вижте, господин Уилсън, аз – знам, че много го пренебрегвам, но моля ви, наистина искам да го видя. Не знаех, че преминава през тежък период. Моля ви, умолявам ви!”
Господин Уилсън не искаше Джоузеф дори да се доближава до господин Морис, но знаеше колко много възрастният мъж копнееше да види сина си. Така че най-накрая отстъпи. Подаде на Джоузеф лист хартия, на който беше надраскал адреса на старчески дом.
Оказало се, че бащата на Джоузеф е диагностициран с рак и не му оставало много време. Когато господин Уилсън и съпругата му научили, че господин Морис не е добре, те го приели в старчески дом, където щели да се грижат за него.
“Вероятно още няколко седмици е всичко, което му остава” – казала на Джоузеф главната сестра, когато той пристигнал там.
За съжаление, Джоузеф почти не можел да разпознае баща си. Изглеждаше наистина слаб и отслабнал и беше пълен контраст с това как го беше видял последния път. “Татко? Как си?” – попита той, разтреперан от сълзи.
“О, Джоузеф!” – изкрещя господин Морис, докато прегръщаше сина си. “Не мога да повярвам, че си дошъл да ме видиш! Добре съм. Какво става с теб? Няма да ме оставиш сам, нали?”
“Разбира се, че не, татко”, отговори Джоузеф, борейки се със сълзите. “Съжалявам, че не можах да направя това преди. Отсега нататък ще остана с теб. Сега ще бъдем заедно, не се притеснявай….”
И Джоузеф изпълни обещанието си. В последните дни на баща си той прекарва цялото си време с него, като е подал молба за преместване. Въпреки това те не били дълго заедно, тъй като г-н Морис починал две седмици по-късно.
Джоузеф изплака сърцето си, когато всички си тръгнаха след погребението, и макар да беше доволен, че поне е имал възможност да се извини на баща си и да прекара добре с него в последните му дни, никога не можа да си прости колко много го е пренебрегвал.
