Ден преди пенсионирането си шофьор на автобус извършва героичен акт и спасява живота на 28 деца. На следващата сутрин той е събуден от крещяща тълпа пред къщата му и няма представа какво го очаква.
65-годишният Питър обичаше работата си като шофьор на автобус. Той беше такъв почти през целия си живот, обичаше компанията на малките деца, които се возеха ежедневно в автобуса му. Караше го да се чувства по-млад и по-енергичен. Досието му беше чисто, без нито един инцидент или злополука по време на управлението му, което го направи надежден шофьор.
Въпреки това, шефът на Питър, г-н Кларк, беше загрижен, че той е твърде стар, за да бъде шофьор на училищен автобус и че му е време да се пенсионира. Питър очевидно не можеше да се откаже от работата, която обичаше най-много, така че г-н Кларк нямаше друг избор, освен да бъде изключително твърд с него. Той извика Питър в офиса си и му каза, че е крайно време да направи планове за пенсиониране.
— Тук нямаш избор, Питър. — каза той строго. — Не искаме да излагаме на риск децата, които пътуват с твоя автобус всеки ден. На този етап имаме нужда от заместник.
— Но аз имам перфектно досие! — възрази Питър. — Знаете ли, за възрастен човек като мен работата е единственото нещо, което ме поддържа жив. Момчетата ми пораснаха и се изнесоха. Г-н Кларк, искам да запазя работата си. Настоявам за това!
— Помислете за тези младежи, Питър. — каза г-н Кларк. — Не исках да повдигам това, но не спомена ли преди, че напоследък имаш здравословни проблеми? Би ли поел отговорност, ако нещо лошо се случи с тези деца? Опитайте се да разбереш какво ти казвам.
Питър се замисли и много неохотно се подчини на молбата на г-н Кларк. Вярно беше, че здравето му му изневеряваше. Не можеше съзнателно да рискува живота на децата.
Питър реши да се пенсионира седмица по-късно. Щеше да му липсва да бъде шофьор на автобус за учениците и щеше да му липсва прекрасният им кикот, глупавите шеги и сладките им усмивки. Тези деца бяха неговият живот.
След като напусна офиса на г-н Кларк, Питър се зае с работата си и се върна у дома към самотния си живот. Съпругата му беше починала преди години, а синовете му се бяха установили със семействата си в различни щати. Те почти не го посещаваха, така че работата му беше единственото, което го занимаваше.
Но и това щеше да го няма сега. И Петър се чудеше какво би правил без нея. Той нямаше специални хобита. Работата му и радостта да вижда младите си пътници всеки ден бяха единствените неща, които го поддържаха здрав.
— Това ще бъде болезнено пътуване. — тъжно си помисли той.
За нещастие на Питър времето отлетя и денят на пенсионирането му наближи доста скоро.
Ден преди последния си ден Питър оставяше децата на първата си спирка, когато погледна през прозореца и видя дама на пътя, която беше припаднала. Той помоли децата да не излизат от автобуса и слезе да помогне на жената.
— Госпожо, добре ли сте? — попита я нежно Питър, потупвайки я по рамото. Той напръска малко вода от бутилката си върху лицето на жената и тя бързо дойде в съзнание.
— О, добре ли сте сега? — попита той, когато жената отвори очи. Той й помогна да седне на една пейка и я попита дали има нужда от помощ или може ли да извика някой да й помогне. Жената го увери, че е добре и ще се справи.
Питър се канеше да се върне в автобуса, когато чу писъци зад себе си. Обърна се и видя предната част на автобуса в пламъци. Децата надничаха през прозореца, крещяха, а усмивките на лицата им бяха изместени от ужас.
— Боже! Как може да се случи това? — Питър трепереше от страх.
— Помогнете ни! — децата плачеха в един глас. — Искам да си ходя вкъщи!
С треперещи ръце Питър набира 911 и се втурна да помага на децата. По това време огънят вече се беше разпространил до вратата на автобуса, заклещвайки децата в задната част на превозното средство.
Знаейки, че няма време за губене, Питър се покри с якето си и нахлу в горящия автобус.
— Луд ли си? Ще умреш! Чакай пожарникарите! — извика някой, но Питър не им обърна внимание.
Без да се притеснява от горящата си ръка, той започна да утешава плачещите деца, докато ги спасяваше. За щастие, пожарникарите скоро пристигнаха на място и помогнаха на Питър, спасявайки всичките 28 ученици от горящия автобус.
Разплакани, децата наобиколиха Питър и го прегърнаха, а очите му се напълниха.
— Господи, радвам се, че всички сте в безопасност! — въздъхна той, прегръщайки ги в отговор, облекчен, че никой не е ранен. По-късно той щеше да научи, че повреда в двигателя е причинила пожара.
На следващия ден Питър се събуди от силни викове, идващи някъде наблизо. Той бавно стана от леглото си и застана до прозореца. Надниквайки навън, той забеляза огромна тълпа, събрана на неговата улица.
— Защо всички тези хора са пред къщата ми толкова рано сутринта? Какво се случва? — учуди се Питър, докато бързаше надолу и излизаше през входната врата.
Там видя цялото училище, в което работеше, събрано – деца, учители, родители и дори шефа си.
— Какво не е наред? Какво правите всички тук? — попита Питър, приближавайки се към тях.
Г-н Кларк започна да пляска и всички се присъединиха към него.
— Ти си герой, Питър! Ти спаси живота на онези малки деца и ние трябваше да направим нещо специално, за да ти се отблагодарим!
— Можеш да запазиш работата си. — добави той. — Дори и по-млади шофьори биха отказали да се качат в горящ автобус, но ти не го направи. Оценяваме това и сме тук, за да ти благодарим за това. Какво мислиш за това да запазиш работата си?
Питър не очакваше това. Не можеше да повярва, че в деня на пенсионирането му отново му предложиха работата. Сигурно си мислите, че той ще се съгласи на предложението. Но не…
— О, добре… благодаря ви, че дойдохте, всички! — каза той. — Но се притеснявам, че няма да мога да направя това отново. Искам да кажа, че отказвам предложението. От този момент нататък отказвам да работя като шофьор на автобус.
Г-н Кларк беше зашеметен.
— Кажи ми, че се шегуваш, Питър! Хайде! Обичаш работата си. Какво се промени? Мислех, че ще се зарадваш на предложението.
Питър се усмихна със сълзи на очи.
— Е, бих се радвал отново да имам работата си. Обичам я. Всяка част от нея. Но, — той направи пауза — след като спасих онези деца вчера, разбрах, че обичам работата си заради тях. Бих се мразил, ако ги излагам на опасност поради възрастта си. Наистина не съм в най-добро здраве. Благодаря на всички! Но днес се пенсионирам елегантно. Прекарах чудесно, докато служех на всички вас.
