Хектор никога не забравя жеста на своите съученици, които споделят храната си с него, когато е малко момче. И така, когато пораснал и забогатял, той решил да ги намери и да им върне добрината. Разделени от километри, градове и произход сега, ще успее ли в начинанието си?
Сигурно сте посещавали някое от онези доста уютни кафенета с красиви, изискани светлини и прекрасния аромат на кафе и сладкиши, торти и всякакви печива!
Не, животът ми не беше свързан с красотата на кафенето. Ъмм… как да кажа точно какво беше?
Добре, забелязвали ли сте някога самотния служител, който мие подовете и прозорците там? Този човек, който почиства мръсотията от пода? Онзи човек, който не може да си позволи тортите, сладкишите и тези печива?
Е, такъв беше баща ми. Работеше в малко кафене като чистач, което не носеше достатъчно пари. Майка ми работеше като прислужница, което също не носеше достатъчно пари. Така че имах бедно, тъжно детство…
Когато бях малко момче, семейството ми нямаше много. Мама и татко първоначално можеха да си позволят три хранения на ден и моя училищен обяд, но това се промени, след като татко получи инсулт. Той не можеше да работи, така че мама издържаше семейството.
Чувствах се ужасно от положението на семейството ми, така че казах на мама, че ще й подам ръка и ще спра да ходя на училище, докато татко не започне да работи. Но мама отказа.
— Ако искаш да ни помогнеш, Хектор, — каза тя — не се отказвай от училище. В момента това е единственото нещо, с което може да промени твоята и нашата съдба.
Пропусках много неща, които имаха моите връстници — скъпи играчки, джаджи, хубави обувки и нови дрехи — но това не ме нарани. Това, което ме нарани беше, че докато всички останали обядваха в училище, аз седях на детската площадка, стисках се за корема и плачех.
— Всичко е наред! — Уверявах се. — Не съм гладен!
Само заплатата на мама не беше достатъчна, за да се справим с домакинските сметки и тя спря да ми дава пари за обяд. Дори не ядяхме три пъти на ден. През повечето дни пропускахме закуската и ядяхме само на обяд и на вечеря.
Преди това мама от време на време ми опаковаше банан, който си спомням, че веднъж изхвърлих, защото ми беше писнало да ям банани всеки ден! Сега, когато нямах храна, съжалявах, че го направих. Направих.
Един ден по време на обедната почивка отидох на обичайното си място на детската площадка, където винаги седях, и видях оставена без надзор кутия за обяд. “Много вкусен!” сочеше бележката до него.
Огледах се, мислейки, че някой го е оставил там случайно, но наоколо нямаше никой. Бях гладен, затова отворих кутията и вътре имаше вкусен сандвич с риба тон и бисквитка.
Знам, че това, което направих след това, беше грешно, но избягах със сандвича и бисквитката, оставяйки празната кутия. Скрих се някъде и изядох храната, беше толкова… вкусно!
Чувствах се зле, че ям обяда на някой друг, но умирах от глад.
— Съжалявам. — казах тихо, мислейки, че кутията за обяд не е за мен.
Но на следващия ден кутията отново беше там и отново беше там на следващия ден. Хапнах от нея още веднъж, но после спрях. Защо? Защото изглеждаше като нещо грешно.
Тогава, един ден, когато се канех да изляза от класната стая към детската площадка, целият ми клас ме наобиколи.
— Какво има, момчета? — попитах объркано.
— Хектор, защо спря да ядеш от кутията за обяд? — попита ме приятелят ми Том. — Всеки ти запазваме храна!
— Вие, момчета, сте оставили кутията? — попитах през сълзи. — Защо?
— Не искахме да те нараним. — каза моята съученичка Стейси. — Знаем, че си гладен и плачеш и… Казах на мама да ми опакова повече храна, за да мога да ти я дам. Не искахме да ти кажем, че ти помагаме, защото мама каза, че трябва да защитим твоето достойнство. Не знам какво е достойнство, но мама винаги е права…
Това беше… преди не знам колко години. Да, защитиха достойнството ми, затова ми предложиха храна, без да изтъкват, че съм беден и нуждаещ се и не мога да си позволя обяд. Можете ли да повярвате, че куп малки деца са направили това за свой съученик? В този луд свят е трудно да се повярва, но моите съученици направиха това за мен.
Здравейте, аз съм Хектор и това е моята история. Дълга кратка история, избягах по някакъв начин от бедността и станах бизнесмен. Сега имам всичко, което никога не съм си представял като дете, но нещо все още ми липсваше. Нещо в сърцето ми ми подсказваше, че трябва да се отплатя за добрината, проявена към мен от моите съученици. Затова реших да ги намеря.
Г-н Скотлиф, моят секретар, беше изключително полезен и научих за някои от съучениците ми, които живееха в същия град като мен. Посетих ги и ги поканих на среща в моята къща. Някои обаче се бяха преместили в различни държави, щати и градове и не можах да се свържа с тях.
Когато моите съученици ме посетиха, всички те споделиха своите истории и аз осъзнах колко болка и страдание са останали в живота им – някои бяха загубили любимите си половинки, други се бореха с образованието на децата си, а трети изпитваха финансови затруднения.
Виждайки ги да страдат, това ме притесни и реших да се отплатя за добротата им, като им помогна. В края на краищата те и техните усилия ме накараха да осъзная, че светът не е толкова суров и депресиращ, колкото си мислим.
Но знаете ли какво? Докато всички се наслаждавахме на барбекю онзи ден в задния ми двор, споделяйки нашите щастливи, тъжни, трагични и весели истории, осъзнах нещо. Болка, нещастия и предизвикателства – всички те са част от живота. Може да ги мразите, но те ви правят по-силни и без тях няма да можете да почувствате истинско щастие.
