Елиза, 35-годишна майка, се събуди в една привидно нормална сутрин в уюта на дома си. Тя се запъти към стаята на Аманда, очаквайки сънливата й усмивка. Но когато влезе вътре, я посрещна смразяваща празнота. Аманда не се виждаше никъде, леглото й беше студено и недокоснато. Паниката нахлу във вените на Елиза. И там, сред тихия хаос, видя бележка на масата, оставена за Елиза.
Будилникът на Елайза избръмча тихо, сигнализирайки началото на новия ден. Тя се протегна, прогонвайки последните остатъци от сън, и погледна снимката на нея и дъщеря й Аманда на нощното шкафче. С нежна усмивка тя стана от леглото и се запъти към кухнята.
Кухнята, окъпана в меката утринна светлина, й се стори уютна и позната. Елиза посегна към слушалките си — ежедневен ритуал, който й носеше усещане за спокойствие. Докато преглеждаше плейлиста си, тя се спря на любимата си песен – оживена, оптимистична песен, която винаги повдигаше настроението й. Тя нахлузи слушалките на ушите си и познатата мелодия я обгърна като топла прегръдка.
Докато песента се изпълняваше, Елиза се движеше ритмично, тялото й се люлееше в ритъма. Тя си тананикаше, гласът й се сливаше с мелодията, докато събираше продуктите за закуска. Яйца, хляб и няколко филийки сирене скоро лежаха на плота. Цвърченето на яйцата в тигана се присъедини към музиката, създавайки хармонична симфония в иначе тихата сутрин.
В тези моменти Елиза изпита рядко чувство на спокойствие. Музиката, готвенето, всичко това й позволи за момент да забрави предизвикателствата да бъде самотна майка. Тя си представи как съненото лице на Аманда светва при вида на любимата й закуска и това предизвика доволна усмивка на лицето на Елиза. Тази проста сутрешна рутина беше техният малък остров на спокойствие в забързания свят.
Елиза, на 35 години, беше жизнена, трудолюбива жена, чийто живот беше балансиране между ролята й на медицинска сестра и на самотна майка на 15-годишната й дъщеря Аманда. Тяхната връзка беше уникална, приличаше повече на приятелство, отколкото на традиционната връзка майка-дъщеря. Елиза, с нейната младежка енергия и разбираща природа, лесно се свързваше с Аманда, споделяйки смях, мечти и понякога дори дрехи.
Въпреки това взискателната работа на Елиза в болницата често я държеше далеч от дома, оставяйки Аманда да преживее тийнейджърските си години с много свобода и недостатъчен надзор. Аманда, одухотворено и авантюристично момиче, се озова сред по-възрастни приятели, чието влияние не винаги беше положително. Този начин на живот, колкото и вълнуващ да беше за Аманда, често я водеше по рисковани пътища.
Винаги, когато имаше момент да спре в забързания си график, Елиза размишляваше върху живота им. Тя обожаваше Аманда, но не можеше да се отърси от натрапчивото чувство на вина.
— Може би трябваше да изчакам. — мислеше си тя, спомняйки си собствената си младост, когато прегърна майчинството. Тя се тревожеше, че отсъствието й оставя Аманда без насоките, от които се нуждаеше.
Тази загриженост не беше неоснователна. Няколко пъти Елайза беше викана в полицейския участък, за да вземе Аманда, която се е оказала забъркана в дребни проблеми поради бунтовническите си лудории. Всеки инцидент беше разтърсване за Елайза, ярко напомняне за деликатния баланс, който тя се бореше да поддържа в живота им.
След като приготви топла закуска, Елиза тръгна към стаята на Аманда, с леки стъпки от очакването да започнат деня заедно. Тя почука нежно на вратата, викайки весело:
— Манди! Събуди се, скъпа! — Очаквайки да чуе сънен отговор или да види Аманда да се протяга и да се прозява, Елиза чакаше. Но тишината я посрещна. Озадачена, тя отвори вратата и надникна вътре.
Стаята беше празна, леглото спретнато оправено, ярък контраст с обичайните разпръснати одеяла на Аманда. Чувство на безпокойство обзе Елайза. Очите й огледаха стаята и се спряха върху бюрото на Аманда. Там, сред разпръснати документи и книги, лежеше бележка.
Сърцето на Елайза подскочи, когато я вдигна. Думите
“Отивам да търся истинската си майка!” бяха надраскани с познатия почерк на Аманда. По гърба на Елайза пробягаха тръпки. Умът й препускаше от въпроси и страхове.
— Откъде знае? — помисли си тя, смесица от объркване и страх се настаниха в сърцето й. Бележката се почувства тежка в ръцете й, безмълвно свидетелство за тайните и историите, които не бяха разказани в тяхното семейство.
Елиза, поразена от шок и объркване, седна на ръба на леглото на Аманда, ръцете й трепереха, докато обгръщаха лицето й. Умът й беше вихрушка от мисли и емоции.
— Как можа Аманда да разбере? Никога не съм й казвала. — прошепна тя на себе си, гласът й беше едва доловим в тихата стая.
Преди 15 години животът й претърпя неочакван обрат. Току-що започнала кариерата си като медицинска сестра в родилен дом, тя се сблъска с покъртителна ситуация. Млада жена, непосредствено след раждането, взе трудното решение да се откаже от новороденото си. Елиза, която винаги е копнеела за дете, но се сблъска с болезнената реалност на безплодието, видя искрица надежда в тази ситуация. С тогавашния й приятел решиха да се намесят и да осиновят момиченцето, като му дадоха името Аманда.
Връзката на Елиза с приятеля й обаче не издържа. Той си тръгна, оставяйки я да отгледа Аманда сама. През годините любовта на Елайза към Аманда само нарастваше, но също и страхът й да не разкрие истината. Безкрайно се тревожеше как ще реагира Аманда.
— Ще се почувства ли предадена? Ще разбере ли? — Тези въпроси преследваха Елиза.
Сега, седейки в стаята на Аманда, заобиколена от спомените, които бяха изградили заедно, Елиза изпита дълбоко чувство на загуба и страх. Тя си припомни късното хранене, първите стъпки, училищните пиеси и всички малки моменти, които изковаха връзката им. За Елайза Аманда беше нейният свят, нейната дъщеря по всякакъв начин, който имаше значение.
Бележката с нейните няколко прости думи се стори като пукнатина в самата основа на живота им.
— Трябваше сама да й кажа. — съжали Елиза, усещайки тежестта на неизречената си тайна. Страхуваше се какво може да открие Аманда сама, какви погрешни схващания може да си създаде. Стаята, някога изпълнена със смях и бърборене, сега ехтеше от тишината на отсъствието на Аманда и неизречените истини, които лежаха между тях.
Стресната от внезапната суматоха, Елиза бързо стана от леглото на Аманда и забърза към прозореца. Надниквайки навън, очите й се разшириха от неочакваната сцена, разиграваща се навън. Множество полицейски коли, чиито светлини мигаха ярко в тихата сутрин, бяха паркирани пред къщата на нейния съсед. Полицаите се движеха бързо, говорейки в радиостанциите си, добавяйки към неотложността на ситуацията.
С любопитство, примесено със загриженост, Елиза изпита непреодолима нужда да разбере какво се случва. Тя бързо се измъкна от стаята на Аманда, а умът й все още се въртеше от тревоги за дъщеря й. Излизайки навън, Елиза затвори вратата след себе си и бързо тръгна към къщата на съседа си, решена да разкрие причината за полицейското присъствие.
Елиза се приближи до Джак, нейния съсед, който изглеждаше видимо разстроен.
— Хей, Джак, какво има? — попита тя с притеснен глас.
Джак се обърна към нея с почервеняло от тревога лице.
— Здравей, Елиза! Ужасно е. Снощи някой е влизал с взлом в гаража. Откраднали са моя Chevrolet! — Думите му излязоха прибързано, паниката му беше очевидна.
Сърцето на Елиза се сви. През ума й проблесна мисъл, която я изпълни с ужас.
— Това… Това е ужасно! — успя да каже тя, гласът й трепна, докато обмисляше възможността Аманда да е замесена.
Преди да успее да се извини, позната фигура се приближи. Беше полицай Джонсън, полицай, който й беше известен поради предишните сблъсъци на Аманда със закона.
— Добър ден, мис Грийнууд. — поздрави я официално полицай Джонсън.
Елиза, хваната неподготвена, отговори:
— Добър ден, полицай Джонсън. — Гласът й леко потрепери, издавайки нервността й.
Офицерът я изгледа любопитно.
— Как сте днес? — попита той с нотка на загриженост в тона му.
Елиза се усмихна насила.
— Всичко е наред, благодаря. Всъщност малко бързам. — отговори тя, нетърпелива да си тръгне.
Полицай Джонсън кимна, но след това зададе друг въпрос, който накара сърцето на Елайза да подскочи.
— А къде е дъщеря ви, Аманда? — Тонът му беше небрежен, но погледът му търсеше.
Елиза се поколеба, умът й препускаше.
— Тя… тя е в къщата на приятелка. Те работят по училищен проект по биология, остана там през нощта. — обясни тя, надявайки се отговорът й да прозвучи убедително.
Полицай Джонсън повдигна вежда.
— Сигурна ли сте, че е там? — натисна той.
— Да, разбира се. Говорих с нея само преди 10 минути. — бързо отговори Елиза, опитвайки се да звучи уверено.
— Добре. — каза полицай Джонсън, макар да изглеждаше, че обмисля думите й. — Може да се наложи да говоря с вас по-късно. Телефонният ви номер променян ли е наскоро?
— Не, същият е. — отвърна Елиза, а тревогата й нарастваше.
— Добре тогава, приятен ден .— каза полицай Джонсън, преди да се обърне обратно към къщата на Джак.
Елайза го проследи с поглед как си отива, а умът й беше вихрушка от тревога. Тя знаеше, че трябва да действа бързо. Без да губи нито миг, тя се обърна и забърза към собствената си къща, мислите й бяха погълнати от намирането на Аманда, преди ситуацията да излезе извън контрол.
Елиза побърза да се върне в къщата си с разтуптяно сърце. Тя направи крачка към стаята на Аманда, която изглеждаше точно както я беше оставила по-рано, но сега мисията й беше различна. Нуждаеше се от улики, от някакъв знак къде може да е отишла Аманда.
Стаята беше типично убежище за тийнейджъри – плакати по стените, легло, покрито с цветни възглавници, и книги, разпръснати наоколо. Елиза започна да търси, движенията й бяха бързи и трескави. Тя отвори чекмеджета, погледна под леглото и пребърка книжата на бюрото на Аманда. Нищо необичайно не привлече вниманието й.
После Елиза се обърна към гардероба. Тя започна да преглежда дрехите на Аманда, проверявайки джобовете на дънките и якетата, които Аманда бе носила наскоро.
— Трябва да има нещо. — промърмори на себе си Елиза, надявайки се да получи лист хартия, разписка или нещо, което да подскаже къде е отишла Аманда.
Докато търсеше, спомените нахлуха в съзнанието й — смеещата се Аманда, докато пробваше дрехи, обиколките им по магазините, дребните спорове за чистотата. Всеки спомен караше сърцето на Елиза да боли още повече. Тя почувства смесица от страх и тъга, чудейки се как нещата са стигнали дотук.
Поразена от липсата на улики в стаята на Аманда, погледът на Елайза попадна върху лаптопа, поставен на масата. Тя се придвижи към него с ново чувство за цел. Седна, отвори лаптопа и екранът му освети слабо осветената стая. Пръстите й се задържаха над клавиатурата за момент, преди да се впуснат в действие.
Елиза щракна върху интернет браузъра, сърцето й биеше бързо. Дигиталният свят беше съкровищница от информация и тя се надяваше, че ще й даде някаква насока. Тя започна да превърта през историята на браузъра, минали страници с музика, видеоклипове и сайтове за социални медии. Всяко щракване се чувстваше като стъпка по-близо до Аманда.
Тогава нещо привлече вниманието й. Това беше страница в социална мрежа, която Аманда беше посетила няколко пъти наскоро. Елиза щракна върху връзката, дъхът й секна в гърлото, когато страницата се зареди. Профилът принадлежеше на Ема Лорънс. Сърцето на Елиза се сви, когато се втренчи в името. Ема Лорънс – жената, която беше дала Аманда за осиновяване преди 15 години.
Умът на Елайза препускаше, докато събираше нещата. Аманда беше открила осиновяването си и сега търсеше отговори за миналото си. Очите на Елайза сканираха страницата, търсейки някаква следа за местонахождението на Ема. И ето го – адресът на компанията, в която работеше Ема.
Реалността на ситуацията удари Елайза като вълна. Дъщеря й беше там и вероятно се опитваше да се изправи срещу миналото, от което Елиза се беше опитала да я предпази. В нея се завихриха смесени емоции — страх, вина и отчаяна нужда да защити Аманда.
Тя записа адреса с треперещи ръце. Това беше следата, от която се нуждаеше. Елиза знаеше, че трябва да намери Аманда, преди да се зарови твърде дълбоко в миналото, което можеше да не я приеме. С адреса в ръка Елиза се изправи, решена да следва тази нова следа с надеждата да намери дъщеря си и да поправи фрагментите от живота им.
Елиза беше потънала в мисли, когато почукване на вратата я върна обратно към реалността. Тя отвори и видя полицай Джонсън да стои там със сериозно изражение.
— Мис Грийнууд, трябва да говоря с вас. — каза Джонсън с твърд тон.
Елиза, изпитвайки чувство на безпокойство, го покани вътре. Офицерът влезе в къщата, огледа за кратко стаята, преди да се обърне отново към Елайза.
— Мис Грийнууд, имаше инцидент. Колата на вашия съсед е намерена изоставена на магистралата. Блъснала се е в електрически стълб. — информира я полицай Джонсън.
Сърцето на Елиза подскочи. Тя си спомни предишния си разговор с Джак и подозрението, че Аманда може да е замесена. Тя се бореше да запази самообладание, не искаше да разкрие вътрешния си смут.
— Хванаха ли крадеца? — попита Елиза, опитвайки се да звучи спокойно.
— Не, нямаше никой в колата, когато я намерихме. — отговори полицай Джонсън, вперил поглед в нея.
Елайза изпита моментно облекчение, че Аманда не беше в катастрофиралата кола, но все още беше притеснена.
Полицай Джонсън продължи:
— Въпреки това има нещо повече. Свидетели съобщават, че са видели група тийнейджъри да бягат. Една от тях отговаря на описанието на дъщеря ви.
Сърцето на Елиза затуптя. Знаеше, че трябва да мисли бързо.
— Бих искал да й се обадите. Помолете я да дойде тук възможно най-скоро. — каза полицай Джонсън.
Елиза кимна.
— Да, разбира се, ще й се обадя веднага. — заекна тя, а мислите й препускаха за приемливо извинение. — Нека си взема телефона от кухнята. — добави тя и се отдръпна.
Докато вървеше към кухнята, умът й беше като вихрушка. Тя знаеше, че Аманда не е в къщата на приятел, работейки по училищен проект. Елиза осъзна сериозността на ситуацията. Ако Аманда е участвала в кражбата на кола, това може да означава сериозни проблеми.
Умът на Елайза препускаше от безпокойство, докато си мислеше за предишните сблъсъци на Аманда със закона. Тя знаеше сериозността на ситуацията – ако полицията свърже Аманда с кражбата на колата, последствията ще бъдат тежки. Затворът беше реална възможност и тази мисъл я ужасяваше.
В отчаян ход Елиза действа бързо. Тя се престори, че отива в кухнята, стъпките й бяха преднамерени. Тя грабна телефона си, създавайки впечатлението, че се обажда на Аманда. Но вместо да набере, тя бързо се запъти към задната част на къщата. Сърцето й биеше в гърдите й, умът й беше изпълнен с образи на Аманда в беда.
Тя погледна назад, за да се увери, че полицай Джонсън не я е последвал. Виждайки, че той все още е в хола, тя тихо отвори задната врата. Елиза излезе навън, движенията й бяха приглушени и забързани. Тя затвори внимателно вратата след себе си, като внимаваше да не вдига шум, който може да предупреди полицая.
Щом излезе навън, Елиза започна да бяга. Тя се движеше възможно най-бързо, краката й се удряха в земята. Единствената й мисъл беше да сложи дистанция между себе си и къщата, преди полицай Джонсън да разбере, че я няма. Неотложността да намери Аманда и да я защити от потенциалните последствия от действията й подхранваха бързото бягство на Елайза.
Елайза тичаше колкото може по-бързо, дъхът й идваше на бързи дихания. Разстоянието до къщата на нейната приятелка Луси изглеждаше по-дълго от всякога, всяка стъпка подхранвана от смесица от страх и решителност. Умът й беше замъглен от мисли за безопасността на Аманда и спешната нужда да я намери.
Най-накрая стигна до къщата на Луси, Елиза остана задъхана на прага. Тя почука на вратата, като всяко почукване звучеше силно в тихия квартал. След това, което й се стори цяла вечност, вратата се отвори, разкривайки Луси, лицето й бе изписано от изненада и загриженост.
Без да чака, Елиза избухна:
— Луси, имам нужда от огромна услуга. Моля те, мога ли да взема колата ти назаем за деня? Наистина е спешно. Обещавам, че ще я върна довечера. — Гласът й трепереше, очите й бяха умоляващи.
Луси, изненадана от обезумялото състояние на Елайза, се поколеба за момент. Никога не беше виждала приятелката си толкова разстроена.
— Елиза, добре ли си? Какво става? — попита тя със сбърчено от притеснение чело.
Елиза поклати глава:
— Не мога да обясня точно сега, Луси. Става дума за Аманда. Просто трябва да използвам колата ти. Моля те, повярвай ми! — умоляваше тя, сключила ръце в мълчалива молба.
Луси, разбирайки сериозността на ситуацията, кимна.
— Добре, Елиза. Имам ти доверие. Ето ключовете. — каза тя, посягайки към ключовете от колата си на близката маса. Тя ги подаде на Елайза, изражението й все още бе изпълнено със загриженост.
— И Елиза, — добави Луси, — ако имаш нужда от нещо друго или ако има начин да помогна, просто ме уведоми, става ли?
Елайза, с ключовете за колата в ръката си, усети как малка тежест се вдига от раменете й. Тя успя да се усмихне слабо:
— Благодаря ти, Луси. Не знам какво бих правила без теб.
С тези думи Елайза се обърна и забърза към колата на Луси, а умът й вече препускаше към следващата стъпка в мисията й да намери Аманда. Докато се отдалечаваше, тя знаеше, че пътят напред е несигурен, но подкрепата на нейната приятелка й даде искрица надежда сред хаоса.
Елиза стисна здраво волана, съсредоточена изцяло върху пътя пред себе си. Бръмченето на двигателя и равномерният ритъм на колелата бяха единствените звуци, съпътстващи мислите й, които се въртяха около Аманда. Спокойният глас на GPS навигатора от време на време нарушаваше тишината, показвайки разстоянието до града, където се намираше компанията на Ема – дестинация на 50 км, която изглеждаше едновременно близо и далеч в тревожното състояние на ума на Елайза.
Мислите й бяха смесица от безпокойство и страх.
— Ами ако Аманда е там? Какво ще направи? Какво ще й кажа? — Елиза се замисли, а умът й препускаше толкова бързо, колкото колата. Тя се замисли за усмивката на Аманда, смеха й и многото споделени моменти. Мисълта за дъщеря й в някаква беда беше непоносима.
Изведнъж телефонът на Елайза иззвъня, прорязвайки мислите й. Тя погледна към екрана и видя името на полицай Джонсън да мига. С дълбоко дъх тя отговори на обаждането, сърцето й се разтуптяразкриване.
— Здравейте, госпожице Грийнууд, заповядвам ви да спрете, където и да отивате! Знаем, че сте с колата на приятелка, тази кола вече се издирва и щом някоя патрулка ви види на пътя, веднага ще ви задържат! Просто ми кажете къде сте и отбийте! Все още можем да поправим всичко, повярвайте ми! — Гласът на полицай Джонсън беше строг и настоятелен.
Умът на Елайза препускаше. Реалността на ситуацията, в която се намираше, я удари – тя караше издирвана кола, а полицията вече беше по следите й. Страхът сграбчи сърцето й, но тя знаеше, че не може да спре сега. Трябваше да намери Аманда.
Без да каже дума, Елиза бързо взе решение. Тя прекрати разговора и изключи телефона си, прекъсвайки всякаква по-нататъшна комуникация с полицай Джонсън. Знаеше, че това ще усложни положението й, но майчинският й инстинкт й подсказваше, че трябва първо да се свърже с Аманда, независимо от цената.
Тя погледна към огледалото за обратно виждане, почти очаквайки да види полицейски коли, които я преследват. Пътят зад нея беше празен, но тя знаеше, че няма да остане така дълго. Тежестта на решението й се стовари върху нея, но решимостта й да защити Аманда засили решимостта й.
Елиза натисна още малко педала на газта, карайки колата да скъси разстоянието до целта си по-бързо. Не можеше да се отърси от страха от това, което я очакваше, но беше решена да се изправи срещу всичко, което й се изпречи. Аманда беше нейният свят и тя би направила всичко, за да осигури безопасността и благополучието на дъщеря си.
Милите се търкаляха, всяка от които я приближаваше до Аманда и по-нататък в несигурността. Елиза се надяваше, че скоро ще види дъщеря си, че ще могат да поговорят и да измислят нещата заедно. Но в сърцето си тя също се подготви за предизвикателствата, с които можеха да се сблъскат. Пътят напред беше несигурен, но любовта и решимостта на Елайза да намери Аманда бяха непоколебими.
Елиза знаеше, че трябва бързо да вземе решение. Продължаването на шофирането на издирваната кола би довело само до повече проблеми. Тя огледа пътя пред себе си и забеляза бензиностанция не много далеч. Стиснала здраво волана, тя насочи колата към нея, мислите й препускаха какво да прави по-нататък.
Влизайки в бензиностанцията, Елиза бързо паркира колата на място, далеч от входа. Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да успокои учестеното си сърце. Излезе от колата и огледа паркинга. Погледът й се спря на шофьор на камион, който проверяваше автомобила си.
Приближавайки се до него, Елиза събра цялата си смелост.
— Извинете, сър. — започна тя с твърд, но настоятелен глас. — Трябва да стигна до град на около 50 км оттук. Можете ли да ми помогнете?
Шофьорът на камиона, висок мъж с мило лице, се обърна към нея. Той забеляза тревогата в очите й и кимна.
— Разбира се, мога да те закарам. Все пак се насочвам в тази посока. — отговори той с приятелски глас.
Елиза въздъхна с облекчение.
— Много ви благодаря. Наистина оценявам това. — каза тя, като благодарността й беше очевидна.
Шофьорът на камиона махна към камиона си.
— Няма проблем. Качвай се. Ще те закарам. — каза той.
Елиза го последва до камиона, качвайки се на пътническата седалка. Когато камионът тръгваше и излизаше от бензиностанцията, Елиза погледна назад към колата, която остави. Знаеше, че оставя след себе си нещо повече от превозно средство; тя крачеше в неизвестното, подхранвана от отчаяната нужда да намери дъщеря си.
Камионът ръмжеше по пътя, а Елиза седеше тихо, все още съсредоточена върху Аманда. Тя се надяваше, че това пътуване ще я отведе до дъщеря й и че те могат да намерят начин да разрешат всичко заедно. Градът, в който работеше Ема, се приближаваше, а с него и отговорите на многото въпроси, които се въртяха в съзнанието на Елайза.
Елиза пристигна в голямата офис сграда с разтуптяно сърце от очакване и страх. Сградата се извисяваше над нея, прозорците й отразяваха следобедното слънце. Тя огледа района и очите й веднага намериха Аманда. Дъщеря й седеше до вратата с треперещи рамене от ридания.
— Аманда! — извика Елиза с глас, прекъснат от облекчение и тревога. Тя изтича при дъщеря си, стъпките й бяха бързи и напрегнати.
— Слава Богу, добре си! — възкликна тя, когато стигна до Аманда.
— Мамо… — Аманда вдигна поглед със зачервени от плач очи. — Толкова съжалявам! — изхлипа тя. — Не трябваше да идвам тук. Не знаех какво друго да направя.
Елиза коленичи до нея и я взе в ръце.
— Не, аз трябва да съжалявам. — каза тя нежно. — Трябваше да ти кажа всичко много по-рано.
Аманда изтри сълзите си, гледайки Елиза.
— Ема, тя ми каза какво се е случило преди 15 години. Как… как си ме прибрала, когато собствената ми майка ме е оставила. Това е било толкова смело от твоя страна.
Елиза притисна Аманда към себе си.
— Винаги си била моя дъщеря. Това никога не се е променило. — прошепна тя.
Аманда подсмърчаше.
— Ема каза, че не може да ме приеме. Вече има свое семейство.
Елиза кимна, разбирайки болката и отхвърлянето, което Аманда трябваше да изпита.
— Но ние се имаме една друга. — твърдо каза тя. — Винаги ще е така.
Те се прегърнаха силно, безмълвно обещание никога да не се пускат.
Елиза леко се дръпна със сериозно изражение.
— Аманда, в беда сме. Полицията ни търси. Ако ни намерят, може да отидем в затвора.
Очите на Аманда се разшириха от страх.
— Какво ще правим, мамо?
Елиза пое дълбоко въздух.
— Трябва да заминем, да започнем отначало. Можем да отидем в Мексико. Имам приятели там. Те могат да ни помогнат.
— Мексико? — Гласът на Аманда беше смесица от изненада и страх.
— Да, трябва да побързаме. Ще намерим мотел за нощувка. Ще се обадя на приятелите си и ще уредя всичко, за да преминем границата. — каза Елиза с решителен глас.
Аманда кимна, избърсвайки останалите си сълзи.
— Добре, мамо. Вярвам ти.
Елиза се изправи, подавайки ръка на Аманда.
— Да тръгваме. Трябва да се движим бързо.
Заедно те се отдалечиха от сградата, като всяка стъпка ги отвеждаше все по-навътре в едно несигурно бъдеще. Но те бяха заедно и това беше всичко, което имаше значение за тях в този момент. Пътят пред тях беше обезсърчителен, но те се изправиха пред него като екип, готови да преодолеят каквито и предизвикателства да предстоят.
Елиза и Аманда, почувствали смесица от облекчение и безпокойство, набързо спряха първото такси, което видяха на оживената улица. Таксито, по-стар модел с избеляла жълта боя, спря до бордюра и те бързо се качиха.
— Добър ден. — поздрави шофьора Елиза, опитвайки се да запази гласа си спокоен. — Бихте ли ни закарали до най-близкия мотел?
Таксиметровият шофьор, мъж на средна възраст със спокойно поведение, кимна в отговор.
— Разбира се. Има един на около 10 минути оттук. Ще ви закарам до там. — каза той, стартирайки брояча и се върна обратно в трафика.
Пътуването беше тихо, като единственият звук беше бръмченето на двигателя на таксито и тихото бръмчене на града отвън. Елайза и Аманда седяха плътно една до друга, всяка потънала в мислите си, тежестта на положението тежеше в съзнанието им.
След напрегнато 10-минутно шофиране таксито намали скоростта и спря пред стар мотел в покрайнините на града. Мотелът, двуетажна сграда с олющена боя и неонов знак, трептящ на входа, изглеждаше така, сякаш е виждал по-добри дни. Прозорците му бяха скучни, а някога живите цветове на екстериора сега бяха избелели и износени.
— Ето ни. — обяви шофьорът, паркирайки таксито.
Елайза плати, предлагайки лека благодарствена усмивка на шофьора. Тя и Аманда излязоха от таксито, оглеждайки мотела. Стоеше някак изолирано, само с няколко други сгради в близост. Паркингът беше почти празен, което засилваше усещането за пустота.
Табелата на мотела, която гласеше „Мотел Сънсет“, бръмчеше на пресекулки, а светлината й се мъчеше да свети. Входът беше ограден от стара, скърцаща врата и през прашните стъклени прозорци се виждаше малка, слабо осветена рецепция.
— Това ще трябва да свърши работа засега. — тихо каза Елиза на Аманда, опитвайки се да прикрие страха си.
Аманда кимна и стисна чантата си малко по-здраво. Тръгнаха към входа, а стъпките им отекваха в тихия паркинг. Въздухът беше изпълнен с усещане за несигурност, но също така и решителност да се изправи пред всичко, което предстои.
Елайза и Аманда влязоха в слабо осветеното фоайе на мотела и веднага ги обзе чувство на безпокойство. Въздухът беше мухлясал, изпълнен с мирис на старо дърво и прах. Стените бяха облицовани с избелели тапети, олющени по ъглите, а подът скърцаше под краката им, отеквайки в зловещо тихото пространство.
Рецепцията, стар дървен тезгях, изтъркан от години употреба, стоеше в далечния край на фоайето. Зад него седеше млад администратор, който изглеждаше почти толкова уморен, колкото и самият мотел. Очите му бяха натежали и той сякаш се бореше да остане буден, главата му кимаше от време на време, докато се бореше със съня.
Елиза се приближи до бюрото, а стъпките й прозвучаха необичайно силно в тихата стая. Администраторът рязко се събуди, стреснат от присъствието им.
— О, здравейте. — промърмори той, разтривайки очи. — Мога ли да ви помогна?
— Имаме нужда от стая за през нощта. — каза Елиза със спокоен глас въпреки зловещата атмосфера.
— Вашият паспорт, моля. — помоли администраторът с монотонен глас.
Елиза се поколеба за момент, знаейки, че предоставянето на паспортите им може да остави следа за полицията. Тя бръкна в джоба си, извади банкнота от 50 долара и я остави на бюрото.
— Възможно ли е да пропусна паспорта? Това е всичко, което имам. — каза тя, леко плъзгайки парите към момчето.
Той погледна банкнотата и после погледна към Елайза. След момент на съзерцание, той кимна бавно и подаде ключ на Елиза, като движенията му бяха бавни.
— Стая 204, втори етаж, вляво от асансьора. — нареди той с прозявка.
Елиза взе ключа. Тя и Аманда се обърнаха към стълбището, забелязвайки, че асансьорът изглеждаше така, сякаш не е работил от години. Стълбите скърцаха с всяка стъпка, засилвайки обезпокоителното усещане на мотела.
Стигайки до втория етаж, те намериха стаята си. Вратата се отвори със скърцане, разкривайки пространство, което отговаряше на остатъка от изтъркания чар на мотела. Стаята беше оскъдно обзаведена със старо легло, скрин и малка масичка. Завесите бяха дръпнати и хвърляха сенки в стаята, а слабата светлина от една единствена лампа не успяваше да разсее мрака.
Елиза остави чантата си, опитвайки се да изглежда спокойна заради Аманда.
— Това е само за една нощ. — каза тя повече на себе си, отколкото на Аманда.
Аманда кимна и седна на ръба на леглото. Матракът увисна под тежестта й, изпускайки облак прах.
Въпреки страховитата атмосфера на мотела, и двете бяха облекчени да имат момент за почивка, временно убежище от хаоса навън. Но когато се настаниха, реалността на тяхното положение надвисна над тях като сянка, напомняне, че пътуването им далеч не е приключило.
След като се увери, че Аманда е удобно настанена в мотелското легло, Елиза се отдръпна, за да проведе важно телефонно обаждане. Тя набра приятеля си, този, който беше обещал да им помогне да преминат границата с Мексико. Гласът й беше тих и настоятелен, докато говореше, като си спомняше как Аманда се опитваше да си почине.
В продължение на около час Елайза обсъждаше плановете им приглушено. Тя слушаше внимателно, кимайки и от време на време поглеждайки към Аманда. Говориха къде да се срещнат, кой е най-безопасният маршрут и как да не привличат вниманието. Елайза си водеше внимателно бележки, а ръката й леко трепереше от тежестта на това, което се канеха да направят.
Докато приключваше разговора, мъждукаща синя и червена светлина привлече вниманието й. Тя замръзна, сърцето й биеше. Надниквайки през прашния прозорец на мотела, тя видя полицейска кола, паркирана отвън. Дъхът й спря в гърлото, докато гледаше как двама полицаи излизат от автомобила и тръгват към входа на мотела.
Паниката обзе Елиза. Тя внезапно прекрати разговора, умът й препускаше от страх. Елайза нахлу в стаята с ясна напрегнатост в гласа й.
— Аманда, бързо! Събуди се! Полицията е тук! — извика тя с широко отворени от тревога очи.
Аманда, разтърсена от вика на майка си, скочи от леглото. Сърцето й биеше лудо, умът й препускаше от страх и объркване.
— Какво става, мамо? — попита тя с треперещ глас.
— Трябва да тръгваме, веднага! — отвърна Елиза, като набързо грабна малкото им вещи. — Хайде, пожарната стълба!
Заедно се втурнаха към пожарната стълба, а стъпките им отекнаха в тихия коридор. Те отвориха рязко вратата и забързаха надолу по металните стълби, а звънът на стъпките им прозвуча силно в тихия нощен въздух.
Щом стигнаха до улицата, Аманда забеляза стара кола, паркирана на паркинга.
— Мамо, ето тук. — извика тя, повеждайки Елиза към превозното средство.
Елайза наблюдаваше изненадано как Аманда е клекнала до вратата на колата, опитвайки се да отвори ключалката.
— Какво правиш? — попита тя с глас, изпълнен едновременно със загриженост и възхищение от находчивостта на дъщеря си.
Аманда не вдигна поглед, когато отговори:
— Нуждаем се от изход, мамо. Това е единствената възможност, която имаме в момента.
Елиза стоеше на пост, а очите й се стрелнаха наоколо, за да се увери, че никой не ги вижда. Беше изумена колко бързо работеше Аманда, пръстите й бяха сръчни и уверени.
След няколко напрегнати минути ключалката щракна и Аманда отвори вратата на колата.
— Готово. — каза тя с нотка на гордост в гласа си.
Елиза бързо седна на пътническата седалка, сърцето й все още биеше. Когато Аманда се плъзна на шофьорската седалка, Елайза не можеше да не почувства смесица от страх и гордост. Дъщеря й, някога малко момиченце, което разчиташе на нея за всичко, сега поемаше управлението в момент на криза.
Аманда запали колата и те потеглиха в нощта, оставяйки мотела и полицията. Пътят напред беше несигурен, но те се имаха една друга и засега това беше всичко, което имаше значение.
Елайза и Аманда, с разтуптяни сърца, избягаха със старата кола, която току-що бяха откраднали. Нощта беше тъмна, улиците бяха осветени само от случайни улични лампи. Елиза непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, нервите й бяха на ръба. На второто кръстовище най-лошите й страхове се потвърдиха. Зад тях се появи полицейска кола със зловещи светлини.
Аманда, като видя полицейската кола, стисна по-здраво волана.
— Няма страшно, тръгваме, мамо! — извика тя с решителност в гласа си. Тя натисна педала на газта до пода, принуждавайки старата кола да достигне пределите на възможностите си. Двигателят изпъшка под напрежението, докато препускаха през тихите улици.
Но бягството им нямаше да е лесно. Когато наближиха следващата пресечка, Аманда се опита да направи рязък завой. Колата обаче беше стара и не беше създадена за подобни маневри. Плъзгаше се зверски, гумите скърцаха по асфалта.
Сърцето на Елиза подскочи до гърлото.
— Аманда! — извика тя, но беше твърде късно. Колата се завъртя извън контрол и се насочи към бордюра. Аманда се бореше с волана, опитвайки се отчаяно да си върне контрола, но инерцията беше твърде голяма.
Чу се оглушителен трясък, когато колата се блъснала в нещо твърдо. Елиза почувства сътресение, после ослепителна болка и светът й се обърна с главата надолу. Последното нещо, което чу, беше звукът от хрущене на метал и разбито стъкло.
След това всичко потъмня. Очите на Елайза изгубиха светлина и съзнанието й се изплъзна в празнотата. Нощта, която беше изпълнена със звуците на отчаяното им бягство, сега потъна в тежка тишина, нарушавана само от далечния звук на сирените, които ставаха все по-силни.
Елиза бавно отвори очи, светът около нея беше замъглен и дезориентиращ. Когато зрението й се проясни, тя видя бели стени и чу равномерния звуков сигнал на машините. Тя осъзна, че е в болнична стая, лежи на легло с тръби и жици, прикрепени към нея. Пиукането на компютрите създаваше ритмичен фон на нейното объркване и тревога.
Обръщайки глава, Елиза видя полицай Джонсън да стои до леглото й. Изражението му беше тържествено, в очите му се четеше дълбоко съчувствие. Сърцето на Елиза се сви от страх и тревога.
— Къде е Аманда? — успя да прошепне тя със слаб и напрегнат глас. Името на дъщеря й предизвика остра тревога. Тя се опита да седне, но вълна от замаяност я принуди да се отпусне.
Полицай Джонсън се размърда неудобно с маска на съжаление.
— Много съжалявам, госпожице Грийнууд. — започна той, гласът му беше нисък и тежък от тежестта на думите му…
