Жена чете оригиналната история на беден писател и решава да посети дома му

Една учителка се прибира вкъщи, когато вижда беден старец да продава книги на пътя. Тя взима назаем роман от него и след като по-късно прочита биографията на автора върху него, тя се втурва към къщата на мъжа.

Хелън Уилямс обичаше да преподава и да бъде сред деца. Тя вярваше, че образованието е необходимо, за да може по-младото поколение да научи за нови култури и да остане погълнато от информация.

Учениците на Хелън обичаха нейния клас, главно защото тя имаше интересни тактики, за да направи уроците си забавни и интересни. Независимо дали ставаше въпрос за класически пиеси на Шекспир или кратки истории с морал, тя знаеше как да ги направи завладяващи.

След училище тя често оставаше и подготвяше презентации със снимки и видеоклипове за следващия час. Един ден Хелън осъзна, че е останала много късно. Тя изпусна последния автобус и трябваше да се прибере пеша…

— Слава богу, че днес не вали. — измърмори Хелън. Времето през цялата седмица беше ужасно, но този конкретен ден беше топъл и приятен.

Хелън носеше чантата си и все още беше потънала в дълбоки мисли за класа. Тя искаше да експериментира с няколко забавни начина за преподаване на литература, така че нейните ученици никога да не приемат предмета за даденост.

Хелън обичаше да се разхожда през ветровитата, огряна от слънцето вечер, когато забави крачка, след като забеляза старец отсреща. Тя видя няколко картонени кутии близо до него и той беше зает да събира хартии, които се развяваха наоколо.

Хелън беше изненадана и объркана едновременно. Тя наблюдаваше мъжа, който поставяше преспапие, за да държи разхлабените хартии на място върху бетонната настилка. Мъжът продължаваше да се оглежда за хора и Хелън се чудеше дали не продава нещо. Тя беше любопитна и пресече пътя, за да разбере…

— Здравей…. — Хелън разтревожено извика на стареца. — За какво са тези хартии и книги?

Хелън взе развяващ се лист и започна да чете. Думите на листа я трогнаха. Беше любопитна да разбере кой ги е написал.

— Мога ли да знам откъде ги взехте? – попита тя смирено стареца. — Всички тези приказки ли са за деца? Защо няма допълнителни копия от тях?

Старецът се представи като Сам Роуън и каза, че е работил в известно издателство в града в края на 80-те години.

— С появата на мобилните телефони и компютрите хората загубиха интерес към четенето. — разкри Роуан. — Моят издател затвори бизнеса и бях уволнен… Много служители загубиха работата си, но намериха друга.

Роуан пишел детски книги в продължение на няколко години и се опитваше да ги продава, защото не можеше да мисли за нищо друго освен литература и писане. Хелън беше очарована от отдадеността на мъжа да пише и реши да му помогне.

— Искам да ти помогна, но нямам пари да купя книга от теб. — каза Хелън на Роуан. — Но ще се радвам, ако ми заемеш копие и обещавам да се върна утре и да ти платя.

Роуан беше възхитен, защото малко хора се интересуваха дори да се отбият в малката му книжарница. Той даде на Хелън книга заедно с адреса си.

— Взимам си два почивни дни всяка седмица, за да напиша нова история. — развълнувано информира той Хелън.

Същата вечер Хелън беше увлечена от историята на Роуан. Когато приключи с четенето, тя провери биографията на автора и остана безмълвна, след като видя, че е написана от познат писател, чиито истории е чела в детството си.

— Оуен Карлсън??? Той ли е известният детски писател, чиито истории четях докато растях? — Хелън подскочи от изненада. Нямаше търпение да се срещне със стареца на следващия ден, защото искаше още книги. Тя също беше объркана как Роуан в крайна сметка е получил романите на Карлсън.

Хелън забърза към адреса на Роуан след училище и беше малко изненадана, когато го намери в един изоставен ъгъл на града.

— Той живее тук??? — измърмори Хелън, защото не можеше да повярва на очите си, след като видя района.

Роуан живееше в стара барака, сгушена далеч от стара фабрика, затворена преди десетилетия. Когато Хелън влезе в къщата, тя забеляза, че не е обзаведена с изключение на старо, дрипаво легло и много картонени кутии с документи и книги, готови за подвързване. Тя се огледа за стареца и го намери пред стара пишеща машина.

— Здравей! Добре дошла в моето малко гнездо. — поздрави Роуан, когато видя Хелън.

Двамата разговаряха дълго. Хелън беше трогната от простотата на Роуан и го попита откъде познава Оуен Карлсън. След кратка пауза старецът разкри немислимото.

— Аз съм Оуен Карлсън… Това е моят псевдоним. — той отговори.

Хелън беше шокирана. Тя не можеше да повярва, че е с известен писател, чиито истории бяха погълнали фантазиите й през детството й. Тя научи, че Роуан няма семейство и къщата, в която живеел, била съборена преди години, след като корпоративна компания купила земята. Хелън го съжали и осъзна, че той заслужава изгубеното си признание.

Тя си спомни за стар приятел от колежа, който в момента работеше в издателство в града. Тя взе няколко истории, написани от Роуан, като обеща да се върне с новина, променяща живота. Роуан нямаше представа за какво говори, но й се довери и изчака…

Седмица по-късно Хелън отново се отби до щанда на Роуан. Но тя не го намери там и знаеше, че ще бъде в къщата си.

— И така, моят приятел хареса твоите истории и той… — Хелън каза на Роуан, който нямаше представа. — Той ги показа на главния си редактор и те харесаха работата ти.

Роуан се усмихна сърдечно, като чу това. Той благодари на Хелън, че е върнала част от изгубената му слава. Но Хелън прекъсна стареца и разкри по-голямата изненада, която просълзи очите му.

— Те биха искали да те наемат като редактор и писател за рубриката им с детски истории. — щастливо разкри Хелън. — Просто трябва да се научиш да пишеш на компютър… Аз ще те науча как да го правиш.

Роуан беше твърде възхитен от тази новина. Имаше чувството, че години наред е пътувал през тъмен тунел, за да скочи в светлината. От друга страна, Хелън беше доволна, че е открила забравения писател. Знаеше, че той заслужава повече за всички знания, които бе насърчил в по-младите поколения от миналото.

Хелън и Роуан станаха големи приятели оттогава нататък. Всеки път, когато издаваше книга под псевдонима Оуен Карлсън, Хелън беше първата, която я четеше и му даваше своите отзиви.

— Чичо Роуан! Не вярвам, че си написал книга за мен! — възкликна Хелън от радост, след като прочете последната книга на Роуан. Беше озаглавена „Ангелът, който ме посети“ и разказваше историята за доброто дело на Хелън и тяхното приятелство!

Последно обновена на 22 ноември 2023, 12:24 от Иван Петров