Богат баща решава да приспи болния кон на сина си и накрая подарява на едно бедно момиче цялото ранчо, след като вижда какво е направила с умиращото животно.
10-годишният Ерик не можеше да спре да мисли за най-добрия си приятел, Тъкър, конят му, който означаваше света за него, повече от домашен любимец.
— Ще се оправи ли той, татко? — попита притеснено баща си Алекс по време на полета им за погребението на дядо му. — Ще ме чака ли, когато се върнем? Ще мога ли да играя с него отново? Няма да го оставиш, нали?
Алекс не можа да отговори на тези въпроси. Нещо повече, той беше решил да приспи бедния кон веднага след като се върнат от погребението на баща си. Той знаеше, че това ще бъде сърцераздирателно за Ерик, но беше решен, че това е единственият начин да се сбогува мирно с Тъкър.
Тогава Луси, най-добрата приятелка на Ерик, се помоли да даде последен шанс на коня, казвайки, че ще спаси живота му…
— Луси и баща й ще се грижат ли добре за Тъкър? — попита отново Ерик, връщайки Алекс към реалността. — Тя ми обеща, че ще се грижи за него. Баща й е имал ранчо… тя ми каза…
— Мммммм… — измърмори Алекс, без да знае какво да каже.
Луси беше най-добрата приятелка на Ерик или по-скоро единствената приятелка, която имаше в класа. Другите ученици го избягваха, защото беше единственото заможно момче в класа. Те намираха това, че Ерик се храни с вилица и нож, носи скъпи дрехи и идва на училище със скъпа кола за необичайно. Понякога дори се чудеха защо вместо това не ходи в някое скъпо частно училище.
Докато всички се отнасяха хладно към Ерик, само Луси се сприятели с него и го накара да се чувства по-малко самотен в клас. Освен Тъкър, тя беше единствената, която го утеши и му помогна да преодолее мъката си.
С течение на времето Луси и Ерик станаха най-добри приятели. Често се мотаеха в ранчото на Ерик и си играеха с Тъкър. Един ден Луси беше любопитна защо Ерик е толкова привързан към коня си.
— Татко го доведе у дома преди четири години. Тогава бях на шест. — разкри Ерик. — Майка ми почина, защото беше болна. Това ме натъжи. Не можех да ям, да спя или да играя. Не можех да правя нищо. Тогава Тъкър се появи в живота ми. Той ми помогна да се излекувам и бавно ме накара да забравя тъгата си. оттогава само ме кара да се усмихвам.
Разкритието на Ерик трогна Луси до сълзи. Баща й, Джейсън, беше вдовец, като бащата на Ерик, Алекс. Някога имаха красиво ранчо, пълно с говеда и коне, което Луси обичаше. Но когато беше на 5 години, баща й го продаде, за да плати лечението на майка й.
За съжаление, майката на Луси така и не успя и те загубиха красивото си ранчо с нея. Докато растеше, й липсваше да вижда своите коне и добитък и копнееше да се събере отново с тях някой ден. Но този ден така и не дойде. И така, запознаването с Тъкър и играта с него запълни празнотата на Луси, точно както беше с Ерик.
Двамата приятели обичаха да бъдат около Тъкър и предполагаха, че радостта им ще бъде безкрайна. За съжаление, щастието им помръкна, когато Тъкър си счупи крака по време на състезание. Ветеринарите бяха песимистично настроени за възстановяването му и предложиха да бъде приспан.
— Татко, моля те, дай му шанс! Сигурен съм, че ще стане и ще проходи отново. — молеше Ерик. — Не го приспивай. Не мога без него. Моля те, татко! Просто му дай шанс. Той заслужава да живее с нас.
Въпреки молбите на сина си, Алекс не можеше да гледа как любимият му кон страда.
На фона на обсъждането на съдбата на Тъкър, дядото на Ерик почина. Тъй като Алекс и Ерик трябваше да летят за погребението, те временно оставиха Тъкър под грижите на Луси и баща й.
Най-добрите ветеринари в града бяха прегледали Тъкър и не дадоха надежда, така че Алекс предположи, че Луси и баща й не могат да направят много, за да спасят живота на коня и беше решен да го приспи веднага щом се върне.
Седмица по-късно Алекс и Ерик се върнаха у дома и първото нещо, което забелязаха, беше ранчото им. Беше се променило напълно.
— Какво е станало тук? — възкликна Алекс. — Това не прилича на ранчото ми.
— Татко?! Виж Тъкър! — извика Ерик.
— О, Боже мой! Не вярвам в това. Това моят кон ли е? Какво му направи? — Алекс изпищя, след като видя как любимият кон на сина му препуска в ранчото.
— Г-н Хейс! Не вярвам на очите си! Как Тъкър тича? Ветеринарите ми казаха, че няма да може да стане, камо ли да ходи. — заекна той.
— Е, дъщеря ми го направи! Тя се погрижи за Тъкър и го увери, че отново ще си стъпи на краката! — отговори Джейсън. — И той го направи!
— Но как е възможно? — възкликна Алекс, любопитен как Луси го е направила.
— Грижех се за Тъкър, докато баща ми ремонтира ранчото. — каза Луси. — Ден след ден започнах да водя Тъкър на разходка. Той започна с бавно накуцване и когато му казах, че трябва да направи това заради Ерик, той го направи. Той е толкова решителен кон, който би направил всичко за своя любим собственик!
Ерик и Алекс проляха сълзи от радост, след като видяха Тъкър в добра форма. Те го прегърнаха и целунаха, когато Алекс осъзна колко ужасно можеше да свърши всичко, ако беше изпълнил решението си да приспи Тъкър.
Няколко дни по-късно Луси имаше рожден ден. Алекс и Ерик посетиха Джейсън и Луси в малкия им дом наблизо.
— Честит рожден ден, Луси! — Алекс я поздрави, когато Ерик й даде опакована като подарък кутия, чакайки да види реакцията й.
Както се оказа, Алекс и Ерик подариха ранчото си на Луси, а в кутията имаше документи със законно прехвърляне на собственост на нейно име.
— Какво?! Не вярвам! Ерик, ти ми даваш ранчото си? — извика тя от радост.
— Да! Баща ми и аз смятаме, че никой не може да се грижи за ранчото и всички животни по-добре от теб! Ти заслужаваш да го получиш, Луси!
Това беше най-добрият подарък за рождения ден, който Луси някога е получавала.
Оттогава минаха няколко години и дори днес Луси и Ерик остават най-добри приятели. Що се отнася до Тъкър, той създаде красиво семейство и има две жребчета, които обичат да тичат в ранчото на Луси!
