Жена, която гони бременната си дъщеря, е изумена, когато няколко години по-късно вижда малко момиченце в класната си стая. Тя забелязва белег по рождение на врата на момичето и разбира, че е същият като този на дъщеря ѝ.
— Махай се и никога повече не ме търси. — спомни си Поли Томас да казва на 17-годишната си дъщеря Ейнджъл, която я хвана да плаче в ъгъла преди 8 години, държейки тест за бременност.
Поли затвори вратата пред бременната си дъщеря и това беше последният път, когато видя лицето й. Няколко години Поли не чу нищо от Ейнджъл. Но един ден в класната й стая дойде непознато малко момиченце, което хвърли Поли в ступор.
Когато момичето разкри подробности от миналото си, Поли избухна в сълзи и побърза да се прибере.
— Как можах да бъда толкова зла… — извика тя, събирайки парчетата от миналото си…
Животът на Поли преди осем години беше доста различен. Като самотна майка, тя сама отгледа прекрасна дъщеря, Ейнджъл, след бурна раздяла със съпруга си. Майката инвестира много време, любов и пари в дъщеря си, за да има всичко, за което мечтае.
Но ако имаше нещо, което Поли не харесваше, това беше Майк, гаджето на дъщеря й.
— Ето, кажи сумата, която искаш, и остави дъщеря ми на мира. — помоли веднъж Поли Майк, искайки му цената за раздялата с Ейнджъл.
Майк отхвърли предложението на Поли, като каза, че обича Ейнджъл, а не нейните пари. Когато Поли разбра, че Майк е труден случай, тя се прибра вкъщи, за да убеди Ейнджъл да го напусне и завари Ейнджъл с тестове за бременност у дома.
— Ти, разглезена малка нахалница! Ти срина името и репутацията ми в обществото! — извика Поли, след като видя Ейнджъл да ридае с тест за бременност в ръка.
Не е изненадващо, че резултатите показваха, че е бременна. В разгара на скандала Поли изгони Ейнджъл и я откъсна от живота си.
— Не, мамо… моля те, умолявам те. — помоли Ейнджъл майка си. — Моля те… нямаме къде да отидем.
Поли беше бясна и смяташе, че бременността на Ейнджъл ще накърни репутацията й в обществото.
— Никога не се връщай, дори и да разбереш, че съм мъртва и ме няма, никога не идвай на погребението ми. — извика Поли, докато Ейнджъл просълзена тръгна към пътя.
Поли никога не съжаляваше, че изгони Ейнджъл и продължи напред. Година по-късно тя се омъжи за свой дългогодишен семеен приятел, осинови две деца и никога не поиска да има свое дете.
— Да имаш деца, да ги отглеждаш с любов и да разбереш, че ти забиват нож в гърба! Не съм готова да поема отново по този път. — често казваше тя на онези, които се съмняваха в осиновяването й. — Предпочитам да обичам деца, които също ще ме обичат, мен, а не просто някой случаен крайпътен Ромео.
Поли живееше страхотен живот и преподаваше в местно училище. Тя обичаше да бъде сред деца и смяташе, че това е единственият начин, който й помага да се излекува от миналите си агонии.
Един ден малко момиченце влезе в класната й стая. По някаква причина не можеше да откъсне очи от нея.
— Защо се чувствам така? Виждала ли съм те? — промърмори тя, докато се взираше в момичето.
— Нейните биологични родители са загинали в автомобилна катастрофа, когато тя е била само на годинка. — каза директорът на Поли. — Те били на път да поканят бабата на момичето на първия й рожден ден.
Очите на Поли блестяха от сълзи, тъй като подозираше, че момичето може да е нейно внуче. Докато продължаваше да търси улики, тя забеляза петно от рождение на врата на момичето, което приличаше на това на Ейнджъл. Поли беше шокирана, но искаше да провери истината.
— Как се казваш? – попита тя момичето.
— Сара… казвам се Сара. — каза момичето. — И съм те виждала на снимка на майка ми.
Поли си спомни, че Ейнджъл искаше да нарече дъщеря си Сара. Тя беше съкрушена и не можеше да намери обяснение, за да каже на момичето коя е за нея.
— Често съм виждала мама да плаче, гледайки тази снимка. — обясни момичето. — Това е единственото нещо, което имам от нея сега… А коя си ти?
Невинността на Сара преследваше Поли. Тя беше с разбито сърце и не можеше да си представи, че е оставила внучката си сираче толкова много години. Вече не можеше да гледа Сара в очите. Тя си тръгна през останалата част от деня и беше решена да поправи нещата. Съдбата обаче имаше други планове…
— Не трябваше да й причинявам това… трябваше да знам. — изплака Поли онази вечер. Тя реши да се свърже с осиновителите на Сара на следващия ден, за да разбере дали може да вземе момичето под свое попечителство.
— Ако не, поне трябва да ми позволят да я видя… трябва да ми позволят, защото съм й баба. — помисли си Поли.
Но на следващия ден Поли отиде на училище и имаше малко лоши новини.
— Родителите й повече няма да я пращат в това училище. — уведоми Поли директорът. — Тя им е казала за срещата с теб и те са бесни.
Директорът съжали Поли и й даде адреса на родителите. Поли незабавно отиде с колата до мястото, предполагайки, че ще убеди двойката да я допусне в живота на Сара. За нейно учудване те не бяха много мили с нея.
— Как можем да ти доверим детето си, след като си предала дъщеря си? — осиновителят на момичето ядосано попита Поли, след като тя поиска попечителството над Сара.
— Не си ли приключила със съсипването на живота на дъщеря си? Искаш ли най-лошото и за Сара? — извика майката.
Поли беше с насълзени очи и преди да успее да изрече още една дума, бащата на момичето се включи и каза:
— Сара вече преживя много… тя има много проблеми и ние не искаме да добавяш към тях. Моля те, не идвай отново тук.
Двойката изчака мълчаливо Поли да си тръгне. Тя си тръгна със сълзи, стичащи се по бузите й и погледна назад, за да види дали Сара се вижда някъде. Но не я видя. Поли реши да продължи напред, предполагайки, че времето ще излекува всичко.
Но няколко месеца по-късно училищната медицинска сестра, която беше и най-добрата приятелка на Поли, се втурна да я посрещне в класната й стая с лоша новина…
— Момиче на 8 години е прието в болницата, в която работи съпругът ми. — обясни медицинската сестра. — Тя се нуждае от незабавна бъбречна трансплантация, но лекарите не могат да намерят донор.
Поли беше шокирана и слушаше с любопитство.
— Но какво можем да направим, за да я спасим? — попита тя сестрата.
— Това е Сара! — разкри сестрата на Поли.
Както се оказа, осиновителите на Сара нямаха достатъчно пари, за да намерят донор, който да спаси живота на Сара.
— Сега разбирам! Това са били проблемите, за които баща й ми каза, преди да ме изгони от къщата им. — спомня си Поли.
Тя знаеше, че това е единственият й шанс да построи мост към внучката си, затова се втурна към болницата, където Сара беше лекувана.
Няколко дни по-късно осиновителите на Сара получиха телефонно обаждане от болницата.
— Да, добре чухте! Намерихме донор! — докторът каза на бащата на Сара.
Родителите побързаха да отидат в болницата, за да се срещнат с добросърдечния човек, който доброволно спаси живота на дъщеря им и бяха изненадани да видят Поли там.
— Г-жа Поли Томас??? — Родителите на Сара възкликнаха невярващо.
Поли беше на болничното легло в очакване на трансплантацията. Тя ги погледна и се усмихна, а очите й се напълниха със сълзи.
Операцията беше успешна и няколко дни по-късно Сара се възстанови. Тя попита родителите си дали може да се срещне с човека, който й спаси живота.
В един понеделник Поли тръгна бързо към класната си стая. Току-що се беше върнала от отпуска си по болест. Когато тя влезе, класът се развика и оттам изскочиха ленти.
— Добре дошла, г-жо Поли! — хорово извикаха учениците.
Поли беше преизпълнена от радост. Тогава учениците разчистиха тълпата и Поли застина невярващо. Сара стоеше отзад и се усмихваше.
— Сара, скъпа моя! — Поли се втурна и прегърна внучката си. Старата учителка никога не е била по-щастлива от усещането как малките ръчички на Сара я обвиват.
По-късно директорът информира Поли, че родителите на Сара са я върнали в училището.
— И г-жо Поли… казаха ми, че можете да взимате внучката си с вас през уикендите и да се забавлявате с нея!“ — добави той.
— Ще… със сигурност ще бъда най-добрата баба за нея! — възкликна Поли, триейки сълзите от очите си.
