Възрастна жена дава на сина си урок и му оставя само счупена ваза с многозначителна бележка, която го кара да разбере, че майка му не го е пуснала от куката.
— Кои, по дяволите, са те, мамо?! И какво правят в нашата къща?! — Синът на г-жа Милър Арън й се развика, когато влезе и видя две деца да си играят и жена, която й помагаше в къщата.
— Нашата къща?! — Госпожа Милър изгледа сърдито Арън. — Не забравяй, Арън, че баща ти ми остави тази къща и аз решавам кой да остане и кой не!
— Ти луда ли си, мамо? Взе едни случайни непознати от улицата и ги доведе тук, а сега ми се нахвърляш, сякаш говоря глупости!
— Глупости говориш, Арън! Кажи ми как изведнъж се сети, че трябва да посетиш болната си майка? Къде беше през последните 8 години? Звънях ти няколко пъти, но половината от времето, нямаше време за мен, а през другата половина от времето просто ми затваряше. И мислиш, че можеш да дойдеш тук и да ми крещиш? Махай се оттук!
— Хаха, мамо! Мисля, че болестта ти е дошла в главата! Наистина ли предпочиташ тези пред мен?! Искам да кажа, сериозно? Мамо, аз съм твоят син, а те са никой! Наистина трябва да се успокоиш и изритай тях оттук, не мен!
— Наистина ли? — Госпожа Милър го изгледа злобно. — Знаеш ли какво, Арън. Може да съм стара и болна, но не съм сляпа. Нека ти кажа защо си тук. Защото очакваш с нетърпение деня, когато умра и всичко, което притежавам, ще бъде твое. Ето защо, веднага щом разбра за болестта ми, ти долетя да ме видиш! Да, Арън, така е. Но нека ти кажа, ти не получаваш нито пени от всичко, което притежавам! И аз ще уверете се в това!
— Какво? Какво каза току-що? Лишаваш ме от наследство? Ти ли… — Преди Аарон да успее да завърши изречението си, жената, отседнала при г-жа Милър, Синтия Джоунс, го прекъсна.
— О, г-жо Милър, моля, успокойте се. Толкова много стрес не е добре за вашето здраве. Моля, седнете и пийте малко вода.
— Уау! Забавляваш се, нали? — извика Арън на Синтия. — Вълнуваш се да я видиш как ме изритва от тази къща, за да можеш ти и твоите малки братчета да живеете в мир, нали? Знаете ли какво, опаковай си нещата и се махай оттук, по дяволите!
— Стига, Арън! Внимавай с езика си! Синтия се грижеше за мен, докато ти дори не си направи труда да провериш как е майка ти! Тя е мой наемател, но се държи с мен като със семейство! Но няма да разбереш това с гнил ум като твоя! Така че, ако някой напуска къщата, това си ти, а не Синтия! Махай се, преди да повикам полиция.
В този момент Арън загуби хладнокръвие. Той се огледа ядосано и започна да троши всичко, което му попадне пред очите от гняв, включително вазата, която беше последният подарък на баща му за майка му, преди да изхвърчи от къщата.
Когато г-жа Милър видя вазата, разбита на парчета, тя се разплака като дете.
— О, не, това беше последният подарък на Джордж за мен! Как се осмелява! Той ще съжалява за това, което направи! Няма да го пусна от куката толкова лесно, Синтия! — измърмори гневно тя, хлипайки, докато събираше всички парчета.
Седем месеца по-късно…
— Какво? Наистина ли? Искам да кажа, последния път, когато я видях… Мислех, че ще ме лиши от наследство! — Аарон беше извънредно щастлив, когато получи телефонно обаждане от адвоката на г-жа Милър след погребението й, който го информира, че тя не го е лишила от наследство – или поне така си мислеше.
— Разбира се, господин Майлс, ще бъда в офиса ви в 15:00.
— Благодаря ти, Арън. Надявам се, че няма да закъснееш, защото днес трябва да се срещна с други хора.
— Не се тревожете, г-н Майлс. Ще дойда навреме. Много ви благодаря! — отговори Арън и затвори.
Уф, защо тогава мама трябваше да вдига такава врява? Знаех си, че тази стара вещица няма да ме лиши от наследство! Все пак аз съм единственият й жив роднина! На кого би дала цялото си имущество освен на мен? Арън се усмихна лукаво, убеден, че ще бъде единственият наследник на имението на майка си. Той нямаше представа какво го очаква в кантората на адвоката…
— Какво, по дяволите? Това някаква шега ли е? — Когато Арън видя някак хаотично залепената ваза в кутия, която майка му му беше оставила, яростта му нямаше граници.
— Ами имуществото на мама за милиони долари, г-н Майлс? Татко й беше оставил приблизително 1,2 милиона долара! Какво, за бога, направи мама с тях? Раздаде ли ги?!
— Е, Арън. — каза г-н Майлс, прочиствайки гърлото си. — Ще разбереш, ако ме оставиш да дочета завещанието! Прочетох само първата половина… Според нейното завещание, имението за милиони долари, за което говориш, отива не за благотворителност, а на Синтия Джоунс и нейните деца, като г-жа Джоунс ще получи половината от общата стойност на имението, докато другата половина ще бъде разделена поравно на двете й деца, които ще я наследят, когато навършат 18 години. Това е всичко.
— Какво? Мама го оставя на онази странна наемателка? Но защо?
— Е, това е нещо, което само г-жа Милър може да обясни. Моля, извинете ме сега, работата ни е свършена тук. Има хора, които ме чакат отвън.
Арън се изправи, разгневен, и отново погледна вазата. Той я изтръгна от кутията и я разби на земята в ярост, чупейки я отново на няколко парчета.
— Каква загуба! Мразя я! Мразя я, кълна се! — извика той сърдито и ругаеше майка си за дребното наследство.
Точно в този момент едно листче сред счупените парчета привлече вниманието му. Той го вдигна, за да види какво е и прочете съобщението, което майка му му беше оставила:
— Един ден всеки ще си получи заслуженото. Получи това, защото, за съжаление, сърцето на майката е по-трудно да се залепи от тази ваза.
