След като виждат уникалния външен вид на Тод, момчетата от неговия клас го избягват и спазват дистанция. Те отказват да го посрещнат в момчешкия си клуб и му се подиграват. Но един ден те се събират пред къщата на Тод, молейки за приятелството му.
Тод Симпсън беше нов в града. Беше се преместил, след като баща му беше преместен в търговския офис там. Тъй като Тод беше свикнал със старите си приятели в предишния щат, той знаеше, че ще има трудности да намери нови.
Той беше настанен в ново училище в рамките на една седмица.
— Но татко, аз не познавам никого и ми трябва време. — помоли той баща си. — Само виж лицето ми… кой би искал да се сприятели с мен, когато съм такъв?
Г-н Симпсън насърчи Тод и го изведе да пазарува за училище. По някаква причина Тод усети, че всички го гледат и покри лицето си с огромна качулка.
— Не искам да виждат лицето ми и да пускат злобни коментари. — измърмори той на себе си.
Една случка в гората обаче му помогна да преодолее страховете си и да осъзнае, че външният вид не определя нечия личност…
Един от съучениците на Тод в новия му клас, Скот, оживено бъбреше за уикенда в личната им хижа в гората.
— Хей, тогава в колко часа ще се срещнем в събота? — попита едно от момчетата, докато маршируваха по есенните листа.
— Момчета, казах ви… трябва да започнем рано… и да вземем кошница с храна, защото родителите ми са извън града. — възкликна Скот. — Сестра ми не готви.
Преди няколко години момчетата бяха създали клуб за отдих в гората близо до тяхното училище. Тази малка хижа включваше невероятни неща, за да поддържат свободното си време интересно.
Момчетата донесоха свое радио, дребни мебели, фенери и възглавници, за да превърнат клуба си в невероятно място. Те обичаха да се мотаят там и да играят Dungeons & Dragons по цял ден. Скот наблюдаваше клуба, поддържаше бройката им фиксирана и постоянно отхвърляше идеята да допуска новодошлите.
— Не се допускат нови членове, ясно ли е? — често казваше той и отхвърляше всеки път, когато другите момчета предлагаха да доведат нови членове в техния клуб.
Не е изненадващо, че Тод също обичаше Dungeons & Dragons и се присъедини към класа на Скот в новото му училище. Тод беше много нервен през първия си ден, когато излезе, слагайки качулката си.
— Чао, мамо…чао, татко. — извика Тод на родителите си за довиждане, докато вървеше към училищния автобус пред къщата си. Той влезе и забеляза няколко празни места и се зачуди дали може да седне на произволна седалка.
— Хей, не тук… трябва да седнеш отзад. — извика един ученик. — Тези места са заети.
Тод кимна и отиде до задната седалка. Беше неудобно, но нямаше избор. Седна до прозореца и погледна навън. По някаква причина се почувства неспокоен, докато се взираше в изпъкналото огледало на автобуса.
— Не искам да ме виждат. — промърмори той, въпреки че огледалото беше далеч от него. Той дръпна качулката по-близо до лицето си, докато слизаше от автобуса. Не спря при никого, а забърза към пътя, така че никой да не го забележи.
— Хей, ти! Новодошъл ли си? — Тод чу груб глас отзад. — Ти с качулката… спри.
Тод беше разтревожен и тръгна по-бързо. Не изглеждаше дружелюбен и най-вече изглеждаше като загубеняк. И всеки, който го видеше за първи път, щеше да заподозре, че прави нещо нередно.
Момчето влезе в класната си стая и веднага зае последният свободен чин. Стаята скоро се напълни, но Тод не вдигна глава да погледне.
— Не мислиш ли, че го видяхме преди малко? — проговори някой. Тод не се притесняваше и наведе глава, сякаш пишеше съобщение на телефона. Разбира се, мобилните телефони бяха забранени в училище.
Учителят влезе в класната стая и докато проверяваше присъстващите, забеляза Тод. Той направи пауза и го извика.
— Тод Симпсън? Това ти ли си? Ела тук, представи се. — Момчето беше нервно и стана от мястото си, треперейки.
— Ти, млади човече! Не ти е позволено да криеш лицето си и да носиш качулки в училище. — каза учителят на Тод. — Свали я, става ли?
Тод се почувства неудобно и измърмори под носа си.
— Н-но г-г-г-н Уилкинс, не мога. — измърмори той. Напрегнатият поглед на учителя изплаши Тод и той бавно свали качулката.
— О, Боже!… Какво не е наред с него? — хорово извикаха учениците и замръзнаха, след като видяха лицето на Тод.
Г-н Уилкинс прекъсна учениците и обясни, че Тод е просто съученик като всички останали.
— Той не е извънземен, хора. Той е един от нас. — обяви учителят.
— Просто има генетично заболяване, наречено витилиго. Предполагам, че сте учили това по биология, нали? — Г-н Уилкинс обясни на учениците. — Сприятелете се с него и помнете, че той е един от нас… ясно ли е?
След края на часа Тод излезе в почивка. Тъй като беше нов в класа, не разговаряше с никого. Точно тогава бандата на Скот мина покрай него.
— Хей, малка промяна в плана. Тъй като днес е петък, нека отидем в нашия клуб и да играем Dungeons & Dragons и да продължим утре. — възкликна Скот.
Тод беше развълнуван и не можеше да повярва на ушите си.
— Dungeons & Dragons? О, уау! — измърмори той и се приближи до групата на Скот. Тод обичаше Dungeons & Dragons и беше прекарвал дълги часове с приятелите си в другия щат. Той тръгна към момчетата, предполагайки, че ще бъде добре дошъл. За съжаление той сгреши.
— Здравейте… Имате ли нещо против да се присъединя към вас за Dungeons & Dragons? — попита той момчетата, но Скот се включи и каза на Тод, че клубът им е частен и не е за новодошли.
— Не е за изроди като теб. — извика той на бедния Тод, който изглеждаше изненадан. Гласът му се стори познат и той осъзна, че Скот е човекът, който го е извикал сутринта.
— Добре! Не ми отказват за първи път… Закъснявам, чао. — каза той и забърза покрай момчетата. Изведнъж му липсваха приятелите му, които винаги заставаха зад него срещу бившите му съученици, които го тормозеха в старото училище.
Беше разстроен и не искаше да се прибере с училищния автобус. Тъй като къщата му беше само на две улици, той се прибра пеш. Освен това се страхуваше, че момчетата ще му се подиграват в автобуса.
Миг по-късно той чул няколко момчета да крещят в гората. Дойде от мястото, където беше клубът на Скот и приятелите му. Тод беше любопитен, но не им обърна внимание. Шумовете обаче бяха силни, сякаш някой се биеше. Той се обърна и отиде в гората, за да разбере какво става.
Тод влезе в хижата и стана свидетел на хаоса. Няколко от по-големите момчета от училище бяха нахлули в хижата на клуба и им съсипваха нещата.
— Хей, дръпни се!… Скот! Тук! Дръж го и го бутни надолу! — извика Тод. По-големите момчета се обърнаха към Тод и го заплашиха.
— Ако не искаш да пострадаш, отдръпни се, приятел! — изрева един.
Тод беше бесен и настоя по-големите момчета да напуснат. След като стана свидетел на безспирния хаос, той тръгна към човека, който приличаше на лидера на бандата, и го удари право в носа му.
Не е изненадващо, че всички момчета скочиха върху него и през следващите няколко минути Скот и приятелите му се опитаха да спасят крещящия Тод от бандата. Тод беше жестоко набит.
— Страхувам се, че ще трябва да те оставим в дома на леля. — извика г-н Симпсън на Тод. Беше притеснен. — Никога няма да създадеш такива приятели.
Същата вечер, след инцидента, Тод си почиваше у дома, работейки върху пъзел, докато наблюдаваше малката си сестра. Изведнъж той чу звънеца на вратата.
— О, не… надявам се да не са отново големите момчета. — промърмори той и забърза към вратата.
Той отвори вратата и се изненада. Скот и приятелите му стояха отвън, като всеки държеше неща като ръчно изработени картички „Оздравявай скоро“ и малка кошница шоколадови бонбони.
— Какво правите тук, момчета? — попита ги Тод.
Скот пристъпи напред и каза:
— Имаме нужда от капитан за нашия клуб в гората. — Другите момчета се съгласиха и хорово извикаха:
— Да, имаме и решихме, че…
— Решихте какво? — Тод се включи.
— Искаме да водиш нашия клуб! — възкликна Скот.
Тод не можеше да повярва на ушите си. Той се усмихна и очите му се насълзиха. Преди да успее да каже нещо, момчетата се скупчиха около него и го прегърнаха силно.
До тази вечер семейство Симпсън не бяха виждали сина си по-щастлив.
— Татко, трябва да тръгвам… приятелите ми ме чакат отвън. — каза Тод на баща си.
— Накъде? — попита той Тод.
Момчето се усмихна и разказа на баща си за новите си приятели и техния клуб. Тод напусна къщата същата вечер, без качулка, която да скрие лицето му. Той се гордееше със себе си и осъзна, че външният вид не определя човека.
