Една скърбяща майка е загубила желание да живее, тъй като вярва, че животът й е безсмислен без сина й. Но десет години след загубата на сина си тя се натъква на двойка близнаци, които я карат да осъзнае, че Бог я е запазил жива с причина.
Естела проследи надписа вътре в пръстена, както бе правила безброй пъти преди, и се разплака. Майчиното сърце никога не може да намери утеха след загубата на детето.
Нийл, яркият, талантлив син на Естела, беше млад учен. Беше следвал стъпките на покойния си баща и очите му блестяха винаги, когато говореше за атоми и молекули, които бяха далеч отвъд разбирането на Естела.
Всичко, което самотната майка можеше да направи тогава, беше да се усмихне на сина си и да го насърчи за кариерата му. Нийл ходеше на конференции и изложби и дори представляваше държавата си, където се събираха най-добрите научни умове на страната.
Естела се гордееше с академичната му кариера, въпреки че се опасяваше, че е твърде зает с работа, за да мисли за създаване на семейство. След това един ден тя получи опустошително телефонно обаждане и изведнъж синът й никога не се върна при нея…
Беше ярка, слънчева сутрин и нищо не накара Естела да мисли, че нещата ще се объркат. Всъщност тя си тананикаше песен и приготвяше закуска в кухнята, когато телефонът й иззвъня.
— С майката на Нийл ли говоря? – попита обаждащият се.
— Да, как мога да ви помогна? — Естела отговори, докато бършеше ръцете си с кърпа и държеше телефона между дясното си ухо и рамото.
— Обаждам се от името на екипа на вашия син, госпожо. — каза обаждащият се. — Загубата на млад учен е голяма загуба за тази страна, но ние вярваме, че е много по-голяма загуба за семейството му. Наистина съжаляваме за случилото се.
— Моля, приемете нашите сърдечни съболезнования. Вашият син… той вече не е с нас.
— Съболезнования? — попита озадачена Естела. — О, скъпи. Сбъркали сте номера? Говорих със сина си тази сутрин, когато напусна хотела си.
— Съжалявам, г-жо Таунсенд. Съжаляваме, че трябва да ви информираме, че е станал инцидент и вашият син… той е починал в автомобилната катастрофа.
— Починал? — попита яростно Естела. — Мислиш, че ще се хвана? Трябва да изясниш фактите си! Отиди в хотела на сина ми! Ще ти изпратя адреса, става ли? Той каза, че заминава за конференция, а ти му кажи, че майка му те е изпратила! Ще видиш, че е жив и здрав. Как смееш да говориш неверни неща за детето ми?
— Сряда сутринта. — каза жената от другия край на линията. — Ще направим погребението след два дни и ще ви изпратим поканата по-рано. Г-жо Таунсенд, съжаляваме за загубата ви. Моля, пазете се.
Линията издаде звуков сигнал и Естела си помисли, че това е кошмар, от който скоро ще се събуди. Но за съжаление това не беше кошмар; това беше реалността, която напълно разби Естела отвътре.
Когато застана пред ковчега на сина си онази сряда и видя бледото му лице, тя почувства, че не иска да живее повече. Как можа Бог да бъде толкова жесток и да отнеме сина й? Тя трябваше да е мъртва, а не синът й!
Минаха дни, седмици и месеци, но нищо не излекува сърцето на Естела. Когато приятелите и семейството й изразиха съболезнованията си, тя им се развика.
— Всички сте болни! Разбирате ли? Синът ми не е мъртъв! Той ще се върне!
Година по-късно тя не се ядосваше на онези, които твърдяха, че синът й няма да се върне, а истината постепенно започна да я завладява. Така че тя щеше да седи сама с албумите на Нийл всяка вечер, прелиствайки страниците отново и отново, спомняйки си колко сладко беше нейното момче.
Може би трябваше да му каже да създаде семейство. Може би, ако имаше жена и деца, нямаше да ходи на луди изследователски пътувания през цялата година и щеше да е жив!
— О, моето сладко момченце! — Естела изхлипа, като погледна към пръстена. Нийл й беше подарил този пръстен за рождения й ден миналата година. Това беше великолепно сребърно бижу, което носеше нейните инициали “E. T.”
Колко щастлива беше този ден. Никога не беше сваляла този пръстен от пръста си, точно както никога не беше сваляла брачната си халка.
— Защо взе момчето ми, като ме остави тук? — попита Естела Бога през сълзи. — Можеше просто да ми се обадиш и да оставиш сина ми да живее. Толкова чисто и толкова невинно беше моето момче.
Тази нощ Естела се разплака, за да заспи, и се събуди стреснато, когато чу звънеца на вратата. Камбанният звън беше необичаен, защото никой не я посещаваше. Никога.
— Кой е там? — попита тя, докато хвърляше пуловер и забърза надолу.
Когато Естела отвори вратата, тя намери прекрасна брюнетка на прага си. Беше много хубава.
— Да, скъпа? — попита мило Естела.
Не се беше обръщала към никого с такава нежност, откакто умря синът й.
— Здрасти, аз съм Емили. Това ли е къщата на Нийл? — попита младата жена.
Очите на Естела се напълниха.
— Да — каза тя тихо. — Да, така е.
— Мога ли да го видя? — попита тя и Естела не можа да сдържи сълзите си.
— Не можете да го срещнете. — каза Естела. — Никога. Трябва да си вървите.
— Какво имате предвид? Аз просто…
— Той е мъртъв. Синът ми е мъртъв и нищо няма да го върне. Ако това е, което искахте да чуете, намерихте своя отговор! Можете ли просто да ме оставите на мира сега?
Привързаността на Естела към момичето изчезна и гневът й я завладя. Емили просто стоеше там, онемяла, сякаш беше видяла призрак.
— Той, какво? — ахна тя. — О, не, не, не. Това не може да бъде!
— Е — сковано каза Естела. — Махайте се от моята собственост веднага или ще извикам полиция! Разбирате ли? Вън!
Естела затръшна вратата право в лицето на Емили, без дори да чуе какво има да каже момичето. Тя чу Емили да се извинява, преди да се отдалечи от вратата, но Естела не я интересуваше. Никога не се интересуваше от нищо, след като Нийл си отиде. Какво значение имаше нещо, когато синът й не беше жив?
Останалата част от деня не беше по-различна за Естела. Тя не се сети за Емили нито веднъж. Но 10 години по-късно съдбата отново среща Естела с това момиче.
Десет години по-късно…
— Мили Господи! Трябва да внимаваш, момче! — Естела се намръщи на детето, което се блъсна в нея на пазара. Беше началото на зимата и тя току-що си беше купила прекрасен шал.
— Съжалявам! — каза малкото момче, преди да се обърне да погледне зад себе си. — Хей, Тим! Побързай! — извика той, след което попита Естела: — Можете ли да ни дадете малко пари, госпожо?
Погледът на Естела беше прикован във врата на момчето.
— Пари? — тя попита. — Защо искаш пари от непознати, хлапе? А къде са родителите ти?
Момчето седна на тротоара и скоро към него се присъедини друго момче, което изглеждаше точно като него.
— Хм, казвам се Джордан и това е моят брат близнак Тим. — обясни момчето. — Искаме да ядем. Бихте ли ни помогнали?
— Махай се! — каза тя. — Няма да ти давам пари!
— Моля, моля! — Двете момчета извикаха в един глас и я хванаха за ръката.
Естела се опитала да ги прогони, но момчетата продължили да й досаждат за пари. В крайна сметка тя се предаде и пусна няколко долара в чашата, която Тим държеше.
— Ето! — каза сковано тя. — Сега, махни се от пътя ми!
— Толкова сте мила! — Джордан се усмихна и прегърна краката й. — Много ви благодаря, госпожо!
Тогава Естела хвърли поглед към врата на Джордан и ахна.
— Този родилен белег… — Дланта й се приближи към устните й от шок. — Откъде ти е това, момче? — тя попита.
Тя коленичи, за да се изправи срещу Джордан и каза:
— Мога ли да видя този белег на врата ти?
Джордан кимна и Естела нежно плъзна пуловера на Джордан по врата му, само за да бъде шокирана.
— Мили Боже! Това е същият родилен белег, който имаше синът ми!
Тим надникна към врата на Джордан.
— И аз го имам! — каза той с глупава усмивка. — Мама каза, че това е специален родилен белег!
Естела не можеше да повярва, че тези две момчета, с които се е сблъскала на пазара, носеха същия родилен белег като покойния й син. Как беше възможно това?
Сега, когато Естела се вгледа внимателно в лицата на момчетата, тя забеляза, че малко приличат на Нийл. Тя трябваше да стигне до дъното на това. Ако тези близнаци бяха свързани с Нийл, Естела щеше да разбере как. Така й хрумна идея.
— Момчета! — каза им тя. — Искате ли горещ шоколад и кифлички? От другата страна на улицата има кафене. Какво мислите?
— Да! Ще се радваме! — Двете деца изчуруликаха.
Докато момчетата хапваха кифличките си и пиеха горещ шоколад, Естела не можеше да откъсне очи от тях.
— Е, къде са родителите ви? — попита тя момчетата и Тим отговори.
— Живеем с мама на улицата! — отвърна той с пълна уста. — Тя обича… О, виж! Мамо! Мамо!
— Тим? — Естела се обърна, когато чу приятен глас и видя жена в дрипи да се приближава към тяхната маса. Естела смяташе, че бедната жена изглежда привлекателна въпреки бръчките и изтощеното си лице. Но усмивката на жената избледня, когато видя Естела.
Тя понечи да отведе децата, като каза на Естела, че няма нужда да ги черпи с храна. Но Естела я спря.
— Имате ли нещо против да говоря с вас? — тя попита. — Трябва да ви попитам нещо, скъпа.
— Съжалявам, госпожо Таунсенд! — каза припряно жената, грабвайки момчетата си на ръце. — Трябва да…
— Откъде знаете името ми? — попита Естела и бавно се изправи на крака. — Познавате ли ме? Сигурна съм, че ме познавате!
Раменете на жената се свиха и около очите й се стекоха сълзи.
— Наистина ли не ме разпознавате? Срещали сме се и преди! Аз съм Емили, г-жо Таунсенд.
Очите на Естела се разшириха от изненада, когато погледна жената, застанала пред нея. Емили беше толкова красива преди години!
— Емили? О, скъпа, ти ме посети!
— Направих го. — въздъхна тя, докато седеше на един от столовете. — Моля, седнете. Вярвам, че не мога да бягам от вас повече.
Когато Емили започна да говори, Естела не можеше да повярва на ушите си. Емили разкри, че е излизала с Нийл, когато е била студентка преди години. Те се запознавали по време на научна конференция в нейния университет и така започнал романса им.
Шест месеца след като започнала да се среща с Нийл, Емили разбрала, че е бременна. Тя била развълнувана от бременността си и искала да сподели новината с него. Но съдбата имала други планове. Нийл внезапно спрял да общува с нея и тя била разбита.
Все пак тя вярвала, че той има своите причини, затова решила да потърси от общите им приятели домашния му адрес и да го посети.
Когато го направила, тя открила, че Нийл вече не е между живите.
Емили не можела да реши дали да запази бременността или не. Но не можела да се накара да се откаже от двата живота, които растяли в нея. Затова тя напуснала колежа и работела всякаква работа, за да издържа децата си. Животът обаче се оказал по-труден, отколкото е очаквала, изкарвайки нея и децата й на улицата.
— Бях толкова тъжна, когато научих, че ще имам близнаци. Знаех, че не мога да ги осигуря. — призна Емили пред Естела. — Тогава си помислих: „Това е нещо, което е част от Нийл и мен. Това е символ на нашата любов“ и не можах да се накарам да се разделя с тях. Г-жо Таунсенд, не исках да ви безпокоя. знаех, че се борите със смъртта на Нийл и родителите ми не бяха развълнувани от бременността ми. Те не ме подкрепиха; всъщност ме изгониха от къщата.
— Не, не… — прошепна Естела, отпуснала ръка върху тази на Емили. — Трябваше да се приближиш до мен, да ме прегърнеш и да ми кажеш, че си майката на децата на Нийл. Щях да те прегърна с отворени обятия, скъпа, и аз… знаеш ли какво? Никога не е късно. Имам теб и имам моите внуци. И не мога да помоля Бог за повече. Моля те.
След това Естела свали пръстена, който беше последният й подарък за рождения ден от Нийл, и го даде на Емили.
— Той щеше да ти предложи брак и да ти даде пръстен. Ти щеше да си негова съпруга и част от нашето семейство. Но моментът не беше подходящ за нас. Нека го направим точно сега. Ти щеше да имаш същите инициали като мен, ако се беше омъжила за моя Нийл, така че вземи това. По право е твое.
— И ти и твоите деца се прибирате с мен. Въпреки че нямам какво да предложа, мога да дам на теб и моите внуци любящ дом. И сега знам, че това е причината Бог да ме запази жива.
