Сервитьор в кафене, изпаднал във финансови затруднения, е етикетиран като “нехигиеничен” и уволнен, защото е нахранил гладно куче по време на смяната си. Но по-късно нещата поемат напълно неочакван обрат, когато дъщерята на собственика на кафенето го защитава.
Питър Колдуел беше типичният трудолюбив американец, опитващ се да издържа болната си майка. Той работеше като сервитьор в едно от най-популярните кафенета в Западна Вирджиния и въпреки че заплащането му не беше толкова голямо, той обичаше работата си.
Един ден Питър работеше на редовната си смяна в кафенето, когато забеляза куче от другата страна на улицата през стъклената врата на кафенето. Хората минаваха покрай него, необръщайки почти никакво внимание на горкото животно, което гледаше всички с тъжни очи.
Поглеждайки го, Питър разбра, че кучето е гладно, затова взе малко остатъци от кафенето, за да го нахрани. Когато предложи храната на кучето, то се нахвърлил върху нея и Питър разбра, че бедното животно не е яло от дни.
— Всичко е наред, по-бавно. Има достатъчно храна за теб. — каза Питър на кучето, галейки копринената му козина, докато ядеше.
Когато кучето приключи с яденето, Питър внимателно почисти устата му с кърпичка и кучето започна да ближе дланта му, за да изрази благодарността си.
— Това е добре, приятелю. — каза той, усмихвайки се на кучето. Изведнъж погледът на Питър беше привлечен от каишката около врата му.
— Уау! Избяга ли? — попита Питър кучето, сякаш можеше да отговори. След това прегледа нашийника и намери на него номера за контакт на собственика му.
Питър се обади на собственичката, която се оказа 16-годишно момиче. Тя беше благодарна на Питър, че е намерил кучето.
— О, много ти благодаря, че намери Чък и го нахрани! — каза тя на Питър. — Той избяга от къщата ми преди няколко дни. Между другото, аз съм Лейла.
— Аз съм Питър. Радвам се да се запознаем, Лейла! Кучето ти е наистина сладко! Дадох му много храна, така че гледай да не го храниш отново.
— Аз ще се погрижа за това. Благодаря! — каза тя и се отдалечи.
Когато Питър се върна в кафенето, неговият мениджър стоеше там със скръстени ръце.
— Вън! — изкрещя той, обърквайки Питър. — Махай се оттук, Питър! Уволнен си!
— Какво? — Питър беше озадачен. — Но, г-н Морисън, защо изведнъж… искам да кажа, направих ли нещо нередно?
— Е, Питър, току-що видях какво се случи! Нахрани мръсно куче! Служители като теб нямат право да работят тук. Докладвах за теб на нашия собственик и той ми каза да ти предам решението, че си уволнен! Ела и вземете обезщетението си утре…
— Но господин Морисън — каза Питър в защита. — Кучето беше гладно и не можех да го гледам така. Освен това щях да отида до тоалетната и да се почистя, преди да отида в кухнята. Моля ви, нали познавате майка ми…
— Няма да повтарям, Питър! Вън! — г-н Морисън заяви недвусмислено.
Питър нямаше друг избор, освен да следва заповедите на своя началник. Той напусна кафенето с насълзени очи и се чудеше как ще се справи с разходите си сега, когато е без работа. Заплатата му едва стигаше да покрие месечните им сметки и сега оставаше само обезщетението му.
Когато Питър дойде в кафенето на следващия ден, за да вземе заплатата си, той забеляза собственика, г-н Джоунс, там. Оказа се, че се е върнал по-рано от командировка.
Питър реши да се извини на г-н Джоунс и да го призове да го наеме отново. Затова той отиде право в офиса му и почука на вратата му, уверен, че планът му ще проработи.
— Да? Влез.
— Добро утро, г-н Джоунс. Казвам се Питър Колдуел. Имате ли нещо против, ако… — Питър спря внезапно, когато видя Лейла там.
— Ти!? — Г-н Джоунс бутна стола си назад и скочи на крака, щом разпозна Питър. — Ако не ме лъже паметта, ти си същият сервитьор, който влезе в кафенето по време на смяната си, след като нахрани мръсно куче! Осъзнаваш ли изобщо какъв гаф направи? Можеше да загубим клиенти заради теб! Кой би искал да ядете в мръсно кафене? Също така. — той направи пауза. — В момента съм зает, така че тръгвай!
— Извинявам се, г-н Джоунс, но щях да почистя и…
— Не бях ли достатъчно ясен? — намеси се господин Джоунс. — Нито дума повече! Уволниха те! Вземай си парите и се разкарай! — извика той на Питър.
Но Лейла изведнъж извика.
— Не, татко! Много грешиш за това!
Г-н Джоунс беше изненадан и Питър също беше шокиран, осъзнавайки, че Лейла е дъщерята на г-н Джоунс.
— Току-що ми повиши тон ли, Лейла? — попита я ядосано г-н Джоунс.
— Не, татко… искам да кажа… Слушай, изгубих Чък преди няколко дни… Тогава не си беше вкъщи. Бях много притеснена. Но за щастие го намерих вчера. Заради Питър! Татко, той е нахранил Чък! Моля те, той е толкова мил човек!
— Наистина ли? — Тонът на г-н Джоунс внезапно се промени.
— Да, татко…
След като чу какво е направил Питър за Чък, г-н Джоунс се почувства виновен, че му се развика. Той прочисти гърлото си.
— Съжалявам, Питър… това е твоето име, нали? Бях твърде груб. Трябваше да ти дам шанс да обясниш.
— Всичко е наред, сър. — отговори Питър с усмивка. — Имам само една молба обаче. Искам да запазя работата си, защото имам нужда от пари, за да се грижа за болната си майка. Можете ли да ме наемете отново?
— О, разбира се, разбира се, толкова съжалявам. Не трябваше… Всъщност, знаеш ли какво? Повишавам те! Заслужаваш повишение за своята доброта и щедрост. Както и да е, търсех помощник-управител на кафенето и мисля, че ще бъдеш чудесен! Приеми това като мое извинение.
Питър беше зашеметен.
— Но сър, аз…
— Когато животът ти предложи възможност, възползвай се максимално от нея, млади човече!— каза му твърдо господин Джоунс. — Заслужи си го! Освен това бъди готов незабавно да поемеш допълнителни задължения!
Питър беше изключително благодарен на г-н Джоунс за повишението. Това дойде с повече отговорности, но и с увеличение на заплатата, което му позволи да купи модерна инвалидна количка за майка си. Майката на Питър беше прикована към леглото, след като не можеше да ходи. Но с инвалидната количка тя можеше да се движи повече.