Лорън ражда на 18 години, но приятелят й я изхвърля заради огромния белег на лицето на бебето. Годините минават и Лорън съжалява за решението си всеки ден, докато един лош инцидент не променя всичко. Ще види ли отново сина си?
— Ето го вашето бебе, сладко и здраво. — каза медицинската сестра, подавайки на Лорън малко вързопче, увито в болнични одеяла.
Лорън погледна бебето си и първото нещо, което забеляза, беше големият тъмен белег, пресичащ челото му и завършващ точно под носа му. Тя го мразеше!
Лорън беше на 18 и току-що беше родила момченце. Не беше готова за дете, но животът се случи и ето я тук. Дни по-късно тя беше изписана и напусна болницата, отправяйки се към караваната, която споделяше с приятеля си Джейк.
Тя се надяваше той да бъде отговорен баща на бебето им и изглеждаше така, когато той отвори вратата за тях. Той взе бебето им на ръце и разтвори одеялата.
В пълен ужас той извика:
— Какво донесе вкъщи? Защо лицето му е такова?
Преди Лорън да успее да отговори, че това е белег по рождение, той изкрещя:
— Това не може да е моето дете!
— Моля те, Джейк, това е твоето дете. Знаеш това!
Джейк не слушаше.
— Нито едно мое дете не може да понесе такава грозна физиономия. Махай се! — изпищя той, подавайки бебето на Лорън.
Тя беше объркана. Какво да прави сега? Двамата с Джейк бяха живели в караваната от почти година и това беше единственото място, което можеше да нарече дом. Къде ще отиде?
Тя седеше до стъпалата и ридаеше, молейки Джейк да я пусне вътре, но той само блъсна вратата по-силно в лицето й. Примирена, тя започна да се отдалечава. Скоро щеше да настъпи нощта и с бебе на ръце тя знаеше, че трябва бързо да намери подслон.
Тя вървеше с часове, потънала в мисли. Трябваше ли да изостави бебето? В края на краищата тя нямаше пари, за да задоволи нуждите и на двамата. Беше взела решение. Щеше да остави детето си в следващия жилищен комплекс, в който попадне.
Няколко минути по-късно тя се натъкна на малък сладък дом. Тя провери отдясно и отляво, за да се увери, че никой не я вижда. След това внимателно постави бебето си близо до вратата на къщата.
30 години по-късно…
Лорън работеше на строителен обект. Естеството на работата й бе откраднало младостта й и тя изглеждаше уморена и слаба. Животът не беше добър към нея, но тя продължи, ден след ден.
Работата й беше предизвикателна, но още по-плашещо беше да вижда как майки минават покрай нея, смеейки се и играейки с децата си. Гледката винаги я караше да се разплаква, докато се чудеше за бебето, което бе изоставила преди десетилетия.
Един ден, докато гледаше със съжаление деца, които си играеха в парка отсреща, тя падна, наранявайки гърба си. Болката, която последва, беше невъобразима и тя крещеше, докато не й свърши въздухът.
Болката беше толкова нетърпима, че тя припадна и се събуди дни по-късно в болница. Имаше скоба на гърба си и все още усещаше болка тук-там, но нищо, с което не можеше да се справи.
Тя си спомни как всичко се беше разпаднало и й се прииска да беше запазила бебето си.
— Възможно ли е това да е наказание, че изоставих бебето си? — зачуди се тя и очите й се напълниха със сълзи.
Точно тогава д-р Уайът, който бе спасил живота й, влезе в стаята и Лорън веднага забеляза белега на лицето му. Докторът беше нейният син! Той беше детето, което бе изоставила преди 30 години!
Тя не можа да сдържи вълнението си и лекарят бързо забеляза.
— Изглежда сте в добро настроение, мис Лорън.
— О, докторе, не ми обръщайте внимание… просто съм щастлив, че съм жива. — излъга, без да желае да разкрие какво е причинило вълнението.
След като лекарят я прегледа, Лорън го попита за него и двамата си поговориха. Тя откри, че прекрасни родители са го осиновили, но поради натоварения му график и факта, че живееха в другия край на града, той не прекарва много време с тях.
Лорън знаеше точно какво би направила, само и само да им покаже признателност за отглеждането на нейното бебе.
След като се възстанови, тя посети адреса, където според доктора живеели родителите му, и забелязала колко неподдържан изглеждал дворът им. Тя започна да идва всеки ден да го чисти, понякога носеше цветя.
Един ден Лорън събра смелост да почука на вратата и се изненада, когато я посрещнаха топло. Тя им разказа историята си и ги помоли да поискат прошка от сина й, тъй като тя се срамувала да го направи сама.
Тя им каза, че иска само да знае какво детство е имал Уайът. Помолиха я да дойде на вечеря, ако иска да научи повече за сина си.
Лорън напусна дома им ентусиазирана и очакваща с нетърпение вечерята. Въпреки това, когато почука на вратата им същата вечер, беше шокирана да види, че Уайът също присъства.
Родителите на Уайът му бяха казали всичко и когато тя влезе в къщата, той се изправи и я прегърна. Лорън плака на рамото му дълго време, преди да се съвземе. Беше красиво събиране.
Те се насладиха на прекрасна вечеря и когато приключиха, осиновителката на Уайът извади малка кутия, пълна със снимки от детството на Уайът. Как е пропуснала всичко това? Искаше й се да беше в живота на детето си.
Лорън помоли за прошка и Уайът й каза, че разбира защо е направила това, което направи, добавяйки, че отдавна й е простил. Беше нова възможност за Лорън и Уайът да започнат връзка, въпреки че бяха минали толкова много години.
Добрият лекар беше благодарен, че има две прекрасни майки и заяви, че е простил на Лорън.
