Отец Матю видя нов енориаш в своята църква, бездомна жена, която се молеше на колене часове наред. Тя дойде да се изповяда един ден след насърчението му и това, което той чу от нея, промени всичко, в което бе вярвал през целия си живот.
— Благодаря ви, отче. Наистина имах нужда да го извадя от гърдите си — каза мила енориаша, която често идваше в изповедалнята, и излезе. Матю слушаше неволите и възприеманите грехове на членовете на неговата църква повече от три десетилетия и чувайки лекотата в гласовете и сърцата им, никога не остаряваше.
Той знаеше, че върши Господното дело; дори и да е малко греховно, той също така знаеше, че кара покойния си дядо да се гордее. Да, гордостта е грях и затова той не се чувстваше напълно комфортно с тази емоция, но не можеше да се сдържи. Може да е свещеник, но е и човек.
Неговият дядо, отец Йоан, беше станал свещеник след години на опити да намери себе си и да бъде част от църквата беше неговото призвание. Тогава вече беше женен и имаше една дъщеря. Баба му, Уинифред, беше щастлива да се присъедини към църковната общност и обожаваше тази обстановка.
Ето защо Матю израсна в тази среда; да стана свещеник изглеждаше естествено. Той никога не създаде семейство, защото свещеници могат да бъдат ръкоположени след брака. Въпреки това, ако започнете пътя си като свещеник като неженен мъж, не можете да намерите брачен партньор по-късно. Матю беше приел това. Той предпочете да се посвети на Бога.
Но имаше и друга причина, поради която той също ходеше редовно на изповед. В сърцето му имаше тъмно петно: негодувание към майка му. Преди години тя го беше изоставила при баба му и дядо му и беше заминала завинаги.
Неговите баба и дядо – като праведни и щедри Божии хора – го отгледали и му разказаха какво се е случило. Матю мразеше факта, че майка му никога не се е появявала в живота му и баща му очевидно никога не е присъствал. Единственото нещо, с което трябваше да помни майка си, беше гривна, която намери, когато беше на десет. Той не разбираше много от това, но все още я носеше.
Не се чувстваше добре, че е бил изоставен като бебе и дори не ги помнеше, би искал обяснение от нея. Всичко, което знаеше, беше името й: Мери-Роуз.
Отец Матю се опитваше да облекчи негодуванието в сърцето си в продължение на много десетилетия. Сега той беше на 57 години и знаеше, че е грешник, и затова пътуването му с Бог беше толкова важно. Надяваше се да намери сили в сърцето си да й прости по някакъв начин, преди да му дойде времето. Иначе не заслужаваше да влезе в небесното царство.
Но той продължи да помага на другите да си простят и се опита едновременно да работи върху своите проблеми. Това беше неговото призвание и той щеше да го прави до деня, в който си отиде.
***
Отец Матю пишеше неделната си проповед и имаше нужда от почивка, затова реши да се разходи из почти празната църква в четвъртък следобед. Този път обаче не беше празна. Възрастна жена в тежки, но износени дрехи беше коленичила на пейките и се молеше.
Той познаваше повечето си енориаши; това беше първият път, когато я виждаше. Въз основа на дрехите й и общото й настроение отец Матю предположи, че тя е без пари и може би без дом. Но той не съдеше никого за това.
Някои от най-великите членове на неговата общност бяха изгубили късмета си, докато не откриха Бог и не започнаха да работят върху себе си. Може би щеше да помогне и на тази жена. Но той трябваше да стои настрана, докато тя реши да дойде в изповедалнята или директно да помоли за помощ.
Засега щеше да се разхожда из пространството, да мисли за любимите си приказки и урока от Библията и да мисли за това, което очакваше всеки, след като напусне този свят. Свещениците са по-философски настроени, отколкото си представяте. Но няколко дни по-късно отец Матю научи повече за бездомната жена.
***
Отец Матю се връщаше от бакалията. Стомахът му ръмжеше и той нямаше търпение да опита рецептата за спагети, предложена от посетител на църквата. Но валеше, така че той вървеше бавно и внимателно, тъй като циментът на тротоара беше необичайно хлъзгав.
За своя изненада видя старата бездомна жена да се разхожда безцелно. Кварталът му не беше далеч от църквата, така че беше нормално. Проблемът беше, че жената се беше обгърнала здраво с ръце, а дрехите й бяха видимо подгизнали.
— Извинете, госпожо. Добре ли сте? — той се приближи внимателно до нея, като постави чадъра си върху тялото й.
— О, отче. Не е нужно да правите това — каза възрастната жена, свела очи през цялото време.
— Къде отивате? Мога да се разходя с вас, за да не се намокрите още повече — попита отец Матю.
— Ами отивах в църквата — отговори тя.
— Това не е добра идея точно сега. Там е доста студено и вие сте цялата мокра – продължи той. — Имате ли къде да отидете?
Възрастната жена стисна засрамена устни и поклати глава.
— Добре, защо не дойдете с мен? — предложи той и въпреки че жената се опита да откаже, той я подкани да го последва.
Те влязоха в дома му, собственост на църквата, и той й даде сухи дрехи. Беше запазил част от даренията за следващото им благотворително събитие, така че имаше куп неща, които щяха да свършат работа. Той също така й позволи да използва банята и да се освежи.
Междувременно отец Матю започна вечерята, като за първи път от известно време приготви повече храна от обикновено. Той се радваше за това. По-възрастната жена излезе от банята точно когато той сервира чиниите им.
— Елате да хапнете. Някой в църквата ми каза за този сос; мирише невероятно — каза той, усмихвайки се.
— Благодаря ви, отче. Това е прекалено — каза жената и седна.
– Няма за какво, дете – отвърна той и започна да яде. Те се насладиха на няколко минути удобно мълчание, с изключение на дъвчене и отпиване. Но отец Матю искаше да научи повече за нея. — Видях те в църквата преди няколко дни и няколко пъти след това. Не съм те виждал преди.
Възрастната жена кимна плахо.
— Винаги си добре дошла там, разбира се. Но исках да знам защо се молиш толкова усърдно всеки път, когато си там. Можеш ли да ми кажеш? — продължи той.
По-възрастната жена мълчеше и Матю кимна.
— Това е добре, тогава. Но винаги можеш да дойдеш в изповедалнята, ако е необходимо. Ходя всяка седмица, за да облекча проблемите си, и това прави чудеса — обясни любезно той. Очакваше тя да продължи да яде безмълвно, но жената най-накрая проговори.
— Тепърва събрах смелост да започна да влизам в църквата. Още не знам дали мога да разкрия всичките си грехове — продължи възрастната жена.
— Как се казваш, дете?
— Мери.
— Красиво име. Слушай, няма да настоявам, но искам да те насърча да поискаш помощ, ако е необходимо. Имаш ли къде да отседнеш? — попита Матю, този път загрижен.
— Още не. Изяснявам нещата — отвърна Мери, поглеждайки отново надолу.
— Добре. Не се притеснявай. Няма да настоявам повече. Искаш ли още спагети?
— Да, моля — усмихна се Мери за първи път тази вечер и Матю се зарадва.
Той й предложи дивана си за през нощта, но тя си тръгна рано на следващия ден, оставяйки малка бележка, за да му благодари. Матю обаче знаеше, че ще я види в църквата. Очевидно тя имаше какво да уреди с Бог.
***
Отец Матю видя жената няколко пъти през следващите няколко дни и помоли някои от по-ангажираните енориаши да видят дали могат да й помогнат. По-възрастната жена обаче отказа помощ. Трябваше да бъдат търпеливи.
Но няколко седмици след вечерята им тя най-накрая влезе в изповедалнята.
— Прости ми, отче, защото съгреших — започна Мери.
— Продължавай, детето ми — каза Матю, нетърпелив да й помогне.
— Откъде да започна? — каза Мери и преглътна. — Преди години забременях. Бях на 18 и бях глупава, така че родителите ми ме изгониха. Мислех, че мога да се справя сама.
Отец Матю я слушаше внимателно, докато тя искрено разкриваше цялата болка, която я измъчваше.
— Но когато родих бебето, разбрах, че не мога. Не можех да му осигуря добър живот. Озовах се в приют за бездомни. Така че отново помолих родителите си за помощ — продължи Мери. — Те не пожелаха да ми помогнат и предложиха само да вземат бебето. Те бяха важни членове на църквата… е, всъщност тази църква и да имат неомъжена бременна дъщеря би помрачило репутацията им.
Матю въздъхна безшумно. Трябваше да признае, че някои хора в църквата много осъждаха другите, но той се опитваше да промени това от години. Той обаче се чудеше и кои са родителите на Мери и защо са били толкова жестоки.
— Но те видяха бебето и решиха да го отгледат при условие, че никога няма да се върна в живота им — добави Мери. — И така, аз заминах за дълго време. Положението ми не се подобри. Опитах, но бях депресирана от загубата на цялото си семейство заради една грешка и направих ужасни избори с някои лоши хора.
— Винаги можеш да се върнеш при Бог, дете — каза отец Матю, когато Мери спря за секунда, за да се събере. Емоциите й бяха очевидни. Тази изповед беше първият път, когато тя говореше за живота си и в този момент тя почувства всичко. Трябваше да насърчи повече честност от нея и да получи облекчение.
— Това е вярно, отче. Върнах се и реших да дойда отново в тази църква. Родителите ми отдавна ги няма, но аз все още мисля за моя скъп… Били. Не знам къде е той и дали е имал добър живот .. Той трябва да е на 57 в момента, така че се надявам да е щастлив и здрав — каза Мери, подсмърчайки.
Но възрастната жена не разбра, че отец Матю е спрял да диша. Били. Това име беше на гривната му. Същата, която беше намерил, когато беше на десет години, и я носеше оттогава. Той никога не разбираше защо баба му и дядо му не искаха да му кажат повече за майка му или какво означава тази гривна, но сега всички парчета от пъзела паснаха заедно.
Джон и Уинифред бяха уважавани и праведни хора в църквата и идеята, че са отхвърлили собствената си дъщеря в нуждата й, беше трудна за преглъщане. Но някои от нещата, които дядо му казваше в миналото, го накараха да преосмисли.
Бяха причинили това на дъщеря си, за да обслужват гордостта си, а Матю през цялото това време негодуваше срещу майка си за нещо, което тя не беше виновна. Тя е била дете, за бога. Нямаше кой да я подкрепи. Но най-лошото е, че баба му и дядо му са го лъгали през всичките тези години.
— Какво мога да направя, отче? Мога ли да намеря изкупление за това, че изоставих бебето си и че не живея добър живот? — попита Мери, изтръгвайки Матю от мрачните му мисли.
— Разбира се, че можеш, дете мое. Бог е добър и търпелив към онези, които искат прошка — каза той с дрезгав глас.
— Благодаря ти, отче. Ще продължа да се моля за неговата милост — каза Мери. — О, как да сложа край на това? Почти забравих. Мина толкова много време. Съжалявам за тези и всичките си грехове.
— Дете мое, мисля, че ще откриеш, че три „Аве Марии“ ще ти помогнат като покаяние — каза й той. — Сега ще ти дам опрощението от Бог.
Отец Матю каза общата молитва, а Мария отговори: „Амин“.
Тя излезе и Матю се замисли дали да не я пусне. Но той не можа. Трябваше да я спре и да й каже истината.
— Мери — каза той и възрастната жена се обърна изненадана. Отец Матю повдигна част от ръкава си и й показа гривната на китката си, което накара очите на Мери да изпъкнат.
— Ти? Ти си моят Били? — попита тя и очите й отново се насълзиха.
— Да, изглежда. Нямах представа и не знаех всичко, през което си минала — призна той. — Разказаха ми… различна история. И оттогава се молех да намеря сила в сърцето си да ти простя.
— О, това има смисъл. Родителите ми никога не биха признали какво са направили — кимна Мери, докато сълзите се стичаха по лицето й.
— Изглежда, че имаме много да си говорим. Моля те, ела в къщата ми. — каза той и тя кимна.
Те разговаряха много часове, докато Мери се опитваше да обясни повече за своята история. Тя също така разкри, че мрази името Мери-Роуз, така че използва само Мери, защото се надява, че това ще насърчи Божията прошка.
Матю разкри, че неговите баба и дядо винаги са го наричали Матю и е намерил гривната по-късно, откривайки, че са променили името му. Докато научаваха все повече и повече един за друг, той осъзна, че не е трябвало да я обвинява, а също така не обвиняваше баба си и дядо си, въпреки укорителните им действия.
Присъдата беше на Бог. Никой не беше светец на земята и той знаеше, че Бог му е върнал майка му в подходящия момент. Тя не беше готова за него преди. И така, той я помоли да остане и Мери живя с него до смъртта си. Междувременно отец Матю продължи работата си в църквата, но оттогава неговите проповеди насърчиха по-малко осъждане и повече разбиране на другите.
Какво можем да научим от тази история?
- Не зависи от нас да съдим някого за действията му. Дори като свещеник, отец Матю трябваше да научи много за греховете, прошката, вярата и много други. Но той научи голям урок за преценката от собствената си майка.
- Винаги може да ви бъде простено, независимо от вярата ви. Всичко, от което се нуждаете, е да почувствате искрено разкаяние за действията си и да се опитате да се справите по-добре.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на [email protected].
