Една бездетна старица навършва стотния си рожден ден сама, без да има с кого да празнува. На вратата й се появява момче, което се представя за неин правнук.
Руби навършваше невероятен рожден ден за всяко човешко същество и никой не се интересуваше от това. Тя навършваше сто години, но нямаше кой да отпразнува този момент с нея.
Руби беше сама, точно както през по-голямата част от живота си. Откакто бе навършила осем години и баща ѝ бе заминал да се бие във войната, Руби бе поела на плещите си бремето на възрастен човек.
Майка ѝ беше крехка и дистанцирана жена, а баща ѝ беше оставил Руби настрана. “Ще ми трябва да станеш голямо момиче, Руби”, беше казал той сериозно. “Ще трябва да бъдеш много отговорна и да се грижиш за мама, добре?”
“Добре, татко”, отвърна Руби и това беше краят на детството ѝ. Руби стана възрастната в семейството и се грижеше за майка си и четиримата си по-малки братя и сестри.
Тя нямаше търпение татко да се прибере, за да може отново да бъде дете, но той така и не се прибра. Когато Руби е на дванадесет години, семейството научава, че баща им е загинал в битка.
Татко никога няма да се върне у дома. Мама се сринала, крещяла и плачела толкова много, че ужасно плашела другите деца. Наложило се да дойде лекар и да постави на мама инжекция, след което тя отново станала тиха и неясна.
Когато най-малко очакваш, животът ти изпраща благословия.
Пенсията, която мама получаваше от правителството, беше много малка и тя не беше в състояние да работи. Руби се отказа от училището и се хвана на работа в близкия магазин, в който се продаваха платове, конци, копчета и панделки – всичко, което е необходимо за направата на дрехи в онези трудни времена.
Руби била умна и енергична и скоро се превърнала в ценност за жената, която притежавала галантерийния магазин, госпожа Дорис. Госпожа Доррис беше вдовица от войната, също като мама, и беше мила към Руби по свой начин.
Понякога даваше на Руби изрезки от най-хубавите щампи и парченца от цветни панделки, за да може тя да си направи малки роклички за смяна. Руби често използваше платовете за дрехите на братята и сестрите си, както и на майка си.
С напредването на възрастта мама беше станала още по-отдалечена. Тя се разхождаше из къщата по нощница, а Руби трябваше да я гледа, за да не излиза така навън.
Руби беше твърдо решена четирите ѝ сестри да завършат училище и отказваше да им позволи да отидат на работа, за да ѝ помагат. “Съсредоточете се върху училището”, казваше им строго тя. “Това е най-голямата помощ, която можете да ни окажете!”
Руби навърши осемнадесет години и никой не забеляза това. Нямаше парти, нямаше подаръци, нямаше торта за рождения ден. Госпожа Дорис не знаеше или не ѝ пукаше – тя беше неемоционален тип жена.
Мама беше изгубена в собствения си свят, а сестрите на Руби, с вродения егоизъм на децата, дори не разбраха, че и Руби има рождени дни.
Това беше годината, в която Руби срещна Брад. Той беше висок и строен и имаше срамежлива усмивка. Дойде в магазина, за да купи игли за майка си, и остана, за да поговори с Руби.
Започнаха да “излизат”, както се наричаше по онова време. Излизаха на танци и на кино, паркираха и се целуваха на “Улицата на влюбените”. След това целувката доведе до нещо повече.
Когато Руби откри, че е бременна, Брад ѝ каза, че ще се ожени за нея, ще имат хубава къща, ще отгледат децата си и ще бъдат много щастливи. Тогава Руби му разказа за мама и момичетата.
“Трябва да се грижа за тях, Брад” – каза му Руби. “Обещах на баща ми. Но след няколко години момичетата ще завършат училище и ще остана само мама”.
“Твоята луда майка и сестрите ти ще се преместят при нас?” “Не, не. Брад попита. “До края на живота ни? Това ли ми казваш?” След това Брад беше много тих.
Съгласи се да се срещнат на следващия ден и да уговорят сватбата, но не целуна Руби за довиждане, както правеше обикновено. Руби никога повече не го видя.
Още същия следобед тя научи, че той се е записал доброволец за новата война в Азия. Той я оставил сама и бременна. “Какво ще правя?” – пита се тя.
Ако задържи бебето, какъв живот би могла да му даде? Трябваше да работи постоянно, за да отгледа сестрите си и да се грижи за майка си. Не можеше да остави бебето при майка си, докато работи; това просто не беше безопасно.
Руби притисна ръце към корема си и заплака. Щеше да се наложи да се откаже от детето си. Щеше да го даде за осиновяване и да знае, че то ще бъде обичано и обгрижвано.
Моментът, в който се отказа от новородената си дъщеря, беше един от най-трудните в живота на Руби, но тя знаеше, че го прави по най-добрите причини. “Бъди щастлива, моето сладко момиче”, прошепна тя. “Обичам те.”
Това беше преди повече години, отколкото Руби искаше да си спомня, и последният път, когато се беше чувствала млада. След Брад Руби никога не погледна друг мъж. Знаеше, че каквото и да се случи, те никога няма да приемат бремето ѝ, а тя не можеше да иска това от тях.
Една по една сестрите ѝ завършиха училище и напуснаха дома. Те се омъжваха и се местеха, а Руби оставаше да се грижи за майка си, както винаги. Руби е на седемдесет и три години, когато майка ѝ умира.
В този ден Руби плаче не само за майка си, но и за горчивата загуба на цял един живот. Тя нямаше нищо. Нямаше семейство, а след пенсионирането си нямаше и приятели.
“Просто ще изчакам да умра”, казала си Руби. “Не може да мине много време.” Но беше така. Руби беше здрава жена в най-добро здраве и съвсем скоро навърши осемдесет, после деветдесет…
Годините минаваха, без да бъдат отбелязани. На никого не му пукаше. Руби седеше в малката си къщичка и все повече остаряваше. Когато навършила деветдесет и девет години, се появил социален работник.
Тя искала да провери дали Руби е способна да живее самостоятелно. Тя се огледала и била доста доволна от условията си на живот. Тя си тръгна, без да пожелае на Руби честит рожден ден.
“Сто години”, каза си Руби. “Видяла съм един век от историята на този свят и не съм живяла нищо от нея.” Тя седеше в кухнята и си мислеше за живота си, когато на вратата се позвъни.
Тя стана и отвори вратата. Там имаше млад мъж, който държеше огромна торта с голяма стотица отгоре. “Здравей, бабо!” – извика той весело. “Честит рожден ден!”
Брадата на Руби падна. “Млади човече, сбъркал си къщата…”
“Не, нямам”, каза той нежно. “Вие сте моята прабаба Руби. Баба ми винаги е искала да знае коя е родната ѝ майка, затова, когато навърши 81 години, наредих да разпечатат архивите.
“Никой не си е представял, че все още сте жива! Баба е отвън, в колата, и чака да се срещне с теб – ако си съгласна”.
“Дъщеря ми?” Руби попита. “Тя е… Иска ли да се срещне с мен? Аз… аз се отказах от нея… исках да е щастлива…”
“Тя знае, че баба – каза младият мъж. “Знаем също, че дълго време си била сама, но сега имаш семейство: дъщеря, петима внуци и петнайсет правнуци!”
Руби започна да ридае, а младият мъж я обгърна с ръце. “Всичко е наред”, каза той. “Сега ние сме тук и ще имаш страхотно парти!”
Руби се срещна с дъщеря си, внуците и правнуците си и това беше най-хубавият ден в живота ѝ. Те запалиха свещичките на тортата и изпяха “Честит рожден ден”. Това беше най-красивият звук, който Руби някога беше чувала.
“Животът ми все пак не беше пропилян” – прошепна тя на дъщеря си. “Имах теб!”
