Родителите изискват от баба да гледа детето им дори когато е болна, веднъж тя го оставя на „непозната“

Гуен оставя дъщеря им при свекърва си Анет, но тя трябва да остави бебето при непозната поради заболяване. Гуен е бясна и се заклева никога да не говори или да допуска Анет до децата си, докато не се случва нещо неочаквано.

— Моля те, Анет. Трябва да вземеш Илейн. Джош и аз наистина искаме да гледаме тази пиеса и може да нямаме повече шансове с идването на второто ни бебе. — молеше Гуен свекърва си по телефона. Дъщеря й Илейн беше на 4 години, но очакваха още едно дете след няколко месеца.

Затова много пъти молеше свекърва си Анет да гледа детето, което винаги беше страхотно. Бабата обичаше да се радва на внучката си. Този път обаче нещата бяха малко по-различни.

— Гуен, скъпа. Не мисля, че мога. Не се чувствам добре и не бих искала детето ти да се разболее. — повтори Анет. Тя вече беше казала на снаха си за сегашното си заболяване, но Гуен не я слушаше.

— Моля те. Трябва да го направиш. Ти ни обеща, че ще помогнеш с нея, когато я имаме. Ще изпратя Илейн с маска за лице или нещо подобно. Това е твое задължение като баба. — настоя Гуен и накрая Анет отстъпи.

— Добре, доведи я.

— Благодаря ти! Благодаря ти! Тръгвам веднага! — каза развълнувано Гуен и облече палтото на дъщеря си, докато изтичаха през вратата.

***

— Тази вечер беше перфектна. Знам, че няма да имаме много шансове като този с идването на второто ни бебе, така че благодаря ти, скъпи. — каза Гуен на Джош на връщане към къщата на Анет, когато пиесата приключи.

— И аз я харесах. Но се вълнувам за нашето бебе. Какво ще кажеш да се обадиш на Анет и да й кажеш, че сме на път? — Джош предложи и Гуен кимна.

— О, току-що се сетих, че все още съм на самолетен режим. — коментира тя, усмихвайки се, и върна телефона в нормален режим. Изведнъж долетяха куп съобщения, а мобилният й телефон записа няколко пропуснати обаждания. — Господи, майка ти се е обаждала няколко пъти.

— Случило ли се е нещо? — попита Джош с лека загриженост, изплувала в тона му.

— Не знам. Има гласова поща. — каза Гуен и пусна съобщението.

Грубият, напрегнат глас на Анет изпълни колата.

— Гуен, скъпа. Обаждах се и изпращах съобщения много пъти. Трябва да отида в болницата, но не мисля, че вземането на Илейн с мен е добра идея, така че я оставям при моята съседка, г-жа Джонсън .Ще говоря с теб по-късно.

— Какво? Гуен извика, когато гласовата бележка свърши. — Тя е оставила дъщеря ни с непозната?

— Сега, Гуен, опитай се да се успокоиш. Тя каза, че е отишла в болницата. Нещо става…

— Не ми пука къде е отишла! — Гуен прекъсна съпруга си с още писъци. — Не мога да повярвам! Вярвахме й, а сега нашето дете е с напълно непознат. Може нещо да й се случи! Карай по-бързо, Джош!

Гуен и Джош пристигнаха в къщата на Анет и намериха нейната съседка, г-жа Джонсън, вътре.

— О, вие трябва да сте Джош и Гуен. Малката вече спи. Анет…

— Не ме интересува. Не трябваше да гледаш малкото ми момиченце. Тръгваме с нашето момиче и ти казваш на Анет, че тя никога, никога няма да види детето ми и бъдещото ми дете отново! — сопна се Гуен, докато тичаше към една от стаите, където малката Илейн спеше дълбоко.

Тя грабна момичето си и се втурна навън.

— Да тръгваме, Джош! — прошепна тя твърдо и Джош погледна извинително госпожа Джонсън, когато си тръгваха.

***

Джош мислеше, че Гуен ще преодолее тази ситуация след няколко дни, но тя не го направи. Анет трябваше да отиде в болница, защото имаше проблеми с дишането. Тя беше добре, за щастие, но Гуен й беше оставила язвително съобщение, повтаряйки това, което беше казала на мисис Джонсън.

Въпреки всичките усилия на бабата да се извини и да се поправи, Гуен не помръдна, а Джош не можеше да направи нищо по въпроса. Анет беше напълно откъсната от сина си и внучката си. Но г-жа Джонсън се опита да я утеши и да каже, че всичко някак си ще се оправи.

***

Случи се, когато Гуен започна да ражда, а Джош не отговаряше на телефона си. Онзи ден имаше важна среща, но трябваше да държи телефона си под ръка, защото Гуен беше близо до термина си. Водите й обаче изтекоха неочаквано и тя се уплаши. Нямаше кой да гледа Илейн и нямаше кой да я заведе в болницата.

И така, тя направи единственото, което можеше да измисли.

— Гуен? Всичко наред ли е? Най-после ми звъниш. — прозвуча изненадано Анет, докато вдигаше телефона.

— Анет, водите ми изтекоха, а Джош не отговаря. — отчаяно каза Гуен. — Много съжалявам… че бях толкова нагла за това, но наистина имам нужда от твоята помощ.

— На път съм! — Анет отвърна веднага. Но Гуен не беше свършила.

— Мислиш ли, че… г-жа Джонсън също може да дойде? Имаме нужда от някой, който да остане с Илейн. — добави Гуен, държейки корема си от внезапната болка.

— Сигурна ли си?

— Да, моля те! — изкрещя родилката и те затвориха.

Анет и г-жа Джонсън пристигнаха бързо в къщата. Анет и Гуен заминаха за болницата, докато другата по-възрастна жена остана да гледа детето. Гуен се извини многократно по пътя към болницата за всичко, на което бе подложила свекърва си през последните няколко месеца, особено след като никога не я попитаха дали е преодоляла болестта си.

За щастие Анет бързо й прости.

Джош пристигна няколко часа по-късно, след като напусна офиса си.

— Отсега нататък ще отговаряме на телефона, независимо какво се случва или къде се намираме! — Гуен изпищя по време на контракция.

— Да, мисля, че така е най-добре. — отговори Джош, утешавайки я и усмихвайки се на майка си. За щастие бебето се появи здраво и всичко беше наред със семейството им.

Последно обновена на 4 ноември 2023, 08:08 от Иван Петров