Мъж вижда възрастна жена с плачещи деца на бензиностанцията, спомня си новинарски репортаж за изчезнали деца

Управител на бензиностанция разпознава жена от реопртаж за две изчезнали деца и се обажда в полицията.

Дентън Лонгбоу нямаше най-вълнуващата работа на света. Той беше управител на бензиностанция на държавна магистрала и най-вече се занимаваше с хора, които минаваха оттам, зареждаха гориво и пиеха чаша кафе по пътя към някоя вълнуваща дестинация.

За да мине времето, той гледаше новините по телевизията в магазина си, докато съпругата му Дафне винаги искаше да гледа сапунки.

— Хайде, Дафни! — извика Дентън: — Може да има нещо важно! Никога не знаеш кога най-търсения престъпник може да влезе през тази врата!

— Глупости, Дентън. — каза Дафни. — Никога нищо не се случва тук!

Но тя грешеше.

Дентън беше зает да подновява запасите от бонбони по рафтовете, когато възрастна жена с яркочервена коса влезе, държейки чантата си в едната ръка и ключовете от колата си в другата.

— Здравейте — каза тя. — Моля, бихте ли напълнили резервоара ми?

Дентън каза:

— Това е бензиностанция за самообслужване, госпожо, можете да го направите сами.

— Аз сама? — Жената изглеждаше ужасена. — Но аз не знам как!

Дентън въздъхна.

— Добре, елата и ще ви покажа — каза той.

Той отиде до колата на жената, но през цялото време нещо гъделичкаше в дъното на съзнанието му. Имаше нещо, нещо… Къде беше виждал лицето на тази жена преди?

Колата на жената беше добре поддържана, а отзад седяха две деца, и двете в пристъп на плач, който можеше да сцепи тъпанчетата на човек. Децата бяха тези, които задействаха паметта на Дентън.

В сутрешната новинарска емисия водещата беше помолила хората да бъдат нащрек за две деца, които бяха изчезнали с баба си предишния ден. Бабата, г-жа Фогарт, беше прибрала децата от детската градина и бяха изчезнали безследно.

Сега бяха тук, на бензиностанцията на Дентън и не изглеждаше, че има някой друг с тях. Децата изглеждаха разстроени, но здрави, но бабата, г-жа Бракстън, изглеждаше много объркана и разстроена.

Дентън каза:

— Хей, това са сладки малки пакостници! Имате ли нещо против да се върна до бензиностанцията и да им взема близалки?

Жената кимна нетърпеливо.

— Моля! Мислите ли, че ще им попречи да плачат? — попита тя. — Не знам защо плачат през цялото време и ме боли главата.

— Със сигурност! — каза весело Дентън и спокойно се върна към бензиностанцията. Първото нещо, което направил, беше да вдигне телефона, да се обади в полицията и да им каже, че изчезналата жена и децата са на неговата бензиностанция.

Той обеща, че ще държи жената разсеяна възможно най-дълго, за да даде време на полицията да пристигне. Тогава Дентън избра черешова близалка и лимонова близалка и ги занесе обратно на жената, която стоеше до колата си.

— Ето! — Дентън се усмихна. — Две близалки, с любезното съдействие на заведението!

Жената отвори задната врата и подаде близалките на децата, които веднага престанаха да плачат.

— Сладки деца! — каза Дентън. — Как се казват?

— Техните имена? — жената изглеждаше още по-объркана. — Имената им? Аз… не помня…

— Е, всичко е наред. — каза Дентън весело. — Повечето дни не мога да си спомня собственото си име! Така че нека да видим дали мога да ви заредя малко бензин!

Дентън се престори, че пълни резервоара на жената, след което каза:

— Пътувате сама с децата, какво ще кажете да ви проверя радиатора и нивата на маслото? Може също така да проверя и налягането в гумите.

— Можете да го направите? – попита жената. — Моля! Това би било прекрасно.

— И така, накъде отивате? — попита Дентън, докато отваряше капака. Жената потърка челото си с ръка. — Аз… не знам… шофирах, а след това… прибирах децата…

— Значи живеете наблизо? — попита Дентън.

— Нищо не разпознавам! – призна със сълзи на очи жената. — Изгубих се!

— Ще ви кажа какво. — каза Дентън. — Един мой приятел работи в полицията тук и ще го помоля да ви придружи до вкъщи, да ви покаже пътя.

— Би било много мило. — каза жената. — Благодаря ви. Вече става късно и трябва да се прибирам.

В този момент полицейската кола спря на бензиностанцията и Дентън се приближи и каза на полицаите:

— Тази дама е много объркана, тя дори не знае къде отива. Не мисля, че това е отвличане!

Полицаите излязоха от колата си, приближиха се до жената и й заговориха нежно. Поискаха да видят документите й.

— Г-жа Карън Фогарт. — прочете шофьорската й книжка полицаят. — Вие ли сте, госпожо?

— Да! — жената ахна: — Да, това съм аз!

— Дъщеря ви се тревожеше за вас, г-жо Фогарт. — каза вторият полицай. — И за децата.

— Моята дъщеря? — сега жената отново изглеждаше много объркана и малко уплашена, — Имам дъщеря?

Тогава полицаите решиха да извикат парамедици, за да се погрижат за жената, докато приберат децата при майка им.

Дентън наблюдаваше, притеснен, докато въвеждаха госпожа Фогарт в линейката и я откарваха.

— Само се надявам, че тя ще се оправи! — каза той на Дафни. — Горката дама беше толкова изгубена и объркана. Бог да ни пази!

Както се оказа, лекарите в болницата диагностицираха г-жа Фогарт с форма на деменция, която може да е била предизвикана от малък инсулт, който никой не беше забелязал – дори г-жа Фогарт.

Чувствала се добре и се държала нормално, когато тръгнала да вземе внуците си, както обикновено, тогава нещо в мозъка й натиснало превключвател и я оставило зашеметена и изгубена.

Три дни след инцидента жена със сладко лице влезе в бензиностанцията и потърси Дентън.

— Аз съм дъщерята на госпожа Фогарт — обяви тя. — Исках да ви благодаря за всичко, което направихте за майка ми и децата ми. Иска ми се повече хора да са като вас, готови да помогнат и да се включат! Вие сте герой, г-н Лонгбоу!

От този ден нататък Дафни никога не се оплакваше, когато Дентън искаше да гледа новините, когато нейните сапунени сериали бяха пуснати…

Последно обновена на 25 юни 2023, 17:58 от Иван Петров