М. Димитрова
Момче, което живее само с трудолюбивата си самотна майка, намира портфейл, пълен с пари. Връща го на адреса, който намира в него и това променя живота му.
Джими Уестън мечтаеше как ще намери банкнота от 100 долара на тротоара, докато се прибираше от училище. Щеше да вземе тази банкнота, да изтича до вкъщи и да я даде на майка си, само за да види как тревогата се изглажда от лицето й.
Разбира се, Джими беше само на 10 години и не осъзнаваше, че 100 долара не са достатъчни, за да улеснят живота на една самотна майка, която жонглира с две работни места, но сърцето му беше на правилното място.
Един ден мечтата му се сбъдна – почти.
Джими пресичаше улица „Гилеспи“ и се чудеше дали може да се измъкне по-късно до къщата на Хал, за да играе видео игри, когато забеляза, че нещо е паднало в канавката до тротоара.
Той се наведе и взе стар портфейл от кафява кожа, каквито старите хора носеха. Той се огледа, но не можа да види никого, на когото би могъл да принадлежи портфейлът, затова го отвори.
— Боже! — извика Джими и очите му едва не изскочиха от главата му. Имаше много пари в портфейла, купища банкноти от 100 долара! Той набързо пъхна портфейла в раницата си и веднага изтича до къщата на Хал.
— Виж! — прошепна Джими и извади пачката с пари. Двете момчета го преброиха и бяха 1700 долара.
— Това е много! — каза Хал, чиито родители се справяха доста добре, — Това наистина може да помогне на майка ти!
Но дотогава Джими беше зает да разглежда другите документи и намери лична карта и снимка на сладък шотландски териер. Той прочете на личната карта: Хедър Финеган, Форман Роуд, 33…
— Хей! — каза Джими. — Това е точно зад ъгъла! Принадлежи на една от онези стари дами, които пият чай в кафенето. Тя вероятно е наистина бедна пенсионерка и се нуждае от парите повече от мен.
— Слушай, Джими. — каза Хал. — Ако не знаеше името на жената, не можеш да го върнеш. Не можеш ли просто да се преструваш…
— Не! — извика Джими. — Не мога. Майка ми каза, че можеш да излъжеш целия свят, но не можеш да излъжеш себе си и не можеш да излъжеш Бог. Връщам това обратно.
Джими тръгна към Форман Роуд и не след дълго почука на вратата на номер 33. Вратата отвори стройна възрастна дама с проходилка.
— Да? — тя попита. — Какво има?
Зад нея надникна куче и приятелски се усмихна на Джими.
— Здравейте! — каза Джими и протегна портфейла. — Вие ли сте мис Финеган? Мисля, че това е ваше.
— О, Боже мой! — извика жената. — Къде го намери?
— Беше в канавката на ъгъла на Гилеспи и Хортън. — обясни Джими. — Сигурно сте го изпуснала.
Мис Финеган поклати глава.
— Заради Боб! — възкликна тя. — Толкова е трудно да го извеждам на разходка с проходилката, а той подскача толкова много! Ето как го изпуснах…
Мис Финеган отвори портфейла си и бръкна да извади банкнота от 100 долара.
— Ти си добро, честно момче и искам да получиш това като награда. — каза тя, подавайки парите на момчето. Но Джими сложи ръце зад гърба си и отстъпи от вратата, изчервявайки се.
— Не, госпожо! — извика той. — Не искам награда за това, че съм постъпил правилно!
Мис Финеган, която беше проницателна жена, въпреки че беше на 85 години, бързо забеляза протритите обувки на Джими и внимателно закърпените му дрехи. Тя нежно каза:
— Как се казваш?
— Джими Уестън. — каза той.
— Е, Джими Уестън, ако не можеш да приемеш пари, какво ще кажеш за малко шоколадово мляко и бисквити? — предложи мис Финеган. Джими прие и докато той беше зает с тях, мис Финеган беше заета да извлича всеки детайл от живота му.
По времето, когато Джими приключи с бисквитките си, той и Боб бяха най-добрите приятели и мис Финеган имаше идея.
— Слушай — каза тя. — Ставам твърде стара, за да водя Боб на разходки, така че би ли искал да го направиш за мен? Ще ти плащам за това. 100 долара на седмица и разхождаш Боб всеки ден.
Джими се зарадва и веднага се съгласи.
— Ще трябва да попитам майка ми. — каза той. — И тя вероятно ще иска да дойде да говори с вас – тя е една от тези майки! Но аз бих се радвал!
Майката на Джими наистина дойде да види мис Финеган и двете жени се харесаха изключително много и станаха близки приятелки. Един ден, когато г-жа Уестън беше на гости, мис Финеган каза:
— Слушай, Рейчъл (това беше името на г-жа Уестън), вече имам нужда от помощ. Мога да взема болногледач, който да спи тук, в случай че се почувствам зле през нощта, или ти и Джими можете да се изнесете от този ужасен малък апартамент и да дойдете да живеете при мен. Къщата е огромна и празна, бихте спестили от наем и ще ти плащам…
Госпожа Уестън поклати твърдо глава.
— Хедър, — каза тя, — ако имаш нужда от помощ, аз съм тук за теб и спестяването на наема би било чудесно, но не искам парите ти.
Мис Финеган я погледна и се усмихна.
— Добре, Рейчъл. — каза тя. — Както кажеш.
Две седмици по-късно Джими и г-жа Уестън се преместиха в къщата на мис Финеган и всички бяха много щастливи, особено Боб, който вече имаше двама нови приятели на пълен работен ден.
Когато мис Финеган почина мирно 2 години по-късно, Джими и г-жа Уетън бяха поразени от скръб. Бяха обикнали старата дама, но ги чакаше последна изненада. Мис Финеган им беше оставила къщата, Боб, и спестяванията си в размер на 1,8 милиона долара.
От този ден нататък Джими и майка му никога повече не трябваше да се тревожат за пари.
Последно обновена на 31 август 2023, 14:36 от Иван Петров
Бележка от автора: Тази история е базирана на личен разказ, изпратен от наш читател или споделен в интервю. С цел защита на поверителността, имената и някои лични детайли са променени, но фактите и емоциите са запазени автентични. В Ponichka.com вярваме, че всяка съдба заслужава да бъде чута.
Ако желаете да споделите вашата история, моля, изпратете я на: info@ponichka.com