Самотно момиче седи на една и съща пейка в продължение на 15 дни, докато една жена не се приближава до нея и не научава ужасната ѝ история, която я кара да вземе решение, променящо живота ѝ.
Тили Грийн е от онези майки, които са запалени по фитнеса и никога не пропускат тренировките си, независимо колко уморена е от грижите за цялото домакинство. Тъй като обаче сутрините ѝ били толкова хаотични с подготовката за офиса на съпруга ѝ и грижите за четирите ѝ деца, тя можела да намери време за себе си само вечер.
Разбира се, то не беше много за Тили, тъй като скоро трябваше да се върне вкъщи, за да приготви вечеря за семейството, но каквото и време да имаше, то си беше нейно – и тя го използваше разумно, като се разхождаше бодро из целия парк и правеше упражненията си. В една от тези вечери тя забеляза едно малко момиченце, което винаги седеше на една и съща пейка.
Отначало Тили предположила, че то идва с родителите си или с приятели, но минали няколко дни и Тили така и не видяла никого около малкото момиче. Тя винаги била сама на пейката, с наведена глава и размахани във въздуха крака. Понякога хората й давали храна и пари, но никой не й помагал.
Замисляйки се какво ли прави малко дете като нея само там, особено когато се стъмни, Тили не можеше да се спре да се приближи до нея.
“Здравей”, каза тя нежно. “Аз съм Тили. Как се казваш?”
Момиченцето я погледна, но не произнесе нито дума.
Тили въздъхна. “Защо си сама тук? Къде са родителите ти?” – попита тя, надявайки се на отговор. Но отново единственото, което Тили получи, бяха широко отворените сини очи на момичето, които я гледаха, и неговата неподвижност.
В този момент на Тили не ѝ трябваше много време, за да разбере, че момичето е нямо. “Добре, нека направим едно нещо” – каза й весело тя. “Ще ти задам няколко въпроса, а ти можеш само да кимнеш с глава, за да ми кажеш дали е “да”, и да я разклатиш, ако е “не”. Добре ли е?”
Изведнъж момиченцето кимна.
“Добра работа!” Тили я похвали. “Добре, ами майка ти вкъщи ли е, миличка?”
Момичето поклати глава.
“Болна ли е?”
Момичето отново поклати глава.
“Добре, можеш ли да ми кажеш къде живееш? Знаеш ли адреса на къщата си или номера на майка си? Мога да й се обадя вместо теб.”
В този момент очите на момиченцето се насълзиха и то поклати глава. Тили разбра, че нещо не е наред с майката на момичето.
“Добре, нека да направим едно нещо… umm….” Тили се огледа в парка и забеляза един мъж, който седеше с бележник. Тя бързо взе назаем химикалката и хартията му и се затича към момиченцето. “Можеш ли да ми напишеш името си, мило момиче? Или нещо друго, което би искала да ми кажеш.”
Момичето взело листа и химикалката в ръце и надраскало няколко думи.
“Пейдж? Казваш се Пейдж, скъпа?” Тили попита, като гледаше лошо надрасканите букви, изписващи името ѝ.
Момичето кимна.
“Кой е Симба, Пейдж?” Тили попита, след като Пейдж изписа името. “Той ли е брат ти? Домашният ти любимец?”
Пейдж кимна. “Брат?” Тили попита.
Пейдж кимна разтреперано. “Значи той е твой домашен любимец и ти си дошла да го намериш? Често ли сте идвали тук с него?” Тили се досети.
Пейдж кимна.
“И това е всичко?” Тили ѝ се усмихна. “Слушай, Пейдж, аз ще се обадя на полицаите и те ще ти помогнат да намериш Симба за нула време, добре? И ще те отведат вкъщи също. Така че не се притеснявай.”
Но Пейдж започна да клати глава, сякаш не искаше това.
“Какво стана? Страхуваш ли се да се обадиш на полицията?” Тили я попита нежно.
Пейдж кимна.
“Но не се притеснявай, аз ще бъда там с теб, така че нищо няма да се случи. Няма ли нищо против, ако им се обадя, докато съм с теб?” Пейдж бавно кимна. “Ти си много добро момиче, Пейдж. Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.”
Тили набра 911 и ги информира за Пейдж, но отговорът, който получи, беше неочакван. Оказа се, че Пейдж е избягала от сиропиталището преди 15 дни и полицаите я издирват, затова всеки ден е сама на пейката.
“Какво точно имате предвид, офицер?” Тили беше изненадана.
“Просто й правете компания, госпожо. В момента сме на път към нея. Има още нещо, което трябва да знаете”.
След като разговорът приключи, Тили се върна на пейката. “Пейдж?” – попита тя. “Избягала ли си от сиропиталище, скъпа?”
Пейдж кимна с глава и Тили не можа да се сдържи да не я съжали. “Значи е сираче”, помисли си Тили с тъга. “О, боже, тя е толкова млада!”
“Защо си избягала, Пейдж? Дали защото ти липсваше Симба?”
Пейдж кимна.
Тили се чувстваше ужасно за Пейдж и по някаква причина не искаше да я изостави. Затова се обади вкъщи и съобщи на съпруга си Джейсън, че ще закъснее и че могат да си поръчат вечеря.
Когато полицаите пристигнаха, Тили поиска да придружи Пейдж до сиропиталището. За щастие те се съгласиха. Когато пристигнали там, настойничката, сестра Марта, завела Пейдж вътре и разказала на Тили за сърцераздирателната история на момиченцето.
Тя информира Тили, че майката на Пейдж, Сюзън, е починала от сърдечен удар, докато е била на път да вземе дъщеря си от училище. След това кучето им, Симба, е било отведено в приют за животни, а Пейдж е била доведена в сиропиталището, защото Сюзън е била самотна майка без живи роднини, които да се грижат за нея.
Сърцето на Тили падна на пода, когато чу това, и онази вечер вкъщи тя просто не можеше да изхвърли Пейдж от съзнанието си. Тя разказала всичко на Джейсън и двойката взела решение, което променило живота ѝ.
На следващия ден те посещават сиропиталището и казват на директора, че се интересуват от осиновяването на Пейдж. Когато Пейдж видяла Тили там, тя се затичала щастлива към нея.
“Пейдж!” Тили извика. “Здравей, как си, скъпа? Познай какво? Скоро ще те заведем у дома и ще можем да си върнем Симба. Искаш ли това? Искаш ли да останеш с нас?”
Пейдж кимна щастливо и я прегърна силно.
За щастие, документацията беше попълнена през следващите няколко месеца и Пейдж беше законно собственост на Тили и Джейсън. На връщане към дома от сиропиталището те спряха до приюта за животни, където беше Симба.
Когато Пейдж видя отдавна изгубеното си куче, тя се затича към него и го прегърна. И за пръв път промълви нещо: “Си – Си – Сим – ба”, каза тя.
Джейсън и Тили си размениха учудени и просълзени погледи.
“Пейдж, скъпа. Какво точно казахте? Току-що ли нарекохте Сима с неговото име?” Тили попита.
“Да…” Пейдж се усмихна, притисна се до Сима и отпусна глава върху него.
Джейсън и Тили не можеха да повярват, че Пейдж е способна да говори. По чудодейно стечение на обстоятелствата се оказа, че проблемите ѝ с говора могат да бъдат лекувани и тя няма да бъде нема до края на живота си.
Тили и Джейсън бяха на седмото небе от щастие, когато един лекар потвърди това. “Тя ще ме нарича мама, скъпа, а на теб ще казва татко скороһттр://….” Тили прошепна на Джейсън със сълзи на очи. Дълбоко в себе си тя благодари на Бога за прекрасното семейство с пет любящи деца и сладко домашно куче на име Симба.
Какво можем да научим от тази история?
В живота винаги има сребърна линия; трябва да я търсим с търпение. Пейдж губи родителите си на доста ранна възраст, но скоро след това Бог изпраща Тили и Джейсън в живота ѝ и те ѝ стават любящи родители.
Никога не знаеш как един акт на доброта може да преобърне нечий живот. Тили се обърнала към Пейдж, защото се притеснявала, че малко момиче като нея е постоянно самотно. Обикновената постъпка променя завинаги живота и на двамата.
Този разказ е вдъхновен от историята на наш читател и е написан от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или места е чисто случайна. Всички изображения са само с илюстративна цел. Споделете своята история с нас; може би тя ще промени нечий живот. Ако искате да споделите своята история, изпратете я на адрес info@ponichka.com
