След смъртта на съпруга си преди няколко години, Линда остава самотна майка на двете си деца. Тя се старае да ги възпита като любящи и мили хора. Един ден, след като децата й не успяват да стигнат безопасно до дома на чичо си, тя разбира, че усилията й не са напразни.
Линда беше овдовяла самотна майка на две деца, 11-годишната й дъщеря Даяна и 10-годишния й син Дилън. Те живееха в малък град в провинциална Америка.
Линда работеше на две места, само за да осигури прехраната на семейството си, и въпреки че не беше лесно, любовта й към децата й я крепеше. Дълго време се страхуваше от последствията от отглеждането на децата й без баща.
Затова Линда посвети живота си на това да ги отгледа в достойни възрастни. Тя винаги поставяше тяхното благополучие и образование на първо място и правеше всичко възможно да ги възпита със силен морал.
— Животът винаги ни предоставя възможности да бъдем полезни, а да бъдеш полезен е възможност да споделиш любов. Винаги помнете това! — Линда често казваше на децата си.
Нейният брат, Ник, беше най-близкатадо баща фигура, която децата имаха след смъртта му преди няколко години. Децата наистина обичаха чичо си Ник.
За разлика от сестра си, която се съсредоточи върху даряването им с основни ценности, Ник предпочете по-материална форма на даряване. Той винаги им купуваше скъпи играчки и подаръци, които Линда много оценяваше, тъй като не можеше да си ги позволи.
Един ден Линда получи тревожни новини — брат й беше ужасно болен.
— О, не, Ник. Толкова съжалявам… Лекарите знаят ли какво не е наред? — попита Линда, застанала в кухнята със сериозна загриженост, докато говореше с брат си по телефона.
— Не са сигурни, Линда. Все още чакаме няколко теста, но изглежда зле. Съдейки по скорошните ми разговори с моя лекар, каквото и да е, няма да е евтино за лечение — каза Ник унило.
— Много съжалявам, Ник. Просто знай, че съм тук за теб. Не мога да направя много финансово, но съм тук за теб. Ти само го назови — увери Линда брат си, гласът й се пречупи, докато мъката я завладя.
— Знам, сестричке. Ти винаги си пазила гърба ми, откакто бяхме малки. Сега, моля те, не смей да плачеш, защото тогава аз ще плача и това обаждане ще бъде по-тъжно, отколкото е вече. — каза Ник, докато той и сестра му се засмяха леко.
— Сериозно съм, Ник. Каквото и да е — настоя Линда.
— Всъщност има нещо, което бих искал да направиш за мен — каза Ник.
— Всичко — каза Линда.
— Бих искал да видя племенниците си. Липсват ми толкова много. Откакто ме изписаха от болницата, те са всичко, за което мисля — каза Ник.
— О! И ти им липсваш. Няма проблем, ще уредя да дойдат утре. Малко съм натоварена на работа, но съм сигурна, че съседът ми Дан ще може да помогне — каза Линда.
— Благодаря, сестричке.
Линда опакова багажа на децата си същата вечер и обясни, че ще отидат при чичо си на следващия ден.
— Ще дойдеш ли с нас, мамо? – попита Диана.
— Не, мила. Мама има работа утре. Но помолих Дан от съседната къща да се увери, че ще стигнете безопасно — отговори Линда.
— О, добре. Нямам търпение да видя чичо, Ник! — каза Даяна развълнувано.
— Да аз също! — добави Дилън, подскачайки от вълнение.
На следващия ден Линда, децата и техният 17-годишен съсед Дан се отправиха към автогарата.
— Благодаря ти, че се съгласи да направиш това за мен, Дан — каза Линда, подавайки на Дан пари за автобуса.
— За мен е удоволствие, Линда. Не се притеснявай, ще се погрижа да стигнат живи и здрави — увери я Дан.
— А вие двамата, дръжте се прилично — каза Линда и ги целуна.
Линда се обади на брат си малко по-късно, за да провери децата. Той й каза, че са пристигнали благополучно и са си прекарали невероятно.
— Много ти благодаря за това, сестричке. Мислех, че ще е малко трудно, като се има предвид състоянието ми. Но беше абсолютно невероятно и децата бяха толкова полезни. Това, че са наоколо, вече повдигна настроението ми — каза Ник възхитено.
— Чудесно е да го чуя. Ако това е така, предполагам, че ще трябва да правим тези пътувания по-често — заключи Линда.
Децата се върнаха няколко дни по-късно, на седмото небе след пътуването си.
— Беше много забавно, мамо! Чичо Ник ни научи да правим палачинки — обясни развълнувана Диана.
— Да! И той ни свири музика на пианото си и ние танцувахме! Даяна не беше твърде добра, но аз бях невероятен! — каза гордо Дилън.
— Не е вярно! Просто не ми хареса песента — контрира Даяна и драматично завъртя очи.
Линда не можеше да спре да се смее на историите за тяхното посещение при чичо им. Личеше, че искрено се забавляваха. Дори Ник изглеждаше в по-добро настроение следващия път, когато разговаряха. Той попита дали Линда може да ги доведе отново и Линда се съгласи.
Седмица по-късно дойде време децата отново да посетят чичо си. За съжаление Линда все още не успяваше да стигне до пътуването поради служебни ангажименти. Тя се уговори с Дан да ги придружи отново и той се съгласи.
Този път обаче нещата не вървяха толкова гладко. Както обикновено, Линда се обади на брат си известно време след заминаването им, за да провери как са пътували. Това, което чу, я накара да я побият тръпки.
— Всъщност щях да ти се обадя. Те така и не дойдоха! — каза Ник объркано.
— Какво искаш да кажеш, че не са дошли? Трябваше да са били там отдавна. О, не! Моите бебета!?! — извика Линда в паника. Тя незабавно прекъсна разговора и се обади на Дан, надявайки се той да има някои отговори.
— Дан, къде са децата? — попита тя незабавно, когато Дан отговори, отхвърляйки всякакви разговори.
— Не пристигнаха ли? — попита Дан в паника.
— Сериозно ли ме питаш? Ти беше този, който трябваше да се погрижи да пристигнат безопасно! — сопна се Линда.
— Съжалявам, госпожо — каза Дан и започна да плаче.
— Аз… аз… не исках да ги оставям, но приятелката ми се обади и ме покани на гости. Тя живее наблизо — каза Дан с треперещ глас.
— Значи сметнах за подходящо да оставиш две непридружени деца да пътуват сами? — попита ядосана Линда.
„Казаха, че знаят пътя и лесно биха могли да стигнат до дома на чичо си. Така че слязох от автобуса… Толкова съжалявам… — Яростната Линда прекъсна разговора, преди Дан да успее да завърши изречението си.
Линда се обади на местната полиция, както и на местната автобусна служба. Полицията й каза, че все още е твърде рано да се подаде доклад за изчезнал човек и в момента не могат да направят много, за да й помогнат.
Линда беше напълно обезумяла. Тя плачеше горчиво в паника, постоянно си напомняше, че всяка секунда, която губи в плач, е още една секунда, която може да бъде използвана, за да проследи децата си.
Обзета от страх и несигурност, Линда не знаеше какво да прави със себе си. Тя реши да отиде до автогарата и да говори с дежурния шофьор на автобуса, с който децата пътуват.
След известно време на разследване тя най-накрая намери шофьора на автобуса. Тя му показа снимка на децата и го попита дали ги е виждал и дали са били оставени на местоназначението им, квартала на Ник.
— О, да. Помня ги. Сладки деца. Не можах да разбера защо са сами. Мислех, че са с младежа, но той слезе няколко спирки преди тях. Те обаче не слязоха на дестинацията, която спомена. Не… Слязоха няколко спирки по-късно — обясни шофьорът на автобуса.
Той предостави на Линда мястото, където децата са слезли от автобуса, а тя му благодари и предупреди полицията за това, което е научила.
За учудване на Линда, полицията обясни, че са се чули с някой, намерил деца. Властите й дадоха адрес и казаха на Линда да ги посрещне там.
Линда пристигна на адреса, непозната къща, заобиколена от полицейски коли. Докато гледаше покрай различните полицейски коли със сини мигащи светлини, тя най-накрая видя двете си деца, седнали на верандата. Линда изскочи от колата, щастлива, докато тичаше към децата си.
— О, моите деца! — каза Линда и ги прегърна силно. — Как се озовахте тук? — попита учудено Линда. Точно тогава една възрастна жена с приятелска усмивка излезе с два сока за децата.
— Г-жа Дакота ни помогна — каза Даяна и посочи възрастната жена, г-жа Дакота.
— О, благодаря ви, госпожо!! Много ви благодаря! — каза Линда, прегръщайки госпожа Дакота силно.
— Не, благодаря ви, че сте отгледала толкова прекрасни деца — отговори г-жа Дакота.
Г-жа Дакота и децата най-накрая обясниха на Линда какво се е случило. Децата слезли на грешна спирка. Докато разберат това, автобусът тръгнал и започнал да вали проливен дъжд.
Даяна започнала да плаче, докато Дилън се опитвал да разбере как да стигне до чичо им от мястото, където бяха. Дилън убедил Даяна, че знае пътя, но за съжаление те се загубили още повече. По това време дъждът се усилил, така че децата отишли да потърсят прикритие под верандата на стара изоставена къща.
Докато чакали дъждът да утихне, децата забелязали подгизнала госпожа Дакота, която се борела с багажа си. Колелцата на куфара й били счупени и тя трябвало да носи тежкия товар под дъжда.
— Трябва да й помогнем, Дилън — казала Даяна.
— Ти луда ли си?! Не го правя! — казал Дилън, поклащайки глава.
— Помни какво винаги казва мама. Животът винаги ни предоставя възможности да бъдем полезни, а да бъдем полезни… — започна Даяна, когато брат й се присъедини, завършвайки изречението й, казвайки: „…е възможност да споделиш любовта.
Дилън въздъхна.
— Добре, да тръгваме.
Децата се приближили до г-жа Дакота и предложили да й помогнат с чантите. Тя била изключително благодарна и обяснила, че синът й е трябвало да я вземе, но спешно е бил извикан в болницата, където работи.
— А какво ще кажете за вас двамата? Изглеждате твърде млади, за да сте тук съвсем сами — казала г-жа Дакота, докато вървяла с децата.
— Изгубихме се на път за дома на чичо ни. Майка ни беше помолила съседа ни да ни придружи както обикновено, но той слезе от автобуса преди нас, за да се срещне с приятелката си — обяснила Даяна.
— О, не. Съжалявам да го чуя. Е, наистина оценявам вас двамата, че ми помогнахте. Когато се приберем у дома, ще ви помогна да се свържете с майка си — каза г-жа Дакота.
Когато пристигнали в къщата на г-жа Дакота, тя дала на децата чай и топли дрехи. Тогава се обадила в полицията и съобщила за всичко, което се е случило с нея и децата. Линда беше удивена колко добре са се справили децата й.
— Трябва да се гордеете с тези двамата. И със себе си, че сте ги отгледали. Те наистина са единствени по рода си — каза г-жа Дакота на Линда.
Линда се опита да сдържи сълзите си, но не успя. През цялото това време тя се тревожеше за способността си на майка, страхувайки се, че ще се провали. Но тук бяха нейните невероятни деца, живо свидетелство, че тя е на прав път и не се е провалила. Децата й я утешаваха, докато плачеше, и след като се сбогуваха с г-жа Дакота, всички се прибраха у дома.
След като Линда разказа на родителите на Дан за инцидента, те му се скараха и го изпратиха да работи като доброволец в приемна грижа, за да го научат на няколко неща за гледането на деца.
Г-жа Дакота и Линда поддържаха връзка. Г-жа Дакота дори се свърза със сина си и го помоли да помогне с лечението на Ник. Синът й предложи да го приеме като пациент безплатно и с негова помощ Ник в крайна сметка се възстанови и отново можеше да прекарва повече време със сестра си и нейните деца.
Какво можем да научим от тази история?
- Един от най-ценните подаръци, които можете да дадете на децата си, е моралът, основан на любов и доброта. Линда беше научила децата си да бъдат полезни и мили и това им спечели благоразположението на г-жа Дакота, която не само успя да им помогне да се приберат у дома, но също така помогна на Ник да се оправи.
- Не позволявайте на страховете ви да ви отклонят от истината. Дълго време Линда се бореше със страховете да не се провали като самотна майка. В крайна сметка обаче тя осъзна, че усилията й не са били напразни и всъщност се справя по-добре, отколкото си е мислила.
- Понякога всички сме твърде строги към себе си. Линда беше твърде строга към себе си, когато трябваше да отглежда децата си. Част от нея чувстваше, че не може да го направи, когато го беше правила успешно през цялото време.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
