След тежък работен ден Арнолд се прибира вкъщи и намира куче, което мръзне в студа. Той не можел да вкара кучето вътре заради алергиите на съпругата си, затова го покрил с одеяло. Но на следващия ден чул силен лай и излязъл навън, за да изпита огромна изненада.
Била студена нощ в Минесота и Арнолд се прибирал у дома след дългата си смяна като шофьор на Uber. С нетърпение очакваше да изпие горещ шоколад с трите си деца и да се сгуши в леглото със съпругата си.
Когато спрял, фаровете осветили алеята му, но разкрили и нещо странно. На тревата вдясно от предната веранда седеше дребна фигура, затова той паркира и излезе, за да я провери.
Това беше куче. Беше сладко малко приятелче, което трепереше от студа. Когато Арнолд се приближи, кучето размаха опашка и се приближи, като се вкопчи в топлината на Арнолд. “Здравей, приятелю. Какво правиш тук?” – попита той животинчето, като очевидно не очакваше отговор.
Той погалил кучето за известно време, докато съпругата му Мириам не излязла. “Скъпа, защо си още навън? Вечерята е готова”, извика тя от предната веранда, обвила ръце около себе си, за да се стопли.
Закусиха и се приготвиха да заведат децата си да прекарат деня на езерото – забавна и евтина екскурзия, която устройваше всички, тъй като семейството не разполагаше с много средства. Изведнъж чуха лай, идващ от предната им веранда.
“Тук има куче. Студено е, Мириам. Мога ли да го вкарам вътре?” Арнолд отговори, надявайки се, че съпругата му ще каже “да”, но това беше малко вероятно.
“О, боже. То няма ли етикет?” Мириам каза, но остана да стои на мястото си. Беше ужасно алергична към кучета и поклати глава при тази идея.
“Той има нашийник, но няма етикет. Това е толкова безотговорно – каза той. Сладурът все още беше супер близо до Арнолд и той нямаше представа какво да прави.
“Скъпа, мога да взема някакво лекарство за алергия. Нямам сърце да го оставя тук”, предложи неохотно Мириам. Съпругата му имаше огромно сърце, но Арнолд знаеше, че алергиите ѝ ще бъдат катастрофа за няколко дни, ако вкара кучето вътре.
“Не, мила, но има нещо, което можем да направим – увери я той. “Чакай тук, приятелче.”
Изненадващо, кучето останало там, където му заповядал, като оставил у Арнолд впечатлението, че има стопанин, който го е обучил достатъчно добре. Странно е, че не са се сетили да му дадат етикет, помисли си Арнолд.
Той влезе в къщата, а Мириам го следваше веднага след него. Не смееше да каже на децата си за кученцето, тъй като те щяха да поискат да го вкарат в къщата и да го задържат завинаги, а жена му щеше да отстъпи. Вместо това той побърза да вземе една стара кутия и едно одеяло.
Върна се навън, постави кутията на предната веранда и повика кучето. “Ето, приятелче. Ела тук.”
Кучето отново изпълни командата му и веднага влезе в кутията, а Арнолд направи всичко възможно да го завие с одеялото. Мириам донесе чиния с храна и вода, която постави до импровизираното му легло.
“Благодаря ти, скъпа”, каза ѝ той. “Утре ще го заведем на ветеринар”.
“Това е добра идея”, каза му тя. “А сега влез вътре и яж. Надявам се, че тази нощ няма да стане по-студено.”
“Надявам се и аз”, каза Арнолд, погледна в тъмната нощ и се надяваше, че кучето ще е добре на верандата му. “Лека нощ, приятелю. Утре ще намерим собственика ти.”
Скъса му се сърцето да затвори входната врата за кученцето, но Арнолд си каза, че засега не може да направи нищо друго. Те нямаха гараж, който би бил идеален за подслон на кучето, така че това трябваше да свърши работа. Ако собственикът не се появи на следващия ден, щеше да измисли друго решение.
На следващия ден Арнолд се събуди, за да провери какво е кучето, и откри, че то е изчезнало заедно с одеялото. Той прегледал охранителната си камера и изглежда, че тя е заснела как някой грабва кучето и го отнася. Струва му се, че е видял мъж да целува домашния любимец, затова предположил, че той е собственикът.
Той разказа на Мириам за това и тя също изпита облекчение. “Честно казано, трудно ми беше да заспя, като си помислих, че това бедно нещо мръзне навън. Ненавиждам глупавите си алергии”, оплака се тя, а Арнолд целуна притесненията ѝ, уверявайки я, че кучето вече е добре при стопанина си.
Закусиха и се приготвиха да заведат децата си да прекарат деня на езерото – забавна и евтина екскурзия, която устройваше всички, тъй като семейството не разполагаше с много средства. Изведнъж чуха лай, идващ от предната им веранда.
“Това куче ли е?” – попита едно от децата, повдигайки вежди от любопитство.
Арнолд се намръщи и отвори вратата, за да открие кучето от снощи, което носеше одеялото между зъбите си. За абсолютен шок на Арнолд кучето пусна одеялото в краката му и отново залая, размахвайки опашка. Езикът му се беше изплезил, сякаш се усмихваше, за да му благодари.
Арнолд погледна с широко отворени от изненада очи и видя мъжа, който се появи на охранителната му камера. В едната си ръка държеше каишката на кучето, а в другата – кутия за подаръци. Той се приближи до Арнолд с другата си протегната ръка и се представи.
“Здравей, човече. Аз съм Марк. Кучето ми се измъкна от къщата ни снощи и прекарах часове в търсенето му. Много ти благодаря, че го покри с одеяло и му даде храна. Тази сутрин то ме дръпна обратно тук с одеялото в устата си. Сякаш искаше да ми го върне – заяви той, смеейки се. “Живея на четири пресечки от него и съм напълно изненадан. Роки е малък пакостник, но е толкова умен. Вземете, моля, тази кутия с подаръци, вътре има сладкиши и плодове за вашите деца!”
Арнолд кимна с недоумяваща усмивка. Той се представи и обясни какво се е случило предната вечер. “Щях да го заведа на ветеринар, за да провери чипа му, но се радвам, че го намерихте”.
“Да, намерих етикета му в градината си. Сигурно е паднал, когато е избягал – отвърна Марк и с една ръка оправи косата си. “И все пак, как мога да ти се отблагодаря за грижите за Роки?”
Арнолд вдигна ръце и поклати глава. “О, не. Искаше ми се да можехме да направим повече”.
Изведнъж цялото семейство излезе и Арнолд им разказа за Марк и неговото куче Роки. Веждите на Марк се повдигнаха и той се усмихна на семейството.
“Момчета, вие отивате ли някъде?”, попита той.
“Ще прекараме деня на езерото”, отговори Мириам с лека усмивка.
“Знаете ли какво – започна Марк, бръкна в задния си джоб и извади плик. “Компанията ми постоянно получава билети за Six Flags. Моля те, вземи ги.”
“Не бихме могли”, опита се да отхвърли Арнолд, но децата му се развеселиха. В момента не можеха да си позволят такива билети, така че това щеше да е удоволствие за тях. Марк все още държеше плика нагоре, затова накрая кимна колебливо. “Добре. Благодаря.”
“Насладете им се!” Марк каза. Той дръпна каишката на Роки и му помаха за довиждане, преди да си тръгне.
Плановете на Арнолд за деня се промениха. Всички отидоха в Six Flags и си прекараха най-добре на света, което нямаше да се случи, ако не беше помогнал на онова бедно куче предишната вечер.
Какво можем да научим от тази история?
Всеки мил жест, който направите, ще ви се върне десетократно. Арнолд помогна на кучето да се стопли, въпреки че искаше да направи повече. Но на следващия ден той получил огромен подарък от благодарния собственик.
Дори животните помнят хората, които са им помогнали. Роки помнел точно кой му е дал одеялото и искал да го върне на Арнолд. Това също така позволило на собственика му да благодари на Арнолд за това, че е помогнал на кучето му.
Споделете тази история с приятелите си. Тя може да озари деня им и да ги вдъхнови.
Този разказ е вдъхновен от историята на наш читател и е написан от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или места е чисто случайна. Всички изображения са само с илюстративна цел. Споделете своята история с нас; може би тя ще промени нечий живот. Ако искате да споделите своята история, изпратете я на info@ponichka.com.
