М. Димитрова
Колата на Рик Хенсън остава без бензин на път да види болната си майка. Той в отчаян, тъй като е блокиран на магистрала без никой отблизо и не мислел, че ще може да види майка си. Но тогава една възрастна жена се намесва, за да му помогне, и скоро е възнаградена за щедростта си.
— Съжалявам, че го казвам, Рик. — каза лекарят на майката на Рик, д-р Картър, по телефона. — Здравето на мисис Хенсън се влошава. Бих ви посъветвал да дойдете възможно най-скоро; в противен случай се страхуваме, че няма да я видите отново.
— Какво? — Рик се паникьоса. — Но д-р Картър, майка ми беше добре до миналата седмица. Как изобщо може да се случи…
— Също мислехме, че се подобрява, Рик, но тялото й вече не реагира на лечението. Всъщност не мисля, че има много време, така че реших, че е най-добре да ви уведомя. — каза д-р Картър преди да затвори.
Сърцето на Рик подскочи. Майка му умираше и той можеше никога да не получи друг шанс да я види. Трябваше да стигне до нея и щеше да направи всичко, за да го направи. Той заряза всичко, влезе в колата си и въведе местоположението на болницата в Google Maps.
За съжаление болницата беше малко встрани – на час път, ако нямаше трафик. Но тъй като беше роден и израснал в Калифорния и по-късно се установи там, Рик знаеше по-кратък път през магистралата, който щеше да му помогне да стигне по-бързо.
Той грабна волана и подкара възможно най-бързо, но в процеса напълно пренебрегна индикатора за гориво – което означаваше, че колата му е на път да изчерпи бензина – докато вече не беше на магистралата без никой наоколо. Успял да паркира колата край пътя.
— По дяволите! — Той удари ядосано волана и слезе от колата. Наоколо цареше някаква странна зловеща атмосфера и не се виждаше нито една душа. Провери телефона си за най-близката бензиностанция, а тя беше на мили разстояние. Въпреки това той забеляза смесен магазин наблизо – не беше дълга разходка – и реши да помоли за помощ там.
Около 15 минути по-късно, когато пристигна там, видя двама мъже, високи и облечени в черно, да излизат от магазина. Той бързо се приближи до тях.
— Хей, човече — каза той. — Можете ли да ми отделите малко от вашето гориво? На път съм да видя майка ми…тя е болна…но колата ми свърши бензина.
Двамата мъже си размениха бързи погледи и се засмяха.
— Съжалявам, момче. Не можем да помогнем на майка ти. Тук не правим благотворителност!
— Не, моля, — помоли Рик. — Мога да ви дам каквито пари имам, добре. Моля, малко е спешно.
— Изчезвай! – отвърна един от тях. — Няма да ти помогнем!
Рик беше на загуба. Той нахлу в смесения магазин и помоли няколко души за помощ, но не им отне много време да откажат. В този момент той беше разтревожен, ужасен, че никога повече няма да види майка си. Той излезе от магазина и се свлече на стената, чувствайки се безпомощен.
Точно тогава вниманието му беше привлечено от възрастна жена, която беше изпуснала лекарството си на земята. Рик й помогна да го вземе и тя му благодари.
— О, много ти благодаря, млади човече. Станах толкова крехка. — въздъхна тя. — Тази температура ме завладява. Трябва да информирам лекаря си, че това лекарство не ми действа.
— Госпожо, можете ли да ми направите услуга? — внезапно я попита Рик.
— Да?
— Отивам да видя майка си, но колата ми… бензинът й свърши. Бихте ли споделили малко от бензина си с мен?
— О, бих ти помогнала. — каза тя колебливо, — но трябва да видя моя лекар. Съжалявам, трябва да тръгвам. — Тя започна да върви, но Рик настоя. — Моля ви, госпожо… може да е последният път, когато виждам майка си. Моля! — помоли той.
Изведнъж жената спря.
— Какво? — Тя му хвърли загрижен поглед.
— Да, госпожо. — отвърна той. — Тя е в наистина критично състояние. Бихте ли ми помогнали?
— Разбира се, че бих. Ела с мен.
Жената предложи да закара Рик до колата му. Рик й благодари и изтича до магазина, за да купи сифонна помпа и контейнер, преди да продължат към колата си.
След като източи малко бензин от резервоара на възрастната дама, той й благодари отново, а в очите му бликнаха сълзи от щедростта на жената.
— Как се казвате милото, госпожо?
— Оливия – Оливия Мичъл. — отговори тя.
— Благодаря ви, госпожо! — каза Рик и се настани в колата си. — Никога няма да забравя какво направихте за мен.
— Добре, добре, сега тръгвай, майка ти те чака.
Рик й благодари още веднъж и потегли към болницата възможно най-бързо. Междувременно лекарят на г-жа Мичъл имаше неприятни новини за нея няколко дни по-късно.
— Госпожо Мичъл. — тържествено каза докторът. — Страхувам се, че температурата няма да изчезне с обикновени лекарства. Трябва да бъдете приета и наистина се нуждаете от операция. Това е единственият начин да се отървете от възпалението в мозъка си.
— Но докторе! — Тя започна да плаче. — Аз… аз нямам пари за това. Моята застраховка няма да го покрие. Можете ли да ми отделите малко време?
— Само един ден, г-жо Мичъл. Дълго време го отлагахте.
Г-жа Мичъл кимна, прикривайки сълзите си, и захлипа на болничното легло. Тя беше наясно, че няма да може да плати за операцията.
По-късно звъненето на телефона отклони вниманието й. Тя седна на леглото и отговори на обаждането.
— Ало? Кой е? — попита тя, опитвайки се да не прозвучи така, сякаш е плакала цял океан.
— С мисис Оливия Мичъл ли говоря?
— Да?
— Добър ден, г-жо Мичъл. Обяжда се Антон Скотлиф, управител на New Indus Bank. Сума от $125 000 е кредитирана по вашата сметка. Искате ли да… — Преди банковият мениджър да успее да завърши изречението си, г-жа Мичъл го прекъсна.
— Какво? — Беше на ръба да изпусне телефона. — Кой ми ги е изпратил? — тя попита.
— Е, госпожо, преводът беше извършен от Sunrise Enterprises. Освен това наскоро получихме молба за заем от вас, но я отказахме, тъй като не отговаряхте на изискванията. Все още ли се интересувате да го вземете?
— О, не, не, всичко е наред. Благодаря ви. — отговори г-жа Мичъл и затвори. Тя не знаеше кой е ангелът, който й е изпратил парите при толкова ужасни обстоятелства, но беше благодарна. Тя използва парите, за да плати операцията си.
Една сутрин, след операцията, тя се разхождаше в болничната си стая с бастуна си, когато внезапно забелязала някой на прага на болничната си стая – мъж с красив букет в ръка. Не след дълго г-жа Мичъл разпозна кой е той.
— Как сте, госпожо Мичъл? — попита Рик, докато влизаше в стаята й.
— О, ти си! Как е майка ти, скъпи? Как разбра, че съм в тази болница?
— За съжаление, г-жо Мичъл, моята майка почина. — разкри той. — Въпреки това, благодарение на вас, успях да я видя за последен път и да прекарам известно време с нея.
— О, това е ужасно. Толкова съжалявам.
— Всичко е наред, г-жо Мичъл. — каза Рик. — Предполагам, че така върви животът. Знам, че майка ми гордо ме гледа отгоре. Надявам се, че е доволна там.
— О, да, тя е. Ти беше прекрасен син за нея. Знаеш ли, наскоро имах отчаяна нужда от пари и някой направи анонимен депозит в сметката ми. Сигурна съм, че който и да го направи, е добра душа като теб. Иска ми се да мога да се срещна с този човек и да изразя благодарността си. Между другото, не разбрах името ти. Станах толкова разсеяна!
— Аз съм Рик – Рик Хенсън.
— И Рик, как ме намери? Искам да кажа, как разбра, че съм тук?
— Майка ми беше приета в тази болница, г-жо Мичъл. Един ден, когато минавах покрай стаята ви, случайно чух вашия лекар да ви говори. Затова реших да ви помогна. — Рик се усмихна и г-жа Мичъл разбра какво се опитваше да каже.
Възрастната жена не успя да сдържи сълзите си.
— Това си бил ти!… О, Господи! Благодаря ти много, дете! Съпругът ми и синът ми загинаха при пожар преди много години и няма кой друг да ми помогне. Благодаря ти много! Но аз не знам как ще ти се отплатя.
— Е, всъщност можете… няма кого да нарека семейство сега, след като загубих майка си. Затова се чудех дали ще се заинтересувате да се преместите при мен. Какво мислите?
Възрастната жена изхлипа и го обгърна с ръце.
— Рик, ти си прекрасен човек. Благодаря ти много!
След като г-жа Мичъл беше изписана, тя продаде къщата си и се премести при Рик в имението му. Рик беше главен изпълнителен директор на Sunrise Enterprises, между другото.
Последно обновена на 17 юли 2023, 14:36 от Иван Петров
Бележка от автора: Тази история е базирана на личен разказ, изпратен от наш читател или споделен в интервю. С цел защита на поверителността, имената и някои лични детайли са променени, но фактите и емоциите са запазени автентични. В Ponichka.com вярваме, че всяка съдба заслужава да бъде чута.
Ако желаете да споделите вашата история, моля, изпратете я на:
info@ponichka.com