Таксиметровият шофьор Патрик е вдовец, който се бори да свързва двата края, след като най-малкият му син е диагностициран с левкемия. Когато получава възможност да помогне на родилка, той взема решение, за което съжалява.
Патрик се отпусна на един стол до кухненската маса. Току-що беше разговарял по телефона с хематолога-онколог на сина си и имаше чувството, че светът свършва.
— Синът ви се нуждае от допълнително лечение. — беше казал лекарят. Имайки предвид цената на лечението, той можеше да каже, че Майки се нуждае от Луната. Заплатата на охранител на Патрик не беше достатъчна, за да покрие химиотерапията на Майки и основните нужди на семейството.
— Татко, ще оцветяваш ли с мен? — Майки влезе в кухнята със страници от книжка за оцветяване и пастели в ръце. Той спря, когато видя лицето на Патрик. — Добре ли си, татко? Плачеш.
Патрик изтри сълзите си и се насили да се усмихне.
— Попадна ми пипер в окото, докато приготвях вечерята, това е всичко.
— Добре. — Майки се ухили и остави книгата си за оцветяване на кухненската маса. — Ти оцвети дракона, а аз ще направя нарцисите.
Патрик взе пастела, който Майки му предложи. Кървавочервеният цвят предизвика нов прилив на отчаяние. Искаше му се левкемията на Майки да беше нещо, което можеше да изтръгне от детето и да го бие с юмруци. Искаше му се синът му да не търпи това страдание.
— Хайде, татко! — Майки го побутна с лакът.
Няколко дни по-късно Патрик беше нает да кара такси на половин работен ден. Първоначално щеше да бъде на изпитателен срок, но беше развълнуван. Точно от това се нуждаеше за лечението на Майки.
— Ето списъка с нещата, които трябва да направите. — Патрик разговаряше с двете си по-големи деца, Стейси и Винсънт, докато поставяше списъка на хладилника. — Можете да ми пишете, ако имате нужда, но не се обаждайте, освен ако не е спешно, става ли?
Стейси и Винсънт кимнаха. Не им беше за първи път да се грижат за тримата си по-малки братя и сестри, но напоследък Майки имаше нужда от допълнителни грижи.
— Не се тревожи, татко. Разбрахме това. — Стейси му вдигна палец.
От момента, в който смяната на Патрик започна до момента, в който тя приключи, той обикаляше улиците, като следеше за клиенти. През следващите дни той се увери, че всички негови колеги и всички познати ще му се обадят, ако имат нужда от такси.
В края на седмицата шефът на Патрик го извика в офиса си.
— Честито. — Мъжът подаде ръката си на Патрик. — Впечатлен съм. Ти счупи рекорда на компанията през първата си седмица, Патрик! Искам да останеш и ще ти дам бонус за упоритата ти работа.
Точно когато Патрик си помисли, че бъдещето на семейството му може да е по-блестящо, отколкото си мислеше, сякаш животът го събори. Той караше клиент към летището, когато таксито започна да издава тревожен звук.
Патрик закара колата при механик и се обади на шефа си. Челюстта му увисна, когато чу, че ще трябва да плати ремонта от собствения си джоб.
— Типично — изръмжа Патрик, докато пъхаше телефона обратно в джоба си. — Получаваш бонус един ден и те хвърлят на вълците на следващия.
Тогава механикът се приближи до него и му каза цената за подмяна на износените части, причиняващи проблеми с колата.
— От какво са направени тези неща, от злато? — Патрик поклати глава невярващо. Изкушаваше се да се качи в таксито си и да отиде някъде другаде, но ако забавеше ремонта, щеше да се забави да се върне на работа, което означаваше по-малко пари за него.
— Просто направи това, което трябва да направиш. — сопна се Патрик на механика.
— Няма защо да си груб, човече.
Патрик погледна злобно мъжа, докато той се отдалечаваше. Разбира се, грубостта беше необходима, когато този ремонт му струваше толкова много! Сякаш нямаше хиляди по-добри начини да похарчи тези пари.
След като плати скъпите ремонти, Патрик беше по-отчаян от преди да спечели колкото се може повече пари. Другите шофьори отделяха няколко минути, за да хапнат заедно преди смени или да губят време в приключване на разговори с бъбриви клиенти, но не и Патрик.
Докато чакаше клиент, който беше поръчал такси, Патрик почувства минутите да тиктакат като мравки, които пълзят под кожата му. В крайна сметка той не издържа повече. Обади се на жената, за да я попита къде е.
— Тръгвам, просто… — млъкна жената и издаде странен задъхан звук.
— Имам проблеми… с ходенето.
Патрик потупа с пръсти по волана. В крайна сметка една бременна жена се затътри до колата. След като тя влезе вътре, той забеляза, че изглежда има проблеми с дишането. Той я погледна в огледалото за обратно виждане. Беше потна и бледа.
— Добре ли си? — попита Патрик.
— Просто трябва да си почина. — Жената прозвуча болезнено като извади последната дума.
Патрик беше загрижен, но нямаше време за проблемите на непознати. Беше дъждовен ден и пътищата бяха хлъзгави. Беше и добър ден за правене на пари, тъй като никой не искаше да ходи под дъжда. Но когато Патрик наближи едно кръстовище, жената каза нещо, което промени всичко.
— Мисля, че водите ми току-що изтекоха!
Патрик се паникьоса. Той веднага се замисли колко време ще му отнеме почистването на кабината, колко ще му струва това и колко време ще загуби.
— Трябва да се слезеш. — Патрик се огледа. — Съжалявам, госпожице, но не мога да се справя с това.
Жената извика от болка.
— О, Боже, бебето идва.
Патрик спря до една автобусна спирка. Той извади жената от колата и я остави на пейката. Когато той се обърна, тя го хвана за ръкава.
— Моля те, не ме оставяй. — Тя вдигна поглед към Патрик със страх в очите.
— Съжалявам, но трябва. — Патрик дръпна ръкава си от хватката й. — Ще извикам линейка, за да ти помогне. Сигурен съм, че ще се оправиш.
Патрик изтича обратно до колата си през проливния дъжд. Той се обади на 911 за бременната жена, след което избяга. Докато шофираше, си каза, че няма какво друго да направи за младата жена.
Първо трябваше да помисли за собственото си семейство. Не можеше да си позволи да помогне на някой случаен непознат, когато собственото му семейство беше в нужда. Лечението на Майки трябваше да бъде негов приоритет през цялото време.
На следващия ден Патрик имаше почивен ден, за да заведе Майки в болницата за лечение. Беше изтощен, тъй като телефонът му звънеше непрекъснато през нощта. Всеки път обаждащият се беше непознат номер. Патрик не отговори на нито едно от обажданията, тъй като беше сигурен, че е телемаркетинг.
Когато се върна у дома от едно бързо пътуване до хранителния магазин, Патрик беше изненадан да види писмо в пощенската си кутия с надпис „приоритет експрес“.
— Какво по… — Патрик обърна плика в ръцете си. Надяваше се да не е сметка, но откри нещо напълно неочаквано, когато го отвори.
Писмото беше от местен родилен център с молба да се свърже незабавно с тях относно г-жа Джена Рийд. Патрик не познаваше никого на име Джена. Той хвърли писмото на кухненската маса и разопакова продуктите.
Когато по-късно Патрик заведе Майки в болницата, той видя родилния център, който беше изпратил писмото, на една пресечка от него.
— Вероятно е грешка, но няма да навреди да проверя.
Патрик се върна в центъра, след като остави Майки в болницата. Той влезе вътре и даде името си на жената на главното бюро.
— Благодаря на небесата! — Жената остави таблета си настрана и притисна двете си ръце към гърдите си. — Опитахме всичко, за да ви намерим, г-н Мърфи!
Патрик гледаше с отворена уста, докато жената му каза, че са се опитали да му се обадят няколко пъти, за да го уведомят, че тази мистериозна жена Джена има усложнения по време на раждането и трябва да бъде преместена в болницата.
— В момента е в реанимация. — завърши жената. — Наистина жалко. Всичко това можеше да бъде избегнато, ако тя беше пристигнала тук навреме. Вашият номер беше последният, който тя е набрала на телефона си, така че, разбира се, първо се свързахме с вас, но би било чудесно, ако знам връзката ви с пациента за документите
Изведнъж Патрик разбра. Номерът му на телефона й, късното пристигане в центъра… Джена трябваше да е бременната жена, чиито води бяха изтекли в колата му вчера!
— Нямаше ли някой друг, на когото да се обадите? — попита Патрик. — Съпруг или родители?
Жената се намръщи.
— Нямаме записани номера за спешни случаи за нея.
Патрик се отдалечи, докато жената още говореше. Чувството за вина се свиваше в корема му и ръцете му трепереха. Трябваше да знае какво се е случило с Джена. Той се втурна обратно в болницата и попита за Джена в интензивното отделение.
— Съжалявам, но тя е в безсъзнание и на този етап не й се разрешават посетители. — каза му сестрата. — Семейство ли сте?
— Ъъъ… аз съм семеен приятел. — излъга той. — Моля, кога мога да я видя?
Няколко дни по-късно Патрик седеше до леглото на Джена с глава в ръцете си. Не можеше да понесе да погледне младата жена, която беше изгонил от таксито си, или бебето й, което сестрата беше довела, докато я посещаваше. Вместо това той слушаше бипкането на машините и се бореше с чувството си за вина.
— Толкова съжалявам — прошепна той. — Бих върнал времето назад, ако можех. Никога не съм мислил, че ще се получи така…
Патрик въздъхна. Страданието не му беше чуждо, след като погреба жена си преди пет години и видя Майки да издържа лечението за левкемия, но сега се чувстваше засрамен от болката, която бе причинил на тази млада женаи нейното бебе.
Патрик се върна на следващия ден и ден след това. Той седеше мълчаливо до леглото на Джена и наблюдаваше машините, които я поддържаха жива. Сестрата отново доведе дъщерята на Джена в стаята при следващото му посещение.
— Радвам се да те видя отново тук. — Сестрата се усмихна на Патрик.
— Трудно е за семейството да продължи да посещава пациенти в кома, но ние вярваме, че това им помага. Доста пациенти казаха, че са чували всичко, което се случва около тях, докато са били в кома.
Патрик само кимна. Той надникна към бебето в нейното креватче. Тя избълбука към него и размаха крайниците си във въздуха.
Патрик позволи на бебето да държи пръста му в малките си ръце. Тя се въртеше в креватчето нон стоп.
— Не си ли заета малка дама. — каза Патрик.
— Къде… ти!
Патрик се обърна и беше изумен да види Джена да се взира в него. Тя погледна креватчето, намръщи се, погледна го отново и изпищя.
— Не, всичко е наред. — Патрик вдигна ръце. Той се засмя с облекчение. — Бебето ти е добре и не съм тук, за да те нараня. Дойдох да ти се извиня.
Тогава сестрата нахлу в стаята.
— Какво става тук?
— Тя е будна! — Патрик се ухили и посочи Джена.
Патрик трябваше да си тръгне, тъй като лекари и медицински сестри се втурнаха в стаята, за да се погрижат за Джена. Той се строполи на един стол отвън. Сълзи на облекчение се стичаха по бузите му.
Патрик се върна да посети Джена на следващия ден. Той се извини, че я е изритал от таксито си и обясни защо е смятал, че това е единственото нещо, което може да направи.
— Всичко, което виждах, бяха парите. — каза той. — Колко ще струва почистването, колко време ще отнеме и колко ще загубя, докато се извършва. — Той наведе глава от срам.
— Тъжно е положението, когато трябва да пресметнеш цената, за да помогнеш на непознат, но това е, което направих.
— Разбирам. — Джена въздъхна. — Знам какво е да си сам на този свят и е гадно, когато няма на кого да разчиташ.
Патрик продължи да посещава Джена и те станаха като семейство. Дъщеря й дори го нарече дядо, когато започна да говори. Патрик събра достатъчно пари за лечението на Майки и той влезе в ремисия.
Много години по-късно, когато всички седнаха заедно за Деня на благодарността, Патрик огледа масата и усети как сърцето му се изпълва с радост. Не можеше да повярва какъв късметлия беше да има такава фантастична група хора в живота си.
Какво можем да научим от тази история?
- Заедно сме по-силни. Лесно е да се ангажираме сами и да мислим само за собствените си проблеми, но е важно да помним, че всички ние трябва да си помагаме един на друг в моменти на нужда.
- Не можете да преброите цената на добротата. Може да ви струва време и пари да направите добро дело, но за човека, който се нуждае от вас, тази помощ е безценно съкровище.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
