Бездетен шофьор на автобус помага на бременна жена, която ражда в автобуса. Той сменя маршрутите, за да я закара до болницата, без да си представя как това ще промени живота му 2 години по-късно.
Бил обичаше децата и винаги носеше малка кутия бонбони по време на смяната си всеки ден. Той беше шофьор на автобус и обичаше да почерпи децата, които се возеха в неговия автобус, с лакомства.
Да бъде около непослушни и чуруликащи малки деца успокояваше Бил. Това облекчаваше мъката му и му помагаше да забрави, че е бездетен. Съпругата му Джулия не можеше да забременее поради някои здравословни проблеми.
Светът на Бил беше много малък. Бяха само той, съпругата му и кучето им Коко. Той стана солидната опора, от която Джулия се нуждаеше, за да преодолее мъката си.
— Бог бди над нас и със сигурност ще отговори на молитвите ни един ден. — често й казваше той.
Един ден Бил беше зает да шофира, когато чу хаос в автобуса. Изведнъж при него дотича мъж и му каза:
— Шофьор, има бременна жена в автобуса. Мисля, че ражда… Моля, направете нещо!
Бил беше разтревожен и осъзна, че няма време за губене. Той се обърна и видя само пет-шест пътника на борда. Настъпи газта и подкара колкото може по-бързо.
Най-близката болница беше на пет спирки, а времето изтичаше. Преди това Бил беше работил като таксиметров шофьор, така че знаеше повечето преки пътища. Още повече, че пътят до болницата щеше да отнеме половин час по пряк път, а жената изпитваше ужасни болки.
— Дръжте се, госпожице! Ще стигнем навреме! Моля, изчакайте! — извика той отпред.
Бил мислеше, че пътниците му ще разберат, че е спешен случай, затова смени маршрута и ускори, пристигайки в болницата след 10 минути.
— Исусе… много ти благодаря! — ахна той, когато дамата беше въведена вътре. Тя се задъха и издуха от болка, докато лежеше на носилката.
Бил се канеше да се качи в автобуса и да тръгне, когато медицинска сестра му извика:
— Извинете, сър! Тя каза, че е оставила чантата си в автобуса!
Бил бързо взе дамската чанта на дамата и я даде на медицинската сестра, преди да излети с другите пътници.
През целия ден Бил се тревожеше за жената. Радваше се, че й помогна да стигне навреме до болницата, но искаше да се увери, че тя и бебето й са добре. Реши да я посети седмица по-късно.
— Ще посетиш ли тази жена днес? — попита Джулия Бил, когато излизаше от къщи за работа. Беше й разказал всичко за случката, която се случи преди седмица. — Моля те, не отивай с празни ръце. Купи нещо хубаво за новороденото!
Бил целуна жена си и тръгна. В края на смяната си той отиде в болницата, за да посети жената. Той научи, че името й е София, но тя вече не беше в болницата.
— Тя си тръгна вчера с бебето си. — информира Бил сестрата. Беше доста разочарован. Беше купил дрешка и топло одеяло за новороденото.
— Имате ли адреса й? — попита той.
— Да, една минута…
Бил записа адреса на София и отиде да я посети. Когато наближи, разбра, че адресът е на приют за бездомни.
— Тя живее тук? — той се зачуди.
Той побърза да се срещне със София и нейното бебе, но излезе обезсърчен. Оказа се, че тя се е изнесла тази сутрин и никой не знаеше къде е отишла.
Бил се върна у дома разочарован.
— Трябваше да я посетя по-рано. Грешката е моя. — измърмори той.
— Скъпи, всичко е наред. Може би някой е дошъл за нея. Да се надяваме, че тя и бебето й вече са добре. — утеши Джулия Бил.
В крайна сметка двойката забрави за София и нейното бебе. Всичко се нормализира до един ден, 2 години по-късно, когато Бил забеляза нещо необичайно, докато се качваше в автобуса. Той видя жена с медальон във формата на сърце в ръката и беше привлечен от снимката на София в него.
— Познавате ли тази жена? Тя се казва София? — попита той дамата.
— Да. Но откъде познавате София? — попита жената, когато Бил грабна медальона и се вгледа внимателно в снимката.
— Никога не мога да забравя това лице… Все още помня как тя крещеше от болка онзи ден… Как е? Надявам се, че тя и бебето й са добре.
Бил видя как жената пребледня, а в очите й бавно се надигнаха сълзи. Той не беше подготвен за сърцераздирателното разкритие за София и нейното бебе.
— Аз съм Кати. Работя в приют за деца сираци. — каза жената. — Този медальон принадлежи на дъщерята на София, Кристъл. Утре е нейният рожден ден. Това е единственият й спомен от покойната й майка.
— Покойната й майка? — Бил беше разтревожен.
— Да, София почина миналата година от смъртоносна болест. Беше загубила съпруга си и тяхната малка къща в наводнението. Тя била бременна и няколко месеца след това живяла в приюта за бездомни. Преди да умре, тя даде бебето си за осиновяване. Оттогава Кристъл е в приюта и все още не сме намерили добро семейство за нея.
Бил не можеше да повярва на ушите си. По-късно същата вечер той и Джулия посетиха приюта и намериха малката Кристъл с нейната гледачка.
— Тя е очарователна! — възкликна Джулия със сълзи на радост в очите й. Сякаш тъмнината в живота им най-сетне бе осветена от щастие. Донесоха на Кристъл няколко играчки и нови дрехи. Това бяха първите подаръци за рожден ден, които получаваше от раждането си.
Шест месеца по-късно Бил и Джулия осиновиха Кристъл и оттогава двойката винаги имаше нови причини да се смее и да се чувства благословена. Те вече не съжаляваха, че са бездетни и започнаха да празнуват живота си с осиновената си дъщеря.
— Казах ти… Бог бди над Своите деца и винаги отговаря на молитвите ни неочаквано! — каза Бил, докато люлееше малкото си вързопче радост в ръцете си.
