Портиер в парка среща самотно момиченце, което казва, че чака майка си. Той е изненадан, когато я вижда отново на следващия ден, все още седнала на същата пейка, и се обажда в полицията.
Албърт Феърчайлд беше пазач на прекрасен стар викториански парк в средата на града и времето му минаваше в това да се увери, че това е малко кътче от рая, място, където влюбените се срещат и хората отиват, за да се докоснат до природата или за малко спокойствие.
Той обичаше работата си. Всеки ден се скиташе из парка, гребеше пътеките, изпразваше кофите за боклук и се уверяваше, че всичко е перфектно, а два пъти седмично градските градинари идваха да се грижат за тревните площи, дърветата и растенията.
Един следобед Албърт видя малко момиченце, което седеше тихо на една от пейките в парка и оцветяваше книжка с картинки. Със сигурност беше на не повече от четири или пет, но беше съвсем сама! Албърт се огледа, но не можа да види родителите й. Нещо не беше наред…
Албърт се приближи до момиченцето и я поздрави.
— Здравей, малка госпожице. Какво правиш тук сама? Опитваш се да хванеш феите?
Момиченцето вдигна очи към Албърт.
— Ти си непознат, а аз не трябва да говоря с непознати. — каза тя.
— Не, не бива. — съгласи се Албърт. — Но ще видиш, че не те моля да ходиш никъде с мен и не ти предлагам бонбони. Просто искам да знам къде е майка ти и защо си сама.
— Чакам мама — каза детето. — Тя имаше интервю за работа от другата страна на пътя и ме помоли да я чакам тук. Мама каза да не говоря с непознати и да не ходя никъде. Имам сока си и лека закуска и тя ще се върне много скоро!
Албърт се намръщи. Не беше съвсем безопасно да оставиш дете в обществен парк, но той знаеше, че понякога самотните майки без средства или семейство трябва да направят всичко възможно – и звучеше така, сякаш тази майка беше безработна и отчаяно искаше да си намери работа.
— Как се казваш, малка госпожице? — попита Алберт.
Момичето се изкиска.
— Казвам се Маргарет — каза тя.
— Това е огромно име! — възкликна Албърт. — Три пъти по-голямо е от теб!
— Майка ми ме нарича Мег. — призна тя, смеейки се. — И аз не вярвам във феи!
Албърт ахна и се хвана за сърцето.
— Шокиран съм, малка госпожице Мег! — той се засмя. жВярвам във феите. Всъщност ги виждам през цялото време! Трябва да ги гоня от фонтаните, защото настояват да си вземат душове и да разбият дъгите!
Мег се усмихваше.
— Това е лъжа! — тя се изкиска. — Това е лошо!
— Е — каза Албърт. — Имам много работа за вършене, но ще те държа под око, за да се уверя, че феите няма да ти скубят плитките. Ако имаш нужда от мен, Мег, просто извикай и аз ще дотичам, добре?
Албърт се отдалечи, но продължи да поглежда назад през рамо. Искаше му се да има малък човек точно като Мег в живота си, малка внучка, но знаеше, че няма да бъде така.
Той не можеше да не спре работата си и тихо заплака, докато малкото момиченце му напомняше за собствената му внучка и съдбовната трагедия, която разруши живота му.
Преди пет години Албърт беше полицай, който обичаше дълга си повече от всичко друго. У дома той беше любящ и грижовен съпруг, любящ баща и очарователен дядо. „Но ако не беше този ден…“ – спомни си Алберт за съдбовния ден.
Беше приятна неделя през май същата година. Семейството на Алберт заминаваше на дългоочаквана мечтана почивка край морето в съседния град. Беше си взел една седмица почивка, за да се забавлява със семейството си.
Албърт все още си спомняше как внучката му Емили тичаше обратно вътре, за да донесе плюшеното си мече Челси. “Колко щастлива беше тя тази сутрин!” — помисли си той. Смехът й все още го преследваше, защото никога повече не успя да я види.
Алберт беше отличен шофьор и трябваше да вози семейството по време на пътуването, но внезапно обаждане от участъка попречи на плановете.
— На път съм — каза той.
— Трябва да тръгвам. Имам важна следа за разследване. Вие тръгвайте. Ще ви настигна утре вечер! — каза той на семейството си. Бяха разочаровани, особено малката Емили. Тя искаше да пее песни и да играе с Алберт.
— Скъпа, дядо ще дойде утре. Това е само ден! — Албърт и Емили си изпращаха безкрайни въздушни целувки, докато миниванът профуча покрай портата.
Алберт веднага тръгна за работа и вечерта почти беше време да се прибере у дома, когато получи обаждане.
Час по-късно той беше откаран в моргата на градската болница. Сърцето му се пръсна, когато бяха изнесени четири носилки, последната беше тази на Емили. Целият му свят беше разрушен в автомобилна катастрофа.
— Миниванът загубил контрол и се блъснал в камион, моите съболезнования. — каза му лекар, потупвайки го по рамото.
За едно мигване Албърт беше загубил семейството си и нямаше връщане. Без повече смях. Без повече ваканции. И край на силните викове на малко момиченце, което крещи
— Дядо! Вкъщи съм!
Алберт не можеше да си прости.
— Трябваше да карам този миниван. Не трябваше да позволявам на Джош да го кара. — помисли си той и изплака над милион пъти. Но нищо нямаше да се промени.
— Трябваше да отменя това пътуване. Никога не трябваше да ги пускам. — извика той на погребението, поставяйки плюшеното мече на Емили, Челси, на гроба й.
Минаха дни, месеци и пет години. Тези въпроси все още преследваха Албърт, но това нямаше значение за него. Знаеше, че е загубил семейството си завинаги. Нямаше да се върнат; това беше грозната истина, която се беше научил да прегръща с времето.
Алберт не можеше да се съсредоточи върху работата си. Работата на полицай, която обичаше, се превърна в постоянно напомняне за неговия трагичен живот. Напусна и започна да се грижи за парка. Просто искаше да стои далеч от всичко, което му напомняше за загубата му.
Поривът на вятъра върна Албърт към настоящето, докато той бършеше сълзите си.
Вечерното слънце дразнеше насълзените му очи, докато се оглеждаше за момиченцето.
— Къде е тя?? — възкликна той, когато видя, че Мег не е на мястото си.
Алберт бързо се огледа из парка за момичето. Но нея я нямаше.
— Може би майка й я е взела. — помисли си той. Убеден, че Мег се е прибрала, Албърт приключи с гребенето на тревата и се прибра.
Но на следващата сутрин, когато се върна в парка, той отново видя Мег, седнала на същото място, облечена в същата рокля и държейки книжката си за оцветяване. Албърт беше зашеметен.
— Хей, госпожице! – поздрави той момичето. — Какво правиш тук толкова рано?
— Мама не дойде. — каза тя разочаровано. — Тя никога не е забравяла да дойде за мен.
— Какво?? Къде отиде снощи тогава? И къде спа?
— Вкъщи — отвърна Мег, отпускайки разплаканото си лице върху плюшеното си кукла. Тя отказа да погледне Албърт. Беше по-малко заинтересована да говори с него и непрекъснато се оглеждаше дали майка й не е дошла да я вземе.
— Аз съм бивш полицай. Можеш да ми имаш доверие, става ли? — каза той. — Страхувам се, че майка ти се е изгубила в този огромен град. Можеш ли да ме закараш до дома си? Ще намерим майка ти, става ли?
Но Мег не искаше да помръдне. Нейната силна вяра, че майка й ще дойде за нея, не й позволи да мръдне от тази пейка.
— Мег, слушай, знам, че си уплашена. Но няма от какво да се страхуваш. Можеш да ми се довериш, нали? Може би майка ти е болна и не може да дойде за теб; може би се нуждае от нашата помощ. — опита се да убеди той нея.
В крайна сметка Мег се съгласи да покаже дома им.
— Как се казва майка ти? — Щеше да помоли свои приятели в полицията да му помогнат в издирването.
Когато Мег каза на Албърт името на майка си, Кенди, тя имаше затруднения с произнасянето на фамилията. Албърт помоли Мег да повтори думата няколко пъти, защото имаше нужда от пълното й име, за да търси навсякъде, включително онлайн бази данни. След като изслуша Мег многократно, Албърт предположи, че фамилното име на майка й може да е „Д’Крус“.
Миг по-късно Мег заведе Албърт до брезентова палатка под усамотен мост недалеч от входа на парка.
— Това е моят дом — посочи тя.
Албърт отчасти разбираше, че Мег и майка й са бездомни. Той огледа брезентовата палатка, в която имаше стар матрак и къмпинг печка с тенджера, миришеща на престояла каша. В палатката имаше няколко стари дрехи на Мег, но без снимки или документи. На пръв поглед си помисли, че майката на Мег може да я е изоставила. Но нещо не му се връзваше.
— Откога живееш тук? – попита той момичето.
— Няколко седмици — отвърна Мег.
— Някога имахме голяма къща. Но едри, ядосани мъже в униформи крещяха на мама, че не дава пари. Мама плака, дори и аз плаках. Изхвърлиха ни нещата и мама ме доведе тук. — обясни момичето.
Алберт отново провери палатката за улики, но очевидно не намери нищо, което да му помогне да намери майката на Мег.
— Имаш ли снимка на майка си?
— Не, имах една, но е при мама.
Албърт беше озадачен какво да прави по-нататък.
— Не мога да оставя момичето само тук. — помисли си той и преди да измисли нещо, Мег го помоли да я отведе обратно в парка.
— Мама ми каза да чакам там и да не ходя никъде. Ако дойде, ще ми се скара. Моля, заведете ме в парка.
Алберт не знаеше какво да прави и се съгласи. С Мег се върнаха в парка и той я настани на пейката. Албърт знаеше, че Мег щеше да гладува цяла нощ, затова й даде своя обяд.
— Мама ми каза да не ям от непознати — отказа Мег, но очите и носът й не можеха да отрекат вкусния аромат на пая в кутията за обяд на Албърт.
— Ъммм, това е вкусно. Сладко. Ъммм. — Албърт изяде една лъжица пред Мег. — Ако не го искаш, ще го изям напълно. Мога да завърша целия пай за две минути. Сигурна ли си, че не го искаш?!
Мег грабна кутията за обяд и започна да поглъща пая. Албърт беше доволен, че трикът му проработи и продължи работата си, докато Мег чакаше майка си.
Минаха часове и наближаваше залез, но майка й така и не дойде. Мег избухна в сълзи и сърцето на Албърт не му позволи да я остави отново сама.
— Искаш ли да се прибереш с мен? Ще се върнем утре и ще чакаме майка ти, става ли? — попита той Мег. Тя се съгласи и се прибра с Албърт.
— Да, знам само, че името й е Маргарет. Но нямам представа за майка й. Бихте ли ме уведомили, моля? Тя каза, че майка й има руса коса, висока е, възрастта трябва да е около 24 или 25, предполагам. — информира Алберт бившите си колеги от отдела.
Мег не можеше да изпише точно името на майка си и даваше неясни описания на външния й вид. Но Алберт не можеше да каже нищо със сигурност. Той състави име и фамилия, използвайки неправилния правопис на Мег, но не беше сигурен дали е правилно.
— Кога ще дойде мама? — попита Мег Албърт.
— Тя ще дойде скоро, скъпа. Сега иди в онази стая и смени роклята си. Ще намериш много дрехи в малкия шкаф. Междувременно ще направя вечеря.
Мег се върна минути по-късно, облечена в пижамата на Емили. Тя тичаше около Албърт, докато той разбиваше яйцата и се кикотеше на стара песен, която свиреше от грамофона. За първи път от пет години Албърт не се чувстваше самотен.
Албърт беше на телефона през цялата нощ, докато Мег спеше в стаята на Емили. Той искаше да намери майка й на всяка цена и беше зает да работи с приятелите си.
— Не, приятел. — извика му един полицай късно през нощта. — Ние дори проверихме съобщенията за убийства на млади жени с подобни описания и фамилии, но нямаше следа. Нямаше случаи, докладвани наскоро.
Албърт въздъхна, уверявайки се, че майката на Мег е жива някъде. Докато гасеше светлините в стаята на Емили, той видя Мег, свита на кълбо и дълбоко заспала на леглото си.
Албърт беше буден до ранните часове, събирайки данни за контакти на болниците в града. Внезапно се събуди, когато сутрешните лъчи раздразниха сънените му очи. Беше изтощен и беше спал в креслото си.
— О, Господи, Мег?? — той изтича да я провери, мислейки, че щеше да отиде в парка сама, докато той дреме.
— Господи, слава богу! — въздъхна той, когато видя, че тя все още спи дълбоко.
Тогава Албърт се свърза с всяка болница в града, за да разбере нещо за майката на Мег. Той дори се обади на приятел в моргата, но нищо не помогна. Никой не беше чувал за жената с неговото описание и фамилия.
Албърт беше озадачен какво да прави по-нататък.
— Полицаите едва ли ще се опитват внимателно да търсят бездомна жена. И ако трябва да я изпратя в приемен дом, тя вероятно никога повече няма да види майка си. — помисли си той. Тогава Албърт разбра, че единственият надежден начин да помогне на Мег е да потърси майка й сам. Не напразно беше полицай 30 години.
Албърт водеше Мег в парка всеки ден и я оставяше на точното място, където майка й я остави за последно. Той помолил приятелите си да я наглеждат, докато търси изчезналата жена. Алберт знаеше, че не може да прави всичко това, докато работи, затова си взе няколко дни почивка.
Първо започна да обикаля всички приюти за бездомни в града и съседните градове.
— Името й е Кенди Д’Крус… Познавате ли някой с това име? — попита той почти всеки, когото срещна.
Провери във всички офиси, които имаха табела „Наемаме“, за да разбере дали майката на Мег случайно не е присъствала на интервюта. Той дори провери в няколко убежища, за които знаеше, но нищо не излезе. Никой не беше виждал жена с името Кенди Д’Крус.
Албърт дори потърси в социалните мрежи и показа на Мег снимките на няколко жени с подобни имена, но нито една от тях не беше нейната майка. Той провери всяка улица и трафик камера в близост до парка, но не можа да намери следа.
Измина месец и Албърт почти загуби надежда да намери майката на Мег. Всичките му опити бяха безплодни. Но Мег никога не се предаваше и отказваше да прави каквото и да било, освен да посещава парка ежедневно, чакайки майка си от зори до здрач.
— Как ще ме намери мама, ако ме няма. — често спореше тя с Алберт. Една сутрин, когато тръгнаха към парка, започна да вали сняг.
— Скъпа, утре ще те заведа в парка. Ще настинеш, вали сняг. — каза Албърт на Мег, но тя беше упорита.
— Не, ще отидем и ще чакаме там. Мама ще дойде. — каза тя.
Албърт не можа да я убеди. Те взеха автобус до парка, тъй като не можеха да вървят в дъжда. Маршрутът беше по-дълъг и минаваше през няколко спирки. И докато пресичах една такава, Мег започна да крещи.
— Ето я! Ето я мама!
Албърт се стресна.
— Къде?? — той стана от мястото си. Помислил, че е объркала някой друг за майка си, но все пак помолил шофьора да спре автобуса.
Албърт бързо помогна на Мег да излезе от автобуса и набързо огледа всички жени, които забеляза.
— Къде е тя?? – попита я той.
Мег дръпна ръката му към билборд на тротоара и го посочи, изкрещявайки:
— Ето…Това е моята мама!
— Къде? Коя?? — попита я Албърт.
— Ето…втората отляво…Тя е моята мама…Тя е моята мама!!
Думите на билборда гласяха: „Познавате ли ме? Моля, обадете се на този номер. — до името „Кейдънс ДеЛаКруз“. Той ахна, след като научи, че името на майката на Мег е Кейдънс, а не Кенди.
— Какво пише там? — прекъсна го Мег.
— Това е обява за изгубени хора. — каза й той.
— Какво е това? Какво означава??
— Това означава, че ще намерим майка ти!! — Албърт носеше Мег весело, докато набираше номера на билборда.
— Градска болница. — отговори дежурният. — Да, приеха я тук.
Когато стигнаха до болницата, им казаха, че майката на Мег вече е напуснала.
— Мама си е отишла? Къде отиде? — Мег започна да плаче.
— Скъпа, почакай… Една секунда — утеши я Албърт.
— Как дойде тук? Какво й се случи? — попита той сестрата
— Тя беше докарана тук с тежка травма на главата преди повече от месец. Страдаше от черепно-мозъчна травма, която причини амнезия. — каза медицинската сестра.
— Къде е тя? Искаме да я видим. — попита я Албърт.
— Тя имаше нужда от скъпо лечение. Беше в кома няколко седмици и не можеше да си спомни нищо, когато се събуди. Никой не дойде да я вземе. Дори обявихме името и снимката й, но никой не се появи. Беше изписана миналата седмица и изпратена в приют за бездомни.
Албърт се страхуваше, че Мег отново ще загуби майка си. След това той се втурна към приюта с момичето.
Мег стисна малкия пръст на Албърт, докато се оглеждаше за майка си. След това изтича толкова бързо, колкото малките й крака можеха да я носят, към едно легло в ъгъла.
— Мамо!! — извика тя и изтича при майка си. — Мамо, къде отиде?
Кейдънс имаше тяхна обща снимка и си спомни, че Мег е нейна дъщеря, веднага щом я видя и я чу да я нарича мама.
— Не знам, мила — избухна в сълзи тя.
Албърт остана безмълвен и развълнуван, като видя Мег да се смее и плаче с майка си.
— Трябва да дойдеш с мен — прекъсна ги той.
— Къде? И кой си ти? — попита Кейдънс.
— Аз съм Албърт. Аз съм пазач в парка. Намерих дъщеря ви… — той направи пауза. — Ще обясня всичко по-късно. Ти и Мег трябва да се приберете с мен сега.
Албърт заведе Кейдънс у дома и й предложи да остане в дома му, колкото иска.
Минаха няколко месеца, преди Кейдънс да си припомни някои решаващи моменти от живота си. Това, че беше около дъщеря си, й помогна до голяма степен. Постепенно Кейдънс си спомни всичко и Албърт беше любопитен да разбере как се е наранила.
Кейдънс си спомни този съдбоносен ден и се пречупи.
“Отивах на интервю за работа. Оставих дъщеря си в парка, защото смятах, че не е безопасно да я оставя сама в палатката. Казах й да чака там, докато дойда. — разкри Кейдънс.
— Спомням си, че се подхлъзнах и паднах в подлеза. Главата ми се удари в ръба на стълбите и ми прилоша. Когато се събудих, бях в болницата. Не можех да си спомня нищо.
— Радвам се, че си в безопасност, скъпа моя. И наистина се радвам, че Мег те намери. Липсваше й толкова много. — проплака Албърт. Кейдънс и дъщеря й живяха с Албърт, докато тя си намери работа.
Няколко месеца по-късно тя срещна Франк и се омъжи за него. Времето минаваше, но Мег и майка й никога не забравяха Албърт. Те станаха част от семейството му и постоянно го посещаваха през уикендите, а всяко лято дори летуваха заедно на морето.
Какво можем да научим от тази история?
- Няма нищо невъзможно, така че продължавайте, докато не постигнете това, което искате. Въпреки че имаше малко улики в проследяването на майката на Мег, Албърт никога не се отказа. В крайна сметка той събра отново изгубеното момиченце с майка му.
- Само светлината може да прогони тъмнината; Само любовта може да прогони мъката. Алберт беше обезпокоен, след като загуби семейството си при инцидент. Животът му беше тъмна празнина, докато не срещна малката Мег в парка.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
