Докато седи сама в кафене, след като е уволнена, медицинска сестра намира компания в лицето на бездомник. На следващия ден лимузина пристига да я вземе и тя няма представа, че животът й никога няма да бъде същият отново.
Лорейн беше свършена. Тя наистина беше. Беше опитала всичко възможно, за да оцелее в работата си и беше стигнала до момент, в който вече не можеше да понася арогантния си шеф, така че му каза какъв глупак е той. Това доведе до нейното уволнение и сега тя се тревожеше как ще се справя със сметките си, тъй като доста време живееше от заплата до заплата.
— Знам, че е трудно, но нямах избор. — напомни си тя, докато седеше в кафене в Ню Йорк, съжалявайки за положението си. Работното място на Лорейн беше през няколко сгради и тя често ходеше там след работа. Отвън имаше сламени столове и кръгли стъклени маси, всяка щателно обзаведена с ваза с цветя и списание.
Но Лорейн беше твърде разсеяна този ден, за да види колко елегантно изглежда или да се наслади на горещото еспресо пред нея, което беше изстинало отдавна. Тя се тревожеше за това какво ще прави сега и за целия изнервящ процес, през който ще трябва да премине, за да си намери нова работа.
Внезапно слаб глас прекъсна мислите й.
— Моля, извинете ме, госпожице. Имате ли нещо против да изпия останалото ви кафе, ако не го пиете? Времето е студено. — каза гласът.
— Ъъъ, какво? — Лорейн изведнъж вдигна очи и забеляза разрошен мъж пред себе си. По вида му не й отне много време да разбере, че е бездомник.
— Кафе? — попита тя объркана.
Човекът забеляза, че Лорейн изглеждаше изгубена, затова повтори.
— Да, кафето… Мога ли да го взема? — попита той, сочейки го.
— Да, разбира се, искам да кажа… така или иначе нямаше да го пия. — отговори тя, предлагайки му го. — Моля, присъединете се към мен.
Мъжът кимна нежно, докато сядаше.
— Отлично е, но щеше да е още по-добре, ако беше горещо. — каза той и отпи. — Благодаря ви, че ми го дадохте. Казвам се Джефри.
— Лорейн Симпсън. Не се притеснявай, Джефри. — отговори тя.
— Ако нямате нищо против. — каза Джефри и остави чашата. — Виждам, че нещо ви тревожи. Не че имам право да се меся в работите ви, но ако споделянето с мен ви кара да се чувствате по-добре, аз съм целият в слух. Просто казвам…
Лорейн се усмихна леко.
— Това наистина е много великодушно от твоя страна, Джефри. Благодаря ти, че попита. Честно казано, чувствам се ужасно, защото загубих работата си. Аз съм медицинска сестра. Шефът ми създаваше проблеми на работа, така че загубих спокойствие и му се развиках. Като отмъщение той ме уволни и сега не знам какво да правя.
— Напоследък имам финансови проблеми… това е всичко. Чувството да те уволнят е ужасно, а живот без пари е още по-лошо. — въздъхна тя, поклащайки глава, и веднага съжали, като погледна Джефри, който беше още по-зле.
— Съжалявам, мисля, че споделих повече. Съжалявам, ако съм те обидила…
— Не, не, не сте. — отвърна Джефри, размахвайки ръце. — Всичко е наред. Надявам се, че се чувствате по-добре сега, след като поговорихте с някой.
— Много. Благодаря ти. Нека ти взема нещо за ядене. — предложи тя, изведнъж чувствайки благодарност към Джефри за неговата загриженост. Тя поръча сандвич с риба тон за него и още две чаши кафе, въпреки че знаеше, че това ще свие още повече джоба й.
Докато двамата си говореха на кафе, Лорейн усети как сърцето й се освобождава от всички грижи за известно време. По време на разговора им Джефри се засмя и каза:
— Ако бях твой шеф, щях да дойда с лимузина и да те наема в моя медицински център или както там го наричат! Ще се радвам да те имам в моя екип!
Лорейн се изчерви.
— Това беше всичко, което имах нужда да чуя днес. Благодаря ти, Джефри. Чувствам се наистина добре, след като говорих с теб.
След като изпиха кафето си, Джефри предложи да изпрати Лориан до дома й. Лорейн се съгласи и докато се разхождаха, тя забеляза, че Джефри винаги е зад нея на значително разстояние. Тя посочи това и бузите му се изчервиха.
— Виждаш ли, аз съм бездомник. — каза той. — Ако хората ни забележат да вървим заедно, може да не го видят в правилната светлина. В крайна сметка аз съм мръсен, мърляв човек.
Лорейн се усмихна, поклати глава и го хвана за ръката.
— Не ме интересува какво мислят другите. — каза тя. — Ти си добросърдечен човек, който ме накара да се почувствам по-добре, като изслуша притесненията ми. Твоят външен вид и статус са най-малкото важни, Джефри. Не трябва да позволяваш на хората да те съдят така. Заслужаваш да те уважават, нали?
Джефри кимна, а в очите му напираха от сълзи.
Когато стигнаха до дома й, Лорейн предложи на Джефри да пренощува в дома й и да спи в стаята за гости. Но той отказа, като каза, че не иска да я безпокои излишно. Вместо това той й благодари и си тръгна.
— Той е толкова добра душа. — помисли си Лорейн, когато го видя да се отдалечава. — Трябваше да го попитам и за притесненията му. Как можах да съм толкова егоцентрична? Надявам се да се срещнем отново, Джефри… наистина се надявам…
Същата нощ страховете й се върнаха в главата й, докато седеше сама вкъщи. Тя не можеше да се отърси от факта, че е безработна и се разплака, докато заспи, поради цялото безпокойство и притеснение.
На следващата сутрин тя се събуди от звука на звънеца на вратата. Тя набързо наметна пуловер и се втурна да отвори.
Видя мъж в костюм да стои на прага й и лимузина, паркирана пред къщата й.
— Добро утро, госпожо! — каза мъжът. — Казвам се Стюарт и ще бъда вашият камериер за деня. Шефът ми очаква с нетърпение да ви види.
Лорейн го огледа от главата до петите и въздъхна.
— И предполагам, че сте на грешен адрес, господин Стюарт.
— Страхувам се, че не, госпожо. — каза той. — Не сте ли Лорейн Симпсън?
В този момент Лорейн беше напълно объркана. Тя явно не познаваше никого, който да изпрати лимузина да я вземе, но искаше да стигне до дъното на това, затова се приготви бързо и реши да тръгне с мъжа.
Страхувайки се от най-лошото, тя набра 911 на телефона си и беше само на едно кликване разстояние. Но когато колата спря пред една от най-престижните медицински клиники в града и тя срещна собственика, разбра, че не е необходимо. Оказа се, че Стюарт работи за Джефри! Колко различен и елегантен изглеждаше Джефри в костюм, помисли си тя, когато Стюарт й отвори вратата на колата и тя слезе.
Джефри обясни, че е психолог, който се маскира като бездомник като част от социологически експеримент за своето изследване. Когато срещнал Лорейн, той видял огъня в очите й и решил да я наеме.
— Хората знаят кой съм. — обясни той. — Виждаш ли, славата има своите недостатъци. Ако се обърна към тях като лекар, те няма да са честни с мен и моят експеримент ще се провали. Така че това беше единственият вариант…
Той предложи на Лорейн работа и я нае. Лорейн му беше извънредно благодарна и не можеше да повярва колко добре се развиха нещата за нея. Но пък казват, че добротата никога не остава невъзнаградена. Може би това беше Божият начин да възнагради добротата, която Лорейн прояви към един бездомник.
