Точно когато водите на жена ми изтекоха, ми се обади сестрата на майка ми и ми каза, че майка ми умира. Бях разкъсван и принуден да взема трудно решение.
Денят, в който Дебра разбра, че е бременна, беше един от онези дни, които ще ценя до края на живота си. Плакахме заедно, неспособни да повярваме, че скоро ще имаме бебе и аз обещах на Дебра, че ще бъда невероятен баща.
Дебра и аз чакахме да станем родители дълго време. Ние бяхме една от онези чудотворни двойки, които заченаха, след като преминаха през тонове неуспешни лечения за безплодие и лекарите ни казаха, че няма шанс.
— Ще бъдем най-добрите родители за него, скъпа. — казах на Дебра една вечер. — Нямам търпение да държа бебето в ръцете си.
— Знам, скъпи. — беше казала тя, усмихвайки се. Нежно целунах бебешката й издатина и обещах на Дебра, че винаги ще бъда до нея.
Дебра винаги е била много разтревожена за бременността поради усложненията и аз й бях казал, че ще бъда до нея, така че нямаше нужда да се тревожи.
Не знаех, че съдбата ще ме потопи в ситуация, в която ще трябва да избирам между нея и майка ми, докато ражда…
Още ме побиват тръпки, когато си спомня този ден. Започна като прекрасен ден. Слънцето грееше ярко и изглеждаше, че всичко е наред с външния свят. Приготвях закуската в кухнята, защото тази сутрин Дебра не се чувстваше добре.
Бързо сглобих чиния за закуска за нея и отидох да я извикам. Когато влязох в спалнята ни, видях, че тя се е облегнала на стената с една ръка, стискайки корема си и дишаше тежко.
— Скъпа, добре ли си? — Втурнах се към нея, притеснен. — Да се обадя ли на лекаря?
— Гордън… водите ми… изтекоха… — прошепна тя тежко и тогава забелязах пода под нея. Беше мокро. — Закарай ме в болницата, Гордън… Моля те! — извика тя.
— Господи! — Паникьосах се. — Ще запаля колата. Само изчакай секунда, скъпа.
Изтичах до колата ни, грабвайки ключовете от купата на рафта в хола. Отворих вратата на колата, след което се втурнах обратно вътре, за да помогна на Дебра.
— Не се тревожи, скъпа. Ще стигнем до болницата за нула време. Добре, разбрахме това. — Утешавах я, когато започнаха родилните й болки. Бях ужасен и нервен. Молех се всичко да е наред.
След като стигнахме до колата и Дебра влезе вътре, заключих вратата й и се втурнах да седна на мястото си. Тогава телефонът ми звънна. Беше медицинската сестра на майка ми, Марла. Майка ми беше диагностицирана с прогресиращо сърдечно заболяване и поради заболяването си тя беше ограничена на легло.
Притеснен, вдигнах телефона и гласът на Марла от другия край на линията ме пречупи отвътре.
— Гордън. — каза тя със слаб глас. — Майка ти… Тя получи инфаркт, затова я закарах в болницата. Лекарите казват, че няма голяма надежда, че ще се справи… Майка ти умира. Мисля, че трябва да си тук веднага щом можеш.
— Исусе, Исусе! — Въздъхнах. Защо всичко се случваше по едно и също време? Бях разкъсан на парчета и не знаех какво да правя. От една страна беше Дебра, която раждаше, а от друга майка ми.
Влязох в колата със сълзи на очи и разказах всичко на Дебра. Така или иначе не можех да го скрия от нея. Тя видя лицето ми и ме попита какво не е наред.
— Мама умира, скъпа. Тя е получила сърдечен удар и Марла ме моли да отида възможно най-скоро. Толкова съм нервен. Аз… аз не знам какво да правя…
— Скъпи, — каза Дебра. — извикай такси. Ще отида сама…
— Какво? — Бях изненадан. — Не, не можем да направим това! — Беше обляна в пот и стенеше от болка. — Погледни се. Просто не е…
— Нямаме време, скъпи… Ааа… извикай таксито сега, Гордън. Майка ти има нужда от теб. Първо си син, после съпруг. Ще се справя. Майка ти… тя… — Болката й ставаше все по-голяма.
— Викам таксито. О, Боже!
За щастие, скоро дойде такси и инструктирах шофьора да закара безопасно Дебра до болницата. Ръцете ми трепереха, докато карах към болницата на майка ми и сълзите ми не спираха. Сърцето ми биеше учестено, чудейки се за състоянието на Дебра и дали бебето ни ще е добре.
Когато пристигнах в болницата, видях Марла да седи пред отделението.
— Марла? Къде е мама? Какво се случи? — Попитах я.
— Лекарите са с нея, но не са оптимисти… — беше всичко, което каза тя.
Седях извън отделението и се молех мама да се оправи.
— Знам, че скоро ще се оправиш, мамо. Скоро ще станеш баба. — повтарях си. Но не след дълго лекарите излязоха от спешното отделение с лоши новини.
— Искрено съжаляваме. Не успяхме да я спасим.
Майка ми почина тази сутрин поради сърдечен арест. Не можех да спра да плача, а Марла се опита да ме утеши, но беше безсмислено. Не можах да сдържа сълзите си да не потекат.
Изведнъж звъненето на телефона ме разсея.
— Да? — казах и чух сладък плач на заден план.
— Скъпи! — каза Дебра от другата страна на линията. — Имаме дъщеря. Тя е зашеметяваща. Вече си баща…
В този момент не бях сигурен дали трябва да съм щастлив или тъжен.
— Това е страхотна новина, скъпа! — успях да кажа. Тогава й казах със свито сърце: — Мама я няма.
— Не, Гордън. Тя е с нас. — тихо отвърна Дебра и аз нямах представа какво има предвид, докато не ми изпрати съобщение.
Дебра ми изпрати снимка на нашето момиченце и аз заплаках още по-силно. Нашето малко момиченце много приличаше на баба си.
— Не прилича ли на майка ти? — попита Дебра.
С очи, пълни със сълзи, казах:
— Така е!
