М. Димитрова
Бележка от автора: Тази художествена история е вдъхновена от реални събития. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.
На 17 години Даниел се отказва от новороденото си бебе по настояване на родителите си. Години по-късно той тренира отбор от малката лига и се появява нов играч. Той удивително прилича на покойната му приятелка Емили и Даниел трябва да разбере дали е неговия син.
— Хайде, Джош! Трябва да размахваш бухалката с всички сили. Можеш да го направиш! — Даниел изкрещя на 9-годишното момче.
Даниел беше на 27 години и беше треньор на отбора по бейзбол от малката лига в бившето си основно училище. Докато растеше, той нямаше представа, че работата с деца ще бъде толкова фантастична, но тази работа му пасна и беше по-добре, отколкото да е в класната стая през цялото време. Той отиде в колеж и получи диплома за учител, но след няколко години преподаване на английски на безгрижни тийнейджъри, той напусна.
Един приятел му предложи работата, знаейки, че Даниел е играл бейзбол дълги години и това беше като съдба. Всичко беше перфектно и му хареса. Правеше го от известно време и не можеше да си представи нищо друго на света. Но не беше лесно. Беше нужно много търпение и постоянно трябваше да напомня на децата, че могат да го направят.
Както в онзи момент с малкия Джош. Той беше срамежлив и книжен червей, но родителите му го принудиха да влезе в отбора и Даниел можеше да види, че има талант, но малко се страхуваше да не бъде ударен. Надяваше се, че Джош ще се оправи скоро и ще започне да се наслаждава на играта.
Накрая Джош удари топката и тя стигна по-далеч, отколкото си представяха останалите от отбора, така че момчето изтича развълнувано до първата база и подскачаше наоколо в наслада.
— Добра работа, Джош! — Даниел извика на терена, пляскайки и усмихвайки се на момчето.
— Треньор Гивънс? — Г-жа Финкъл привлече вниманието му, застанала до момче, което Даниел никога не беше срещал. — Това е Робърт Маршал, нов ученик. Той беше трансфериран в началото на седмицата и иска да се пробва в отбора.
— Страхотно! Радвам се да се запознаем, Робърт. Нека първо видим какво можеш да направиш. Но не се притеснявай, сигурен съм, че лесно ще влезеш в отбора. — каза Даниел с усмивка, а Робърт отвърна на усмивката му.
Момчето седна с някои от другите деца, докато г-жа Финкъл се върна в кабинета си. Но Даниел се намръщи за секунда твърде дълго към Робърт. Хлапето изглеждаше познато по някаква причина, но не можеше да разбере защо. Той сви рамене и продължи тренировката.
Робърт беше добър в бейзбола и бързо попадна в отбора. Той също така беше социален и другите момчета се смееха на почти всичко, което казваше. Най-накрая родителите започнаха да пристигат и Даниел видя новия си ученик да тича към една жена с мила усмивка. Тя се наведе, прегърна го и отново се изправи.
Накрая му щракна. Даниел си спомни защо смята, че детето е познато. Той изглеждаше точно като Емили, бившата му приятелка.
— Но не може да бъде той, нали? — каза той на глас на себе си. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече изглеждаше като възможност.
Преди 10 години приятелката му Емили забременя. Естествено, никой от двамата не беше готов да бъде родител на 17 години. Родителите и на двамата им казаха, че абортът е изключен. Затова Емили преживя бременността и почина, раждайки сина им.
Родителите й бяха обезумели и отказаха да имат каквото и да е отношение към внучето си. Родителите на Даниел го призоваха да го даде за осиновяване, когато нещата станаха твърде трудни за него. Но той не искаше. Емили беше умряла за това дете и той го обичаше. Как би могъл да се откаже от него? Даниел обаче нямаше пари, а родителите му настояваха.
Изглеждаше, че няма избор, така че Даниел се подчини на родителите си и се отказа от бебето. Но през цялото време мислеше за него, чувствайки се виновен. Може би затова обичаше да тренира отбора от малката лига. Те бяха в същата възрастова група.
Робърт обаче можеше да не е негов син. Трябваше да прогони тези мисли от главата си, иначе щеше да полудее. Незначителната прилика не беше достатъчна, за да го накара да заподозре. Разбира се, бебето беше русо със синьо-зелени очи и не приличаше на Даниел. Той целият беше на Емили. Робърт имаше по-мъжки черти и ярки зелени очи.
Но след един месец тренировки всяка седмица, Даниел не можеше да мълчи. Момчето се справяше много добре в училище и беше също толкова добър в бейзбола. Приликата с Емили и дори с него ставаше все по-очевидна и той трябваше да попита майка му.
— Г-жо Маршал, мога ли да говоря с вас за секунда? — Даниел се приближи до майката на Робърт, която седеше на трибуната, докато децата отиваха под душовете след тренировка.
— О, треньор Гивънс. Наричайте ме Нина. Не съм омъжена. — отвърна жената, като се изправи и му обърна цялото си внимание.
— Моя грешка. Слушайте, това може да звучи налудничаво и напълно неочаквано, но Робърт ваши биологичен син ли е? — Даниел се зачуди, чувствайки се малко по-смел за въпроса си сега, когато знаеше, че Нина не е омъжена.
— Уау, хммм. Никой досега не ми е задавал този въпрос. Робърт и аз много си приличаме, но не. Той не е мой биологичен син. Той е осиновен. Той вече знае. Но защо питате? — Нина отговори, намръщена на въпроса на Даниел. Но тя не изглеждаше обидена.
— Просто… добре, дадох дете за осиновяване, когато бях на 17, и имах чувството, че може да е Робърт. — разкри Даниел, гледайки надолу, сякаш се срамуваше от себе си. Но Нина го изненада.
— Седни. Кажи ми повече. Какво стана? — настоя тя.
Даниел разкри всичко за раждането на детето му и какво се случи след смъртта на Емили, но също така й каза, че съжалява за това решение от 10 години.
— Искам да кажа, знам, че се отказах от него, но го обичах. Кълна се. Ако Робърт се окаже той, ще се радвам, че е пораснал толкова добър. Предполагам, че трябва да знам със сигурност. — завърши той.
— Добре, добре. Съжалявам за загубата ти. Агенцията за осиновяване никога не е казвала много за неговите родители, така че може да си прав за него. Ако направим ДНК тест, какво ще стане? — попита сериозно Нина.
— Нищо! Кълна се. Не бих посмял да се намеся в живота ви. Просто искам това спокойствие, че той е обичан и има семейство. — добави Даниел, опитвайки се да накара Нина да разбере защо трябва да знае.
— Достатъчно честно. Нека го направим. — съгласи се тя и се усмихна колебливо.
Резултатите потвърдиха, че Робърт е дете на Даниел, но той изпълни обещанието си да не се меси в живота им. Нина обаче покани него и момчетата от отбора на рождения ден на Робърт същата година. След това тя каза, че трябва да кажат истината на детето и да видят дали иска връзка с Даниел.
— Нина, сигурна ли си? – попита я Даниел.
— Това е решение на сина ми. Трябва да му кажа истината. Ако той иска връзка с теб, това зависи от него. Но искам да те предупредя. Трябва да си готов за това. Не мога да го оставя да бъде наранен. — предупреди Нина.
— Разбира се! Обещавам!
Нина каза на сина си истината и отне известно време, но накрая той се отвори пред Даниел. Той вече му се беше доверил като треньор, така че преминаването към бащинска фигура беше лесно. Но докато прекарваше повече време със сина си, Даниел също така започна да се влюбва в Нина и скоро връзката им стана романтична.
Робърт беше във възторг, когато Нина и Даниел му съобщиха, че ще се женят. Най-накрая имаше баща като повечето си приятели и сега се сдоби с пълно семейство.
Последно обновена на 17 септември 2023, 17:25 от Иван Петров