М. Димитрова
Бележка от автора: Тази художествена история е вдъхновена от реални събития. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.
Хедър помага на възрастна жена да пресече и те се свързват чрез споделена скръб. Години по-късно жената води Хедър до олтара и я изненадва с искрени думи.
— О, дете. Не е нужно да ми помагаш, ако бързаш. — каза г-жа Картър на тийнейджърката, която я видя да се бори с бастуна си, гледайки как колите минават твърде бързо по улицата.
— Това не е проблем. — отговори младото момиче, Хедър, грабвайки ръката на по-възрастната жена.
Тази улица беше ужасна. Имаше улични знаци за спиране на пешеходците, но повечето шофьори не им обръщаха особено внимание. Ето защо г-жа Картър имаше толкова трудности, а къщата й беше от другата страна на улицата.
За щастие Хедър успя да накара един шофьор да спре напълно колата си и те си проправиха път бавно по улицата.
— Много съжалявам, скъпа. Вече имах проблеми с ходенето, когато нараних петата си преди няколко месеца. Не е зараснала толкова добре, въпреки казаното от лекаря. — извини се г-жа Картър, докато накуцваше по пътя .
— Не се тревожи за това. Нямам нищо против да помогна. — отговори Хедър, все още без да пуска ръката на възрастната жена, когато стигнаха от другата страна.
— Със сигурност може да си на по-добро място. — пошегува се г-жа Картър, изправяйки се и дишайки тежко.
— Всъщност бях на път за болницата.
— Защо?
— Майка ми има рак и имаше някои усложнения. Тя е там от няколко дни, но настоя да ходя на училище.
— О, скъпа. Надявам се скоро да се оправи. Това е ужасна болест. — Госпожа Картър стисна устни.
— Мога ли да ви помогна да стигнете до къщата си? — попита Хедър, променяйки темата. Жената се съгласи и каза на Хедър къде живее. Не беше далеч, но тя беше толкова благодарна, затова предложи на Хедър малко горещо какао за нейните усилия.
— Никога не казвам „не“ на шоколада. Това ми е слабост. — засмя се Хедър. Госпожа Картър приготви чашите им и те седнаха на нейния диван.
— Страхуваш ли се за майка си, скъпа?
— Е, да. Тя е единственият човек, когото имам на света. Нямам приятели в училище. През годините се местихме много, защото мама продължаваше да се опитва да намери по-добра работа, а сега сме съвсем сами в този град. Не знам какво ще правя, ако тя умре. — каза Хедър, задавяйки се с последната дума.
— Всичко ще бъде наред. Ще я добавя към молитвите си. — увери я г-жа Картър, потупвайки крака на тийнейджъра. — Но знаеш ли… аз минах през нещо подобно. Загубих дъщеря си и внука си преди около две години в странен инцидент и си мислех, че никога няма да се възстановя. Е, не мога да кажа, че съм напълно добре. Но поне мога да намеря моменти на щастие.
— Как се справихте? — попита тийнейджърката, отпивайки от чашата си.
— Създадох книжен клуб. — разкри с усмивка г-жа Картър. — Знам, че не звучи като книжен клуб, който може да реши много. Но има нещо в това да избягаш в различен свят, което лекува нещо в душата ти. След това го публикувах във Facebook и открих няколко страхотни приятели в процеса. Харесваш ли четеш?
— Малко. Не ми харесват книгите, които ни карат да четем в училище, но обичам да чета фентъзи и други неща. — отговори Хедър, допивайки какаото си.
— Защо не се присъединиш към нас някой път? Събираме се този петък точно тук. Ще има закуски и много други. Можеш да доведеш майка си, ако я изпишат дотогава. Всеки е добре дошъл. — предложи по-възрастната жена.
— Но ние не сме чели книга или нещо такова. — поклати глава Хедър.
— Това е добре. Можете просто да видите как обсъждаме книгата и да решите дали ви харесва.
— Добре, ще си помисля. Сега наистина трябва да тръгвам. Трябва да бъда там за майка ми.
— Разбира се, скъпа. — Г-жа Картър кимна и стана, за да придружи момичето до вратата. — Вратата ми винаги е отворена, ако ти и майка ти някога се нуждаете от нещо. Много млади хора минаха покрай мен на онази улица, преди да спреш да ми помогнеш. Ти си забележителна душа.
Хедър се изчерви от комплимента и обеща някой път да приеме предложението на госпожа Картър.
За щастие майката на Хедър, Фара, беше изписана няколко дни по-късно, но тя все още беше твърде слаба, за да отиде в книжния клуб. Хедър присъстваше сама, защото наистина жадуваше за приятели.
Тя се срещна с групата, събрана в къщата на г-жа Картър, и откри, че те са от всички възрасти. Имаше дори друг тийнейджър, Самюъл, който беше на 17 и беше пълен маниак.
Хедър веднага хареса очарователните очила и шантавите манга ризи на Самюъл. И двамата започнаха да се срещат извън клуба и в крайна сметка започнаха да излизат. Госпожа Картър го хареса, защото посещаваха книжния клуб всяка седмица като двойка и тя реши да поеме заслугата за въвеждането им.
В крайна сметка Фара също се присъедини към тях, създавайки страхотна връзка като любители на книгите. Всичко беше розово до две години по-късно, когато майката на Хедър почина.
Г-жа Картър и Самюъл бяха там, за да държат Хедър през болката. Тя току-що беше навършила 18 години и преживя най-суровата реалност, която всеки възрастен може да постигне. Тя се опита да сдържи сълзите си по време на цялото събуждане и погребението, но когато най-накрая останаха сами, тя плака на раменете на приятеля си, докато г-жа Картър им правеше още горещо какао.
Останалите от групата направиха всичко възможно и за Хедър и дори събраха пари, за да може тя да изплати медицинските дългове, които майка й остави. Не й остана почти нищо, така че тя започна да живее със Самюъл и се записа в общински колеж.
В крайна сметка тя се прехвърли в четиригодишен колеж и получи диплома. Членовете на книжния клуб бяха там, за да я видят как получава дипломата си и онази вечер Самюъл й предложи брак.
***
Сватбата…
Хедър си пое дълбоко въздух и провери дали челото й не е покрито с пот и разваля грима й. За щастие всичко беше наред.
Не трябваше да е нервна. Самюъл беше любовта на живота й. Но истината е, че тя не мислеше, че ще се омъжи без майка си или някой от семейството. Никой нямаше да я заведе до олтара или поне така си мислеше…
— Хей, скъпа. — прозвуча зад гърба й гласът на г-жа Картър.
— Г-жо Картър, защо не сте на мястото си? Церемонията скоро ще започне. — каза Хедър, очите й се разшириха.
— Тук съм, за да се разходя с теб. — каза по-възрастната жена и Хедър я гледаше няколко секунди в пълен шок.
— Наистина ли? — попита тя, едва измъквайки думите, когато гърлото й се сви.
— Да, скъпа! — каза г-жа Картър, усмихвайки се.
Точно тогава сватбеният марш проехтя в малката църква. По-възрастната жена предложи ръката си и Хедър я пое, опитвайки се да сдържи сълзите, които заплашваха да развалят и нейния грим.
Започнаха да вървят, като се усмихваха на малкото приятели, събрани там, при всяка своя стъпка. Беше красив момент, но беше още по-хубав, когато г-жа Картър й каза нещо специално.
— Ти и аз се запознахме, когато ме преведе през улицата. Днес за мен е чест да те заведа до олтара. За мен е чест, че срещнах и майка ти. Тя беше красива жена като теб; знам, че е тук с нас, върви с нас.
Хедър не можа да сдържи сълзата, която изскочи от крайчеца на окото й. Но тя я запази, докато стигнаха до Самюъл и горчивият момент се превърна изцяло в щастие. Тя знаеше, че майка й е там и избраното от нея семейство – г-жа Картър и членовете на книжния клуб – също бяха там. Тя имаше всичко и не можеше да иска повече.
Последно обновена на 7 ноември 2023, 18:59 от Иван Петров