С появата на дете в семейството повечето родители се сблъскват с проблеми и въпроси, чиито отговори често се търсят в женски форуми и срещи на майките край пясъчниците. Кърмене или адаптирано мляко? Споделен сън или отделно легло? Купени пюрета или домашна храна? Един от крайъгълните камъни на възпитанието е детската градина, чиито привърженици и противници са нетърпеливи да привлекат неопитните родители в своите редици.
Искам да споделя опита си с читателите на Поничка и да кажа защо синът ми повече няма да ходи на детска градина.
В спомените ми детската градина беше прекрасно място
Наредихме се на опашка за детска градина веднага след излизането от болницата. Сънувах, че моето 3-годишно бебе ще отиде в красива сграда до дома ни и по време на разходки ще му махам от балкона.
Спомням си как като дете всяка сутрин бързах при съучениците си, да прегърна любимите си възпитатели и молех родителите ми да ме вземат по-късно. Там ни учеха на различни неща, не са ни принуждавали да дояждаме кашата с бучки и да пием мляко с каймак. Имаше много (в сравнение с дома) играчки, приятели, първа любов и вкусно какао.
С една дума, ходех с удоволствие в най-обикновената детска градина и бях сигурна, че синът ми ще продължи тази традиция. Но моите спомени от щастливите години се разбиха в суровата съвременна реалност.
„Няма свободни шкафчета, нито легла“
До 3-годишна възраст синът ми получи заветния билет за детската градина под нашите прозорци. Още първия ден ни очакваше неприятна изненада: групата беше, меко казано, пренаселена – 42 деца в списъка.
Не получихме шкафче („Ще се преоблечеш на стола“) или детско креватче („Рано е да спиш, а после едно от децата ще се разболее, а ние ще сложим теб на празното легло“). Не че имах много претенции, но не исках синът ми да се скита в чуждите легла. Директорът обеща да реши проблема и детето отиде в групата.
За периода на адаптация бях помолен да го водя за 2 часа, от 10:00 до 12:00. Първите няколко дни минаха спокойно, а на третия взех ридаещо дете с 2 силни ухапвания по ръката. Просто в групата имаше хапещо момиче, от което почти всички деца вече бяха потърпещи.
Учителката се извини за инцидента, но честно призна, че не може да направи нищо: проведен е разговор с майката на детето и резултатът е нулев. Други родители се оплакали на директорката, но и тя беше безсилна. Детето хапе всички. Без никакъв мотив. И 2 възпитателки (старши и младши) за 30-40 деца не могат само да я гледат.
Ако в групата има агресивни деца и родителите им само вдигат рамене, тогава ситуацията е практически безнадеждна. Имахме късмет и проблемът беше решен от само себе си: синът ми беше преместен в съседна група, където в списъка имаше 4 деца по-малко. Как родителите на останалите деца са се измъкнали от тази ситуация, не знам.
Болното дете норма ли е?
Преди детската градина синът ми е боледувал веднъж и определено не беше сред често болните деца. Първият месец той ходи на градина нормално, а аз на работа. Но радостта от връщането към това, което обичам, не продължи дълго.
Един ден учителката ми се обади: „Вземете сина си, той е с температура 38,8“. Работя в друг град, на час път с кола. Те не могат да дават антипиретични лекарства – забранено е. Когато долетях до градината, детето ми вече просто изгаряше и беше толкова отпаднало, че трябваше да го нося до дома на ръце. Болничен за 10 дни, а след това – отново в битката.
Постепенно периодите на ходе на детска градина се съкращаваха и времето за възстановяване се увеличаваше. Виждах деца със зелени сополи, които кашляха, но майките им уверяваха, че децата са здрави. А моята колежка на работа дори се похвали, че пред градината дава антипиретици в дъщеря си и я изпраща вътре.
Да, самотна майка е и трябва да печели пари, но нито другите деца, нито техните родители са виновни за това. Въпреки това, поради подобни трикове на някои възрастни, инфекциите в детската градина никога не изчезват.
През 9-те месеца, в които синът посещава градина, групата е била поставяна под карантина два пъти за въшки (XXI век), три пъти заради грип, както и за ротавирус и варицела. Разбира се, можем да предположим, че по този начин детето ще развие по-бързо имунитет към различни заболявания и в училище лесно ще се справи с всякакви атаки на вредни бактерии и вируси.
Но всъщност организмът, отслабен от болести, просто не е в състояние да устои на новите вируси. Той няма време да натрупа резервни сили, за да ги отблъсне. И, разбира се, работодателите не чакат търпеливо детето да развие имунитет. В резултат на това поради постоянни болнични трябваше да напусна.
„Детската градина е важен етап от развитието и образованието“
Всеки ден в детската градина се провеждат занимания с децата: моделиране, рисуване, апликации. Редовно взимах у дома красиви произведения, подписани с името на сина ми, но детето честно призна, че в неговата работа не е инвестирано много. Често той просто не чуваше и не разбираше задачите поради шума в групата.
От преподавателите се изисква не само да направят нещо с децата в рамките на учебната програма, но и да изготвят доклади за свършената работа. Съвременните учители попълват толкова много хартия, че можете само да се чудите как имат време за децата. Често им е по-лесно да залепят нещо сами: и двамата родители са доволни, а в доклада има знак плюс.
От уменията, които синът ми научи в детската градина, бързото обличане беше може би най-важното. Но това също му изигра жестока шега: приготвяйки се пръв за разходка, той трябваше да изчака още 10-15 минути онези, които изоставаха. През това време детето успяваше да се изпоти и вече мокро да излезе навън. Вероятно това също се превърна в един от факторите, провокирали болестите.
Той научи и няколко шеги от категорията „тоалетен хумор“, да плюе далеч и да показва среден пръст в моменти на гняв. Не съм сигурна дали бих искала да развивам детето в тази посока.
Ами социализацията?
Тези, които се застъпват за посещението на детска градина, посочват социализацията, която е толкова необходима на детето, като един от основните аргументи. Но как трябва да се прояви? Във възможността да се намери общ език с връстници и да се разрешат конфликти без участието на възрастни? Не съм сигурна, че детето трябва да се справя самостоятелно с много стресови ситуации.
В квартала имаме едно момиченце на 5 години. Приблизително веднъж на 2 седмици родителите й я прибират от градината с мокри гащи. Те отдавна не са имали подобни инциденти у дома. Или се страхува от възпитателките, или се срамува от някого. Децата й се смеят, а учителките въртят очи и я засрамват пред цялата група. Това със сигурност няма да я превърне в уверено дете.
Синът ми веднъж занесе любимата си кола в детската градина, но след сън тя изчезна. Детето плачеше. Учителите не я намериха, но няколко дни по-късно играчката беше намерена в шкафчето на друго дете и той призна, че я е взел. Знаете ли какво каза майка му? „Ами няма как да носят такива коли в градината!“ Какво значи “такива”? Впрочем всички си носят играчките.
Синът ми започна да се тревожи за всичките си вещи, към които се отнася доста внимателно. Сигурна съм, че не е полезно за 4-5 годишно дете да е в състояние на страх, да се срамува от физиологичните процеси, да научи, че другите деца могат да се държат нечестно и родителите им могат да оправдаят такова поведение.
Синът ми вероятно е един от тях. Въпреки добрите отношения с учителките и присъствието на приятели, той не можа да се влюби в детската градина. И детето ми е социализирано на детските площадки, на тренировките по футбол и на други занимания, които посещава – без да се засяга психиката му. Вярвам, че за неговата (и за моята) нервна система е много по-полезно.
Какъв е изводът?
В продължение на 9 месеца искрено се опитах да адаптирам сина си към детската градина. В крайна сметка получихме слаб имунитет на детето и майката (в края на краищата се разболявах от всичко, което донесеше от групата), скъсани нерви на двамата и упорито желание да се заобикаля тази институция. Вярвам, че беше просто опасно да продължа да експериментирам със здравето на сина си.
Детската градина е добра само защото дава възможност на работещите родители да работят. Струва ми се, че е необходимо детето да бъде изпратено там само ако няма друг изход. Всяка майка може да отглежда, развива и социализира детето си не по-лошо от няколко учителки – тълпа от 30-40 деца. Разбира се, ако тя има възможност.
Роднини и познати все още ме обвиняват, че съм лишил сина си от нещо важно. Те ме плашат, че детето ще е постоянно болно в училище и няма да се впише в отбора, защото не познава добре „правилата на играта“. Все още се надявам, че до тази възраст имунитетът му ще бъде възстановен, а комуникативните му умения извън градинските стени ще му позволят да създаде надеждни приятели.
Еие ходехте ли с удоволствие на детска градина? А вашите деца? Разкажете ни за вашия опит – той със сигурност ще бъде полезен за много читатели.
