Богат собственик на кафене прави нещо наистина ужасно, за да се подиграе на гладен просяк, който се приближава до него, молейки за остатъци. Кармата скоро настига безсърдечния собственик със силен удар и ден по-късно той се озовава в подобна ситуация.
Кафенето на г-н Рупърт беше сърцето на оживения град. Сгушено на главния градски площад, това беше горещата точка, където хората се събираха, за да се насладят на топло кафе, прясно изпечени сладкиши, вкусни канелени рулца и гостоприемната усмивка на собственика си.
Това, което започна като обикновен бизнес с павилиони за храна, когато г-н Рупърт беше на пет години, се превърна в емблематично място за града, благодарение на упоритата работа и отдадеността на покойния му баща. Бизнесът се разрастваше с времето, като по този начин достига до ръцете на г-н Рупърт след смъртта на баща му. Той вложи сърцето и душата си, за да направи този ресторант успешен, но нещо се промени в него с течение на времето.
Успехът на неговия бизнес му даде чувство за превъзходство и той забрави за собственото си скромно начало. Г-н Рупърт вече не виждаше хората около себе си като равни. Той започна да гледа отвисоко на другитео, особено на бедните. Ресторантът му категорично не беше отворен за благотворителност и той винаги искаше да остане на върха на конкуренцията…
И така, един ден, докато г-н Рупърт стоеше в центъра на заведението си, той се тревожеше за остарялото оборудване и ограниченото пространство. Знаеше, че трябва да направи промяна, ако искаше да се справи с конкуренцията и да привлече нови клиенти.
И така, без повече да мисли, той подписа документите за ипотекиране на имота си и изхарчи всичките си спестявания за закупуване на ново оборудване и разширяване на ресторанта.
— Ах, най-накрая…моето модерно кафене е тук! — Г-н Рупърт въздъхна със сърдечна усмивка, разтегната от ухо до ухо, когато мечтата му се сбъдна.
Когато изпълнителите започнаха да събарят стените и да инсталират ново сложно оборудване, г-н Рупърт беше толкова развълнуван и горд. Той беше толкова развълнуван да изведе бизнеса си на следващото ниво и беше сигурен, че нищо няма да му попречи.
С течение на дните кафенето на г-н Рупърт започна да гъмжи от повече доволни клиенти.
— Ето какъв вкус има успехът! — той се усмихна, докато проверяваше гостите си в един натоварен следобед.
— Bonjour! Passe une bonne journée! — Г-н Рупърт наклони шапката си, докато поздравяваше френско семейство, което посещаваше заведението му.
И точно когато се обърна, за да провери менюто за вечеря, един бедняк влезе, облечен с миризливи, парцаливи дрехи и хлътнало лице.
Човекът се приближи до г-н Рупърт на гишето и попита с уморен тон:
— Извинете, сър. Бихте ли отделили малко храна?
Г-н Рупърт огледа мъжа от горе до долу и се намръщи.
— Отдръпни се. Кой те пусна? Охрана! Охрана!
— Сър, гладен съм. Моля, бихте ли ми дали нещо за ядене? Може би малко остатъци?
— Тук не е благотворителна организация. Не давам милостиня на просяци. Махай се от кафенето ми, скитнико.
Мъжът погледна надолу, победен, преди отново да погледне в очите на г-н Рупърт, държейки къркорещия си корем.
— Моля ви, сър. Умирам от глад. Не съм ял от дни. Ще взема всичко, което можете да отделите. Дори и застояло, но моля, дайте ми нещо за ядене.
Г-н Рупърт извъртя очи и отстъпи назад, стисна носа си от отвращение, преди да даде знак на служителя да донесе остатъците.
Очите на бедния мъж искряха с надежда, когато видя г-н Рупърт да събира хамбургери, сандвичи, понички и сладкиши от предишния ден в зелена торба за боклук. Гладникът не можа да устои на миризмата на храната и устата му започна да се пълни със слюнка. Усещаше как коремът му къркори тежко и нямаше търпение да се нахвърли върху храната.
Но точно когато мъжът вдигна крехките си ръце, за да вземе торбата с храна, г-н Рупърт се обърна и се насочи към кошчето.
— Ето, скитнико. Можеш да вземеш всички остатъци, които искаш… от боклука. А сега вън! — подигра се г-н Рупърт, като хвърли торбата в кофата за боклук и я затвори, докато разочарованият мъж преглъщаше.
Бедният човек наведе глава от срам и излезе от кафенето, за да намери храна другаде, а стомахът му ръмжеше от глад.
Когато г-н Рупърт се обърна от вратата, оправяйки вратовръзката си, той почувства как го обзема гордост.
— Това трябва да даде урок на онзи скитник и да му покаже мястото му. Как смее да влиза в заведението ми! Мръсен скитник. А ти… ще те уволня, ако в кафенето ми влезе друг скитник. — избухна той към охраната.
По-късно същата вечер г-н Рупърт седеше на бюрото си и беше задрямал, след като прегледа някои документи, когато вратата внезапно се отвори. Той се стресна, когато видя задъхана сервитьорка на прага.
— Мария?? Какво, за бога, правиш тук така? — излая г-н Рупърт. — Не виждаш ли, че съм заета? И как смееш да влезеш в офиса ми, без да почукаш?
— Ммм… Ммм… г-н Рупърт, има…
— Какво е, сега? Стига ми губи времето… чакай. Каква е тази странна миризма? Готвачите пак ли са изгорили нещо в кухнята? Ще ги накарам да го платят от заплатата си.
— Г-н Рупърт. — сервитьорката беше задъхана, очите й бяха изпъкнали от страх, докато кашляше. — В залата е избухнал пожар. Трябва да излезем.
— Пожар? Ресторантът ми гори??
— Да, сър! Трябва да се махнете оттук веднага.
Сърцето на г-н Рупърт биеше лудо, когато усети полъх на овъглено дърво. Той скочи от бюрото си и се втурна към сейфа.
— Моите пари….о, не…моите пари…моите пари.”
Но преди г-н Рупърт да успее да отвори сейфа, двама пожарникари нахлуха и го измъкнаха от задимената стая.
— Сър, трябва да тръгваме. Цялата сграда е в пламъци. Моля, съдействайте.
Докато излизаха през горящата сграда, г-н Рупърт видя пламъци да пълзят по стените и изпарения от гъст дим, които се търкаляха към тавана.
Г-н Рупърт гледаше безпомощно, с очи, вперени в пламъците, поглъщащи любимото му кафене. Всичко изгоря за миг. Цялото сложно оборудване, вносни мебели и парите в сейфа бяха превърнати в пепел.
— Как се случи това? — той тръгна към служителите си. — О, Боже… как се случи това нещо? Моля… някой да ми каже… как, за бога, кафенето ми се запали?
Г-н Рупърт наблюдаваше как пожарникарите се борят да потушат огъня. Часове по-късно всичко, което остана, бяха овъглените руини на някога оживеното му кафене.
Той се отпусна на близката пейка, гледайки как трудът на живота му е унищожен до димяща жарава.
— Г-н Рупърт…съжаляваме. Беше късо съединение и никой не забеляза…изключително съжаляваме. — каза един от служителите.
— Всички… моля, оставете ме на мира… просто се махнете…
Г-н Рупърт се пречупи, главата му се подпря на ръце, и накрая заспа на пейката пред близкия магазин, съвсем сам и съсипан.
Г-н Рупърт се събуди на следващата сутрин от топлите слънчеви лъчи, галещи студеното му тяло. Усети стомаха си да къркори и пъхна ръка в джоба на палтото си, за да види дали има пари да си купи храна. Но беше празен.
Г-н Рупърт въздъхна дълбоко, когато стана и тръгна към пекарната наблизо, несигурен какво да попита. Когато се приближи до тезгяха, той се прокашля и спря, чувствайки се смутен.
— Извинете, сър. Можете ли да ми помогнете?
— Г-н Рупърт? Това вие ли сте? Какво ви води в нашата скромна пекарна? Чух, че вашето кафене е изгоряло вчера. Всичко наред ли е? — каза мениджърът.
— Можете ли да ми дадете нещо за ядене? Гладен съм. Загубих всичко снощи заради инцидента с пожара… и наистина съм в трудна ситуация в момента. И… аз…няма да мога да ти платя.
Управителят се намръщи и огледа стъклените рафтове.
— Добре, мога да ви дам остатъците от снощните бургери и понички. Тъкмо щяхме да ги хвърлим. Но не очаквайте да правим това всеки ден!
Тези думи удариха г-н Рупърт като тон тухли, когато той събра торбата с остатъците и излезе от пекарната. Не можеше да повярва, че ще трябва да преживее такъв ден.
Точно когато се канеше да изяде още един бургер, той забеляза бездомника, когото беше изгонил от кафенето си предишния ден. Той грабна чантата си с храна и хукна към него.
— Хей, извинявай… хей, почакай.
Бездомникът беше зашеметен, когато видя г-н Рупърт да се приближава към него с голяма, дебела усмивка на лицето.
— Съжалявам, че не ти помогнах вчера. Не знам как да го кажа, но… самият аз съм в трудна ситуация днес. Искаш ли да споделиш моята закуска?
Двамата мъже се хранеха мълчаливо, като единственият звук беше дъвченето на храната.
— Благодаря ви за това…Никога няма да забравя помощта ви. — каза бедният човек, представяйки се като Фреди.
— Преди няколко години притежавах магазин за хранителни стоки в близкия град. Бях толкова богат и мислех, че нямам нужда от нищо друго. Никога не съм помагал на бедните хора и съм ги гонел от магазина си, когато ме потърсят за помощ. Но съдбата ме измъкна на улицата. Продадох къщата си и всичко, което имах, за да изплатя дълговете си. Богатите ми приятели и роднини ми обърнаха гръб. Нещата никога не бяха същите след това.
— Съжалявам да го чуя, Фреди. — каза г-н Рупърт и постави ръка на рамото на Фреди. — Не трябваше да те отблъсквам така вчера. Съжалявам за това.
Двамата мъже решиха да останат заедно и когато г-н Рупърт видя как животът му се срива през следващите няколко дни, оставяйки го без дом, Фреди го заведе в приюта за бездомни.
— Знам, че животът тук може да бъде труден в началото. Така беше за мен, когато дойдох тук за първи път… но се научих да се справям. Надявам се скоро да се установиш тук.
Г-н Рупърт въздъхна тежко от лошите условия на живот в приюта. Трябваше да дели стаята си и да живее с бедните хора, които някога презираше. Осъзна, че ще трябва да спи на двуетажно легло и да чака на опашката, за да използва тоалетната. Мразеше живота си, но не му беше оставен избор.
На следващата сутрин Фреди беше изненадан, когато г-н Рупърт нахлу в приюта със сълзи в очите.
— Фреди, няма да повярваш какво се случи току-що!
— Г-н Рупърт…какво става? Къде беше от сутринта? Търсих те навсякъде.
— Бях навън, опитвайки се да накарам нещата да се случат, Фреди. И знаеш ли какво? Говорих със собственика на луксозен ресторант надолу по улицата… и той се съгласи да даде работа и на двама ни!
— Работа? Какво… сериозно ли?
— Сериозен съм, приятел. Разказах му за нашия опит и той се съгласи да ни даде шанс. Започваме днес, така че побързай и се приготви.
Мъжете се облякоха в работните си дрехи и докато излизаха от приюта, Фреди полюбопитства.
— Търсих си работа, но никога не успях. Как успя да направиш това само за един ден, човече?
Г-н Рупърт се засмя.
— Току-що се замислих, приятелю. Трябваше да преговарям упорито и в крайна сметка успях да сключим честна сделка и за двама ни. Сега това трябва да ни помогне да си върнем всичко, което загубихме. Но ще отнеме много време и адски много упорит труд. С мен ли си в това?
С течение на времето г-н Рупърт и Фреди дадоха всичко от себе си в новите си роли на портиер и мияч в ресторанта. Упоритият им труд се отплати добре няколко месеца по-късно, когато бяха повишени в готвач и управител. Г-н Рупърт изплати дълговете си и скоро се премести от приюта за бездомни в апартамент под наем с приятеля си Фреди.
Един ден, докато обсъждаха някои промени в менюто, собственикът се приближи към тях със сериозно изражение на лицето.
— Момчета, обмислях как можем да върнем на общността и да помогнем на нуждаещите се. Но не съм сигурен как…
Мистър Рупърт и Фреди си размениха любопитни погледи.
— Защо не разпределим остатъците в камион за храна в края на тази алея, вместо да ги изхвърляме? По този начин ние имаме шанса да помогнем на бездомните и нуждаещите се! — предложи Господин Рупърт.
— Това е фантастична идея, г-н Рупърт. Нека го направим! — възкликна собственикът.
И така, през следващите няколко седмици, г-н Рупърт и Фреди обединиха усилията си със собственика на ресторанта, за да започнат техния проект.
— Това е само началото! — каза г-н Рупърт, докато гледаха куп щастливи бездомни вечерящи, наслаждаващи се на храната си пред камиона с храна.
— Трябва да направим много повече, за да помогнем на такива хора.
— Да, приятел…има още какво да правим, защото заслужават по-добро…поне едно пълноценно хранене на ден! — въздъхна Фреди.
Какво можем да научим от тази история?
- Гледането отвисоко на бедните е не само неуважително, но и крайно несправедливо. Може никога да не разберете предизвикателствата и борбите, пред които може да са изправени. Когато богатият г-н Рупърт се присмиваше на бедния бездомник, който го молеше за остатъци, той не мислеше за борбите, които човекът би могъл да издържи.
- Парите са просто материално богатство и са нищо в сравнение с любовта и уважението, които печелите от другите. Не позволявайте на парите да ви заслепят. Успехът и парите бяха заслепили г-н Рупърт и той презираше по-малко привилегированите хора. Обстоятелствата обаче го накараха да разбере реалността на живота по трудния начин, когато избухналият пожар съсипа любимото му кафене и го изпрати на улицата.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
