Една жена най-накрая си намира добра работа, когато синът й заминава за колеж и плаща всичко, от което той се нуждае. Минават 7 години и те си говорят само през екрана, но един ден той се връща и не можеше да повярва какво се случва.
— Крис, не се тревожи за нищо. Плащам колкото мога. От каквото и да имаш нужда, обади ми се. — каза Олив на сина си на гарата. Той беше на път за Ню Йорк за колеж и тя най-накрая си беше намерила добре платена работа.
През по-голямата част от живота му дотогава обаче тя не можеше да си позволи много. Подаръците му винаги бяха втора ръка, тъй като тя го отглеждаше сама и учеше нощем. Никога не му липсваше храна или подслон, но Олив винаги се чувстваше виновна, че не можеше да му даде нещата, които приятелите му имаха.
Тя най-накрая получи прилична заплата и беше готова да му даде всичко, което поиска.
— Благодаря ти, мамо. — каза Крис, прегърна я и се качи на влака.
***
— Г-жо Франклин, трябва да дойдете на гости! Сега съм толкова огромна! — Годеницата на Крис, Розали, й каза през екрана на компютъра.
Крис я срещна през първата си година и двамата щяха да се дипломират. Розали обаче разбра, че е бременна и се сгодиха. За съжаление Олив все още не се беше срещала с нея лично, защото и двамата учеха толкова усърдно, а Розали не можеше да пътува много в нейното състояние.
Междувременно Олив също не можа да ги посети, защото работеше много усилено. През годините тя поемаше все повече и повече часове на работа въпреки отличната си заплата, защото плащаше колежа на Крис, жилището му, разходите му и своите собствени. Въпреки това тя живееше възможно най-пестеливо.
— Скоро, Розали! Надявам се да се видим скоро. Когато имам свободен момент. — кимна Олив и накрая Крис се появи на екрана. Той каза на Розали, че трябва да говори с майка си и тя излезе от стаята.
— Мамо, исках да те питам нещо. — започна Крис, почесвайки се по тила. — Тъй като ние с Розали скоро ще се дипломираме и ще имаме бебе, се чудех дали можеш да ми помогнеш с къща. Вече разгледахме една. В Ню Джърси е, защото няма начин да живеем в града, но е красиво. Напомня ми за дома.
Олив се взря известно време в сина си и се замисли.
— Ами, аз… не знам. — измърмори тя, мислейки за своите спестявания и упорит труд. Тя най-накрая планираше да се пенсионира.
— Моля те! — помоли Крис и заговори за цената на къщата и колко ще им трябва за авансово плащане. Той също така каза, че Розали няма нищо, защото няма семейство, на което да разчита.
— Добре, Крис, добре. Мисля, че можем да измислим нещо. — накрая каза Олив. Ще трябва да изчерпи всичките си спестявания и може би да живее още по-пестеливо. Но беше възможно.
— Благодаря ти! Благодаря ти, мамо! Не знам какво щях да правя без теб! — каза Крис, почти плачейки по време на видео разговора, а Олив се усмихна, знаейки, че всичко си заслужава.
***
— Иска ми се да можете да дойдете тази Коледа. — коментира Олив пред компютъра си, както беше правила много пъти през годините. Синът й беше напуснал къщата й преди 7 години и не се беше връщал в родния си град в Мериленд. Всичко, което имаше, беше видео чат. Липсваше й контактът с внучката й, но всички бяха заети.
Сега Олив работеше повече от всякога, защото все още често помагаше на сина си и бе изчерпала спестяванията си за втори път, когато той искаше да започне бизнес. Тя никога не го молеше за нищо в замяна, но искаше поне да я посетят, тъй като тя не можеше.
— Не можем, мамо. Не и тази година. — каза Крис, поклащайки глава. — Но ти благодаря за подаръците, които вече изпрати на Малори. Тя ги обожава. Ти си невероятна баба.
— Сложи я на екрана. — помоли нежно Олив. Наблюдаваше внучката си и копнееше да я държи в ръцете си.
***
Олив не знаеше, че Крис най-накрая планира да я посети. Не можеше да купи самолетни билети за Розали и Малори, за да дойдат с него, но най-накрая беше щастлив да види майка си.
Таксито му обаче спря пред дома му и Крис се намръщи. Беше 21 часа, а светлините бяха напълно изгасени. Крис каза на шофьора да изчака секунда и излезе. Мебелите на верандата бяха изчезнали. Липсваха и растенията, които майка му обичаше. Градината беше обрасла и дори постелката пред вратата липсваше.
Той почука на вратата. Нямаше отговор. Погледна през прозореца и не можа да повярва. Вътре нямаше нищо. “Мама преместила ли се е? Защо не ми е казала?” — зачуди се той, загрижен.
— Крис? Това ти ли си? – попита женски глас.
Той се обърна и видя госпожа Торес, възрастна жена, която живееше в съседство.
— Г-жо Торес. Здравейте!
— Какво правиш тук, хлапе? — попита тя.
— Тук съм, за да видя мама. Знаете ли къде е тя? — попита той, намръщен.
— О, скъпи. Майка ти се премести преди около 2 години. Тя продаде тази къща, но новите собственици се преместиха само преди няколко седмици. Не знам кой ще се нанесе сега. — каза г-жа Торес.
— Тя никога не ми е казвала. — промърмори Крис. — Знаете ли къде е сега?
— Разбира се, имам написан нейния адрес. Ела с мен. — г-жа Торес отиде до дома си и му даде лист хартия.
Крис прочете адреса и се намръщи. Адресът сочеше към част от града, която не беше много хубава.
— Знаете ли защо се е преместила там? — попита той възрастната жена.
— Не, скъпи. Но знам, че тя има съквартирант сега. — сви рамене г-жа Торес, а Крис беше още по-озадачен.
Най-накрая се върна в таксито и му даде новия адрес. Стигна до жилищен комплекс с изтъркана боя на лошо осветена улица. Беше ужасно. Освен това той бързо влезе в сградата и се качи лесно, защото нямаше охрана.
— Крис? Какво правиш тук? — попита Олив, шокирана, когато отвори вратата.
— Мамо! Какво става? Защо си продала къщата? — попита Крис, ужасен и объркан.
— О, Крис. Влез. — въздъхна тя и въведе сина си в малката си всекидневна.
Олив обясни, че първия път, когато той й поискал пари за къщата, тя имала някакви спестявания и ги изхарчила, за да им купи къщата. Въпреки това, когато Крис й поискал пари за бизнеса си, тя не била спестила нищо и решила да продаде къщата си и да му даде почти цялата сума.
Крис беше шокиран от тази новина и от факта, че е бил толкова недосетлив. Толкова небрежен. Такъв скапан син.
— Защо не каза нищо? Мамо! Нямаше да взема тези пари, ако знаех. — измърмори той, задъхан.
— Но аз исках да успееш, скъпи. Не успях да ти дам толкова много, когато беше по-малък, просто не…. — опита се да обясни тя, но Крис я прекъсна.
— Мамо, ти ми даде всичко, от което имах нужда. Поисках само защото мислех, че имаш. Не трябваше да те питам. Толкова съжалявам. Толкова съжалявам, че не попитах за теб. Съжалявам, че не те посещавам. Толкова съжалявам, че трябва да живееш в тази част на града и със съквартирант на твоята възраст, за бога! — Крис се извини, а от очите му бликнаха разочаровани сълзи.
Олив също се разплака и прегърна силно сина си, докато Крис й даде толкова много обещания. Той се обади на Розали същата вечер, обясни всичко и двамата се съгласиха, че е време да преместят Олив по-близо до тях. За щастие тя бързо си намери нова работа в Ню Джърси.
В крайна сметка те построиха малък апартамент към къщата нея, така че Олив да не пропусне нито една секунда от живота на внучката си. И бавно, но сигурно, Крис се отплати на майка си за всяко пени, което тя му беше дала за къщата и бизнеса – който се разрасна експоненциално и им позволи да живеят комфортно. Но най-вече, Крис никога повече не позволи на Олив да жертва нещо друго.
