Мъж, който не е посещавал майка си от 6 години, е шокиран да открие къщата й пуста, а любимата му торта да мухлясва в кухнята – и тогава един съсед му казва истината.
Благодарността е най-рядката емоция, нали? Колко често сме наистина благодарни и колко често изразяваме или показваме благодарността си към тези, които я заслужават? Не толкова често, колкото би трябвало, това е сигурно, и Мейсън Харис не беше изключение от правилото.
Истината е, че Мейсън имаше за какво да бъде благодарен. Той беше отгледан от овдовялата си майка Хана, след като баща му почина, когато беше само на 7, и тя се погрижи той да има всичко, абсолютно всичко.
Когато Мейсън искаше нов велосипед, той го получаваше, а когато имаше нужда от нов компютър, го имаше. Хана не беше богата жена и работеше на две места, за да даде на Мейсън живота, който би имал, ако баща му беше жив.
Някои от приятелите й я призоваха да задели нещо за старините си, но Хана казваше:
— Първо ще се уверя, че Мейсън е поел по своя път… Тогава ще се тревожа за себе си.
Хана взе втора ипотека, когато Мейсън отиде в колеж, за да не започне живота си с огромно бреме на студентски заеми, както правят много млади хора.
По-късно, когато Мейсън се ожени за Патриша, Хана, която междувременно беше спестила нещичко, го даде като сватбен подарък, за да може младата двойка да внесе първоначална вноска за първия си дом.
И тогава Мейсън беше пометен във вихъра на живота като млад, изгряващ професионалист и съпруг и започна да посещава Хана все по-рядко. Отначало идваше веднъж месечно, но в края на първата година от брака спря да я посещава.
Той все още звънеше на майка си всяка седмица, разбира се, и си каза, че е достатъчно, че тя разбира. И тя се опита, но синът й й липсваше, а тя остаряваше.
Времето лети толкова бързо, че преди да се усети, Мейсън не беше виждал майка си от почти 6 години – дори за Коледа или Деня на благодарността. Те винаги летяха до Мартас Винярд, за да бъдат със семейството на Патриша, което беше толкова забавно!
Със сигурност Хана разбира, каза си Мейсън. Майка му искаше той да бъде щастлив и той беше щастлив. Въпреки това съвестта му го гризеше, затова се обади на Хана.
— Хей мамо! — Мейсън каза. — Другата седмица е рожденият ми ден и смятах да отскоча за обяд.
— О, Мейсън! — извика Хана щастливо. — Това би било толкова прекрасно! Липсваше ми!
— И ми липсва твоята вълшебна торта с червено кадифе — каза Мейсън. — Така че не забравяй да ми направиш!
Но когато рожденият ден на Мейсън настъпи, съпругата му го събуди и го закара до яхтеното пристанище, за да му покаже подаръка си за рождения ден: 12-метрова лодка. Те веднага извадиха яхтата и Мейсън забрави за обещанието си към Хана.
Той дори не й се обади, за да й каже, че няма да дойде, и се сети за Хана едва седмица по-късно.
— Боже мой! — извика той на секретарката си. — Забравих за майка си!
Мейсън незабавно се обади на Хана, но тя не вдигна стационарния и мобилния си телефон. Изпълнен с чувство за вина, той скочи в колата си и измина 120 мили до дома на майка си.
Той паркира на алеята на Хана и изтича до вратата.
— Мамо! — извика той, като почука на вратата. Никой не отговори, затова той извади резервния ключ от ключодържателя си и отвори вратата.
— Мамо? — извика той. В къщата цареше пълна тишина, всички прозорци бяха затворени и навсякъде имаше прах. Влезе в кухнята и там, върху кухненската маса имаше торта червено кадифе.
Тортата беше покрита с плесен и изглежда стоеше там от поне седмица. Къде беше Хана? Тя винаги е била придирчива домакиня и никога не би оставила торта да гние в кухнята си!
Мейсън изтича до съседната врата и почука.
— Г-жо Данзинг. — обърна се той към съседката на майка си. — Знаете ли къде е майка ми?
— Да — каза г-жа Данзинг и хвърли неодобрителен поглед на Мейсън. — Тя е в болница. Тя получи инфаркт и аз бях тази, която я намери.
Мейсън беше съсипан. Той отиде с колата до болницата и поиска да види майка си. Лекарите му казаха, че Хана е в интензивното отделение и че той не може да я види. Тогава му казаха, че майка му се нуждае от операция и го попитаха за застраховка.
— Не мисля, че тя има застраховка. — каза Мейсън. И тогава лекарите му казаха, че операцията ще струва между 100 000 и 200 000 долара.
— Нямам толкова пари — ахна той.
Тази нощ Мейсън се прибра вкъщи и легна на леглото до Патриша, мятайки се насам-натам. — Майка ми се нуждае от операция. — каза й той. — Лекарите казаха, че ще струва между 100 000 и 200 000 долара. Не знам какво да правя… Може би… Ще се ядосаш ли, ако продам лодката?
Патриша скочи от леглото.
— Какво? — ахна тя. — Да продадеш лодката? Беше подарък за рождения ти ден!
— Знам — каза смирено Мейсън. — И аз я обичам, но майка ми…
— Майка ти е трябвало да помисли за това, когато е била по-млада! — извика гневно Патриша. — Моите родители го направиха, за да не са в тежест на децата си!
— Майка ми похарчи всеки цент, който е спечелила за мен. — каза Мейсън. — Тя ме отгледа сама. Плати за колежа, даде ни депозита за тази къща, всичко, което имаше, даде на мен. Ще продам лодката и ще продам къщата!
— По-добре се увери, че имаш достатъчно за адвокатите, Мейсън! — изкрещя Патриша. — Защото, ако поставиш тази жена на първо място, аз се развеждам с теб!
— Тази жена е майка ми, Патриша — каза Мейсън. — И ако ме обичаше, щеше да ме разбереш.
Мейсън наистина продаде лодката и това, заедно с неговата половина от къщата, беше достатъчно, за да плати операцията за смяна на митралната клапа на Хана. Когато отиде да вземе майка си от болницата, той й съобщи новината.
— Слушай, мамо — каза той. — Надявам се, че нямаш нищо против да се преместя да живея при теб…
— Разбира се, че не — каза Хана. — Но какво за Патриша?
— Пат и аз сме разведени. — обясни Мейсън. — Скарахме се, така че на практика съм бездомен, въпреки че имам работа. Мога ли да остана при теб, докато си стъпя отново на краката?
Хана се взря в сина си със сълзи на очи.
— Продаде къщата, нали? За да платиш операцията ми? Затова ли се разведе с теб? Пожертвал си брака си заради мен?
Мейсън поклати глава.
— Ако това е Патриша, добре, че се отървах от нея. — каза той. — Не пожертвах нищо, мамо, в сравнение с това, което ти пожертва за мен. Просто върнах много малко.
Какво можем да научим от тази история?
- Нищо на този свят не е по-ценно от живота на хората, които обичаме. Мейсън осъзна, че животът на майка му си заслужава всяка жертва.
- Никога не е късно да поправите грешките си. Мейсън беше пренебрегнал майка си, но когато разбра, че може да я загуби, се поправи.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
