След смъртта си възрастна жена оставя имение за 3,7 милиона, но в завещанието има обрат: имението е прехвърлено на млад мъж, който не е един от тримата ѝ синове.
Съпругът на Лизи Кембъл, Андрю, е бил богат бизнесмен и след като загива в трагична автомобилна катастрофа, завещава цялото имение на любимия си живот. Естествено, Лизи и тримата ѝ синове никога не са пропускали нищо.
Въпреки това, когато наближила старостта ѝ, тя искала синовете ѝ да са близо до нея и да се грижат за нея. Не че Лизи нямаше гледач вкъщи, но нищо не можеше да се сравни с едно семейство, ето какво често размишляваше тя.
Така че, когато синовете ѝ се изнесли, Лизи останала сама. Тя изпаднала в депресия и почти не се грижела за себе си, което накрая довело до диагностицирането ѝ с рак. Лекарите заявили, че той е терминален и ѝ оставал по-малко от месец живот.
Лизи не можела да спре да плаче, когато научила новината, и отчаяно искала да види синовете си за последен път. Затова тя помолила Мерилин, нейната гледачка, да покани и трите ѝ момчета на вечеря. Техните отговори обаче не бяха такива, каквито тя очакваше.
“Вечеря?” Мат, най-големият син на Лизи, избухна. “Слушай, Мерилин, мама трябва да разбере, че вече не сме ученици от гимназията, които могат да намират време за нея, когато пожелаят. Имаме работа и семейства, за които трябва да се грижим. Ще проверя при секретарката си дали ще имам време следващия месец, но този месец няма да е възможно”.
Лизи беше точно там и слушаше всичко това. В очите ѝ се появиха сълзи, когато чу реакцията на Мат.
“Мат, ако можеш да намериш време само този месец, ще бъде фантастично. Здравето на майка ти не е добро, а тя иска да те види” – настояваше Мерилин, като скриваше факта, че според нарежданията на Лизи не разполага с достатъчно време. Но на Мат не му пукаше.
“Тогава я заведи в някоя проклета болница, Мерилин! Защо, по дяволите, ме безпокоиш? Аз не съм лекар, който може да лекува хора!” – каза той и сложи слушалката.
Сълзите на Лизи се стичаха по бузите ѝ, но тя веднага ги отмахна. “О, тези деца!” – каза тя, като си наложи да се усмихне. “Виждаш ли, Мерилин, моят Мат е израснал толкова отговорен! Той е твърде зает със семейството си”.
“Да, госпожо – отвърна тъжно Мерилин, като дълбоко в себе си знаеше, че изявленията на Мат са наранили Лизи и че нищо не може да я утеши. Тя си пое дълбоко дъх и набра номера на Том и Хари, но това само влоши ситуацията.
Том не вдигна телефона, а когато Хари отговори, единственото, което каза, беше: “Съжалявам, Мерилин, но няма да мога да дойда, тъй като пътувам до Индия, за да се срещна с някои чуждестранни инвеститори. Знам, че мама е стара и ще предизвика излишен шум, затова те моля да й кажеш, че не се чувствам добре и че ще се видим скоро”. Точно по този начин всички деца на Лизи отклониха поканата ѝ.
Бедната Лизи се прибрала в стаята си, заключила вратата и плакала цяла нощ, държейки снимката на съпруга си. “Много съжалявам, Андрю. Мисля, че бяхме толкова съсредоточени върху задоволяването на нуждите на децата си, че забравихме да ги научим на ценността на семейството.”
В този момент Мерилин не можеше да не изпита съжаление към възрастната дама. Осъзнаваше, че колкото и да се старае, нищо от казаното от нея нямаше да успее да утеши Лизи. Но точно тогава я осени една идея.
Лизи беше наистина добра приятелка на съседката си, госпожа Оливър. Тя беше бедна вдовица, която живееше в съседния блок със сина си Нейтън. Нейтън беше на 25 години и веднъж беше повредил крака си, докато работеше на строителен обект, което го прикова към инвалидна количка. Затова той работи в местната бакалия като касиер.
Живееше в удобна, скромна вила с майка си, но в малката къща имаше повече любов и спокойствие, отколкото във вилата на Лизи, която беше проектирана от световноизвестен архитект и в която се намираха някои от най-редките и безценни артефакти в света. Може би затова Лизи се сприятели с госпожа Оливър толкова бързо. Защото въпреки че беше богата жена, любовта и грижата имаха по-голямо значение за нея, отколкото милионите долари.
Добротата е като бумеранг – тя се връща при вас под една или друга форма.
Така че, когато Мерилин видяла колко тъжна е Лизи, след като синовете ѝ отказали поканата, тя веднага се обадила на госпожа Оливър.
“Какво? Те казаха, че няма да дойдат?” Госпожа Оливър беше шокирана от това колко злобни са били синовете на Лизи към нея.
“Не трябваше да им се обаждам в нейно присъствие. Това я обиди още повече, защото тя чу всичко”.
“Добре, че ми се обади, Мерилин. Ще дам урок на тези момчета! Ако аз бях там…” Госпожа Оливър тъкмо беше започнала да говори, когато Мерилин я прекъсна.
“Има още нещо, което исках да ви кажа, госпожо. Всъщност” След това продължи да разказва, че на Лизи й оставал само месец живот и че искала да види синовете си за последен път, преди да отпътува за небесния си дом. Госпожа Оливър покри устата си от шок. “Кога? Какво? Какво казваш?” – попита тя разтревожено.
“Разбрахме за това едва днес, госпожо. Но синовете ѝ все още не знаят за това”.
Настъпи кратка пауза. Тогава госпожа Оливър заговори. “Знам какво ще направя, за да развеселя Лизи, Мерилин. На кого му пука за тези боклуци! Един ден те ще си получат заслуженото! Лизи означава много за мен и ще направя всичко възможно, за да я направя щастлива в последните й дни”.
И госпожа Оливър не сгреши, когато каза това.
Същия ден тя разказала всичко на сина си Нейтън и добавила: “Скъпи, през следващия месец трябва да забравиш, че госпожа Кембъл е просто наша добра приятелка. Трябва да се грижиш за нея така, както би се грижил за мен. Тя е като майка за теб, разбира се?” И без да се колебае, Нейтън скочи на молбата на майка си.
Лизи беше изненадана, когато госпожа Оливър започна да я посещава често и да прекарва времето си с нея в готвене, гледане на стари филми от 50-те и 60-те години и придружаване при пазаруване. Но това ѝ доставяло щастие и облекчавало самотата ѝ.
Междувременно Нейтън ѝ купуваше лекарства, караше я на посещенията при лекаря ѝ, а веднъж я изненада с парти, след като се свърза с всичките си приятели. “Това е моят рожден ден, госпожо Кембъл”, излъга той. “Но тъй като лекарят каза, че не можеш да пътуваш, реших да го организирам в дома ти. Наистина исках да присъствате на празненството!”
При това очите на възрастната жена се насълзиха и тя прегърна Нейтън. “Честит рожден ден, скъпи! И ти благодаря, че ме включи в него! Моите синове никога не са правили подобно нещо за мен!”
“Всичко е наред, госпожо Кембъл. Вие сте като втора майка за мен, така че дори аз съм ваш син”, каза Натан с усмивка и това означаваше целия свят за Лизи.
Така измина почти месец и състоянието на Лизи започна да се влошава. В последните дни за нея се грижеха само Нейтън, госпожа Оливър и Мерилин, затова тя промени завещанието си, за което момчетата ѝ не знаеха.
Когато Лизи починала в съня си и Мерилин ги повикала на погребението, синовете побързали да си кажат последно сбогом, не защото им липсвала майка им, а защото се вълнували, че ще се срещнат с адвоката ѝ, за да видят колко ще наследят – ако не друго, това ще са много пари, мислели си те. Но ги чакаше изненада.
“Какво? Тя е оставила имението си на някой, който се казва Нейтън? Кой, по дяволите, е той?” избухна Мат.
“Вижте, деца – каза адвокатът господин Уилямс. “Майка ви промени завещанието си преди няколко дни и имението за 3,7 милиона долара сега принадлежи на Нейтън Оливър, но…” Господин Уилямс тъкмо се канеше да довърши, когато Хари го прекъсна.
“Осъзнаваш ли колко милиона долара е това? Мама ги е връчила на някакъв глупак, когото никога не сме виждали?”
“Е – продължи господин Уилям. “Още не съм приключил. Имението отива при господин Нейтън Оливър, а останалите владения ще бъдат разделени между госпожа Клер Оливър, госпожа Мерилин Джоунс и благотворителната организация, която майка ти оглавяваше. Съжалявам, че трябва да го кажа, но тя не е оставила нищо на вас тримата”.
“Какво ставаше с мама? Беше ли луда? Как можеше да…” Хари започна да говори, когато един глас го прекъсна.
“Тя взе правилното решение! Вие, момчета, бяхте само злобни към нея!”
Когато момчетата се обърнаха, видяха Мерилин и госпожа Оливър да стоят там. “Вие, деца, бяхте толкова жестоки към нея в последните й дни. Не дойдохте да я видите, а сега искате всичките ѝ пари? Знаехте ли, че е имала рак и затова е умряла?” Мерилин изкрещя.
“Но мама… тя никога не ни е казвала нищо…” – измърмори Мат.
“Защото вие, момчета, никога не сте имали време за нея! Тя се обади, защото искаше да ви види още веднъж, но какво направихте? Оставихте я да се грижи сама за себе си! Щастлив съм, че получихте своя справедлив десерт!” Госпожа Оливър отвърна на удара.
“Наистина ли вярвате в това? Ние няма да ви предадем парите си! Разбирате ли? Ще ви видим в съда!” Мат каза и излезе. Братята му го последваха, като погледнаха строго Мерилин и госпожа Оливър. Но всичко това беше напразно.
В крайна сметка те загубиха делото, а Нейтън, с помощта на майка си и Мерилин, основа благотворителна организация, за да създаде верига от домове за възрастни хора, които често бяха сами и малтретирани от семействата си.
