Мадисън работеше усилено в заведение за хранене, за да осигури двете си деца, но трябваше да върви по три часа всеки ден, за да стигне до там, тъй като автобусите не минаваха близо до дома й. Един ден обаче под прозореца й се появява чисто нова кола заедно с ключовете. Мадисън нямаше представа защо, докато не отиде на работа този ден.
— Все още не мога да повярвам, че вървиш толкова много всеки ден. Поне ще си в добра форма. — каза колегата на Мадисън, Алекс, по време на почивката им. Бяха пред заведението за хранене, където работеха, за малко почивка преди обяда.
— Да, но имам нужда от кола. Коляното ми започва да ме притеснява. Не знам дали ще мога още дълго. — отговори тя и въздъхна тежко. — Спестявам, но когато си самотна майка, децата ти трябва да са приоритет по всяко време. И допълнителните разходи наистина идват, когато най-малко ги очакваш.
— Вярно е — съгласи се Алекс и кимна. — Знам какво е това. Искам да кажа, че нямам деца, но все пак го разбирам.
Те продължиха да говорят още няколко минути, докато дойде време да се върнат вътре.
Мадисън работеше на скара в ресторанта, едно от най-важните места в кухнята. Тя покриваше сутрешната и обедната смяна, а някой друг работеше вечерната смяна, защото тя трябваше да се прибере пеша и да се погрижи за децата си.
За щастие тя имаше съседка, която доброволно се съгласи да ги взима от мястото, където ги оставя училищният автобус – това беше единственият обществен транспорт, който стигаше до техния квартал в Западна Вирджиния – и ги наблюдаваше, докато Мадисън се прибере. Беше й благодарна за това. В противен случай тя не можеше да запази тази работа, която се заплащаше доста добре.
Тя се надяваше, че скоро ще може да си купи кола и дните на ходене по 3 часа (1,5 часа до работа и 1,5 обратно вкъщи) всеки ден ще останат далечен спомен.
***
Мадисън се събуди рано, като призова децата си да се облекат бързо, за да могат да стигнат навреме до мястото, където спира училищният автобус. Това не беше редовна автобусна спирка, но районът я беше определил, тъй като много деца в квартала нямаха друг начин да стигнат до училище. Обикновено оставяше децата там и продължаваше да върви дългото разстояние до ресторанта.
Този ден обаче, когато излязоха през вратата, децата й извикаха:
— О, Боже мой! Мамо!
— Какво? Какво? Рано е да викате, момчета. — смъмри ги тя, но проследи посоката на погледа им. На обикновено празната й алея имаше кола.
— Мамо, кола ли си купи? — попита едно от децата й, Люк.
— Не, скъпи. Някой от съседите трябва да е паркирал тук случайно или може да имат гости. — отговори Мадисън, оглеждайки се, за да види кой може да е оставил колата си на нейната алея. Но проблясък привлече вниманието й. Това беше връзка ключове, която стоеше до прозореца й и имаше малка бележка, прикрепена към нея.
Тя я грабна и прочете: „За Мадисън, така че никога повече да не се налага да ходиш толкова много!“ Мадисън беше замръзнала от шок.
Люк грабна бележката и я прочете.
— Това е твоята кола, мамо! Ние имаме кола!! Ура! — възкликна той, като погледна малкия си брат и подскочи нагоре-надолу.
— Това реално ли е? — попита тя тихо, докато децата заобиколиха превозното средство и погледнаха вътре.
Мадисън грабна ключовете и отвори вратата на колата. Децата й влязоха развълнувани и тя запали двигателя. Все още беше поразена, но трябваше да се залови за работа.
Тя закара децата си директно до училището и усмивките на лицата им бяха безценни. След това отиде на работа и паркира колата си там, където другите служители обикновено го спираха. Тя разклащаше ключовете в ръцете си, докато влизаше вътре, чудейки се кой е нейният щедър дарител, но отговорът изведнъж беше точно пред очите й.
Тя видя целия персонал, дори тези, които нямаха смени до по-късно, да ръкопляскат за нея. Сълзи се събраха в очите й, когато осъзна колко глупава е била да не се досети веднага кой й е направил такъв щедър подарък. Само няколко души в света знаеха, че тя върви толкова много и работи толкова много.
Тя прегърна и благодари на всеки един от тях за невероятния жест, като ги попита как са си го позволили. За неин шок някои от тях, включително Алекс, бяха участвали в състезание за барбекю миналия уикенд и използваха печалбите си, за да купят колата за нея.
— Но защо? Можехте да използвате тези пари за нещо друго. Вие дори не ме познавате толкова добре. — каза Мадисън, изтривайки сълзите от очите си.
— Знаем колко упорито работиш, момиче. Вече си тук от една година и понякога е много по-добре да направиш нещо добро за някой в нужда, отколкото да харчиш пари за себе си. — каза Алекс. Другите й колеги кимнаха и похвалиха Мадисън за това, че е трудолюбива и се грижи толкова чудесно за децата си.
Освен раждането на децата й, това беше най-добрият ден в живота на Мадисън и тя знаеше, че никога няма да може да се отплати за добротата, която нейните колеги оказаха към нея. Но тя щеше да опита, дори само като продължи да работи усилено.
Какво можем да научим от тази история?
- Да направиш нещо добро за някой в нужда е по-добре от всичко друго. Колегите на Мадисън направиха нещо невероятно щедро, знаейки, че е много по-възнаграждаващо, отколкото да използват спечелените пари за себе си.
- Упоритата работа се отплаща, дори по начини, които никога не сте очаквали. Силната работна етика и отдадеността на Мадисън бяха очевидни всеки ден и нейните колеги го видяха. Това ги вдъхнови да правят добро и да докажат, че упоритата работа води до добри неща.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
