Ахмед води годеницата си, която е атеист, да се запознае с родителите му и е изумен, когато те му поставят ултиматум: “Напусни годеницата си или ще се откажем от теб.”
Ахмед посегна към ръката на Розали под масата и я хвана здраво. Младата двойка току-що беше завършила чудесна вечеря с махалабия за десерт. Родителите на Ахмед непрекъснато си разменяха замислени погледи и Ахмед знаеше, че скоро ще започнат да задават трудни въпроси.
— И така — Баба хвърли поглед от Ахмед към Розали — от колко време се срещате двамата?
— Малко повече от година, Баба. — отговори Ахмед. — Розали и аз сме в едни и същи класове в колежа и се срещнахме в учебна група.
— Това е чудесно. — усмихна се майка му, — но трябваше да ни кажеш преди. Една година е много време за младите хора да имат връзка, без родителите да се запознаят с момичето.
— Майка ти е права. — Баба се облегна на стола си. — Има толкова много важни неща, които не знаем за теб, Розали.
— Разбирам, сър. — Розали се усмихна. — И с удоволствие ще отговоря на всички въпроси, които имате.
— Най-важният въпрос трябва да е на първо място. — Баба фиксира Розали с напрегнат поглед. — Каква религия изповядваш?
Розали стисна ръката на Ахмед и той й кимна насърчително. Това беше моментът, от който и двамата се страхуваха, но може би беше най-добре да го изкарат наяве.
— Е, въпреки че уважавам всички религии и религиозни практики, аз всъщност съм атеист. — отговори Розали.
Очите на Баба се разшириха, а майката на Ахмед притисна ръка към гърдите си. Те се спогледаха, сякаш току-що бяха открили плъх в кухнята. Сърцето на Ахмед биеше по-бързо и ръцете му се изпотиха. Родителите му не приеха тази новина толкова добре, колкото се надяваше.
— Но ти ще приемеш исляма, ако решите да се ожените? — попита майка му.
Ахмед прочисти гърлото си, но гласът му все още беше груб и несигурен, когато отговори:
— Розали и аз вече обсъдихме това и сме съгласни, че би било неуважително тя да го направи, ако не вярва наистина в Аллах.
— „Но аз ще се радвам да участвам във всички семейни традиции и обичаи. — продължи Розали. — По време на Рамадан също постих, за да подкрепя…
— Не, не, не, това няма да стане. — Баба поклати глава. — Как може да извършваш действия в чест на Аллах, ако Той не е в сърцето ти?
— Тя не го мислеше така. — прекъсна го Ахмед. — Тя пости, за да сподели моето преживяване, за да ми помогне.
— И ти се съгласи с това? — Баба погледна злобно Ахмед, без да обръща внимание на уточнението му.
Ахмед потисна въздишка. Той знаеше, че родителите му са имали много различно възпитание в Египет, но все пак изглежда им беше трудно да приемат, че животът в Щатите е различен.
— Баба, моля те, чуй. — каза Ахмед. — Розали може да не споделя нашата вяра, но тя все пак почита практиките ни и подкрепя моите вярвания. Ние се уважаваме взаимно и се обичаме дълбоко въпреки различията ни.
— Може би сега се чувстваш така, но това няма да продължи. — Баба поклати глава. — Как можеш да си сигурен, че няма да се поддадеш на изкушенията на безбожните пътища на тази жена?
— Извинете ме! — Бузите на Розали бяха почервенели от гняв. — Може и да не вярвам…
Баба вдигна ръка.
— Говорих със сина си, не с теб. Но това неуважително отношение е друга причина, поради която не можем да те приемем за съпруга на сина ни. Ахмед, трябва да се разделиш с нея сега и да намериш по-подходяща жена.
— Не. — Ахмед се изправи. — Не исках да ти казвам това, но Розали и аз вече сме сгодени. Освен това живеем заедно през последните няколко месеца.
След изявлението на Ахмед настъпи хаос. Баба извика; Майка му и Розали се разплакаха, а Ахмед се почувства безпомощен да направи нещо, за да разсее ситуацията. Когато изведе Розали от трапезарията, спорът ги последва.
— Ще те отрежа, ако не напуснеш тази жена. — Баба ръгаше с пръст във въздуха, докато ги следваше по коридора.
— Няма да ти давам повече финансова подкрепа и повече няма да те признавам за мой син.
— Тогава ще се помоля на Аллах да ни прости и на двамата, защото няма да се подчиня на вашите желания. — Ахмед отвори входната врата на Розали.
— Ще съжаляваш за това. — извика Баба зад тях, докато бързаха към колата на Ахмед.
Ахмед се обърна и погледна баща си в очите.
— Когато обичаш някого, не съжаляваш за нищо.
Няколко месеца по-късно Ахмед трябваше да признае, че животът му е много труден без финансовата подкрепа на родителите му. Той изоставаше с плащанията за обучение и колкото и да се опитваше да намери решение на паричните си проблеми, нищо не се получаваше. Беше отчаян.
На рождения ден на Розали Ахмед набра шепа цветя от обществен парк и ги донесе у дома за нея. Той беше опитал да остане весел през последните няколко седмици, но изглежда, че не беше заблудил Розали.
— Ще ми кажеш ли някога какво те тревожи? — попита Розали, докато се присъединяваше към Ахмед на дивана.
Ахмед въздъхна.
— Не мога да си позволя да остана в медицинското училище повече и не знам какво да правя.
Двойката седеше мълчаливо, когато Розали внезапно се изправи. Тя се обърна към Ахмед със строго изражение и посочи към входната врата.
— Махай се, Ахмед! — сопна се Розали. — Ако напускаш колежа, тогава не искам повече да се женя за теб. Не се интересувам от мъж без перспективи за бъдещето си.
— Не може да мислиш това, Розали! — Ахмед скочи на крака.
— Да — скръсти ръце Розали и се извърна от него. — По-добре да изпълзиш при родителите си, защото ще изхвърля всичките ти неща в кошчето и ще сменя ключалките на вратите, ако не излезеш оттук довечера.
Ахмед се втренчи в Розали. Тялото му беше изтръпнало от шока. Той не можеше да повярва, че тя го изрита и разваля годежа им след всичко, което беше пожертвал за нея! Мислеше, че тя го обича. Как е могъл да сгреши толкова?
— Би ли си тръгнал вече? — каза Розали.
Ахмед се поколеба, заседнал между това, което тя поиска, и слушането на тихия глас в дъното на ума му, който му каза, че това не е правилно.
Розали, която познаваше, никога не би му причинила това. Ахмед се завъртя, за да срещне погледа на Розали, но тя не искаше да го погледне. Той разбра всичко, когато забеляза сълзите, стичащи се по бузите й.
— Чуй ме, Розали. — Ахмед пъхна пръсти под брадичката на Розали и я погледна в очите. — Не ме интересува бъдещето ми, ако не си част от него. Никога не бих те изоставил заради парите на родителите ми.
Розали изпадна в ридания.
— Но това всичко е по моя вина. Ако не бях аз, родителите ти все още щяха да ти плащат обучението.
— Не се обвинявай, любов моя. — Ахмед целуна ръката на Розали. — Родителите ми направиха избора да спрат да ме подкрепят и честно казано, мисля, че това може да е най-доброто в дългосрочен план. Сега е трудно, но бих предпочел да страдам така с теб, отколкото да бъда задължен на парите им до края на живота си.
— Но какво да кажем за мечтата ти да бъдеш педиатър?
Ахмед сви рамене.
— Ще трябва да се забави, това е всичко.
Ахмед напусна колежа няколко дни по-късно и си намери работа в рамките на месеца. Не беше високоплатена работа, но Розали също работеше на непълен работен ден, докато завърши. Младата двойка водеше скромен начин на живот, но бяха много щастливи.
Всеки уикенд Розали и Ахмед бяха доброволци в кухня за бедни, управлявана от кварталната им джамия. При едно посещение Ахмед чу от приятел на семейството, че родителите му били шокирани от новината, че той е напуснал колежа.
Ахмед само сви рамене.
— Те трябва да следват своя път, а аз трябва да следвам моя.
През първите дни на пролетта Ахмед чакаше родителите си пред съда. Беше им казал, че той и Розали ще се женят днес. Те не бяха отговорили на поканата му да присъстват, но той все още се надяваше, че ще бъдат там.
Сърцето му подскочи в гърдите, когато видя позната фигура да се появява сред тълпата. Ахмед махна с ръка и забърза да посрещне майка си.
— Мамо! Толкова се радвам, че…
— Не го разбирай погрешно. — прекъсна го майка му. — Единствената причина, поради която съм тук, е да ти предложа един последен шанс да спреш тази глупост. Прекъсни връзката си с Розали и се прибери с мен. Баща ти и аз ще ти простим, ако направиш това.
Ахмед поклати глава и отстъпи назад.
— Не мога да повярвам, че измина целия този път само за да ми кажеш, че все още не приемаш жената, която обичам.
— Какво очакваш? — Мама посочи към сградата на съда.
— Виж къде смяташ да се ожениш! Дори ако Розали смени религията си, щеше да е по-добре. Как очакваш да уважим един брак, след като не сте спазили традицията и не можете да бъдете венчани от имам?
— Съжалявам, че се чувстваш така, мамо, но все пак ще се оженя за Розали.
Ахмед се отдалечи от майка си и влезе в съда, където го чакаше булката му. Той не каза на Розали за конфронтацията с майка му, докато не останаха за момент насаме по време на приема.
— Сигурна съм, че ще дойдат един ден. — прошепна му Розали. — Все пак те са ти родители и много те обичат.
— Надявам се. — отвърна Ахмед.
Розали го целуна по бузата.
— Те те обичат и любовта винаги ще побеждава.
Семейният живот вървеше гладко за Ахмед и Розали. Когато Ахмед ставаше да извърши фаджр, Розали правеше кафе и закуска. Те излизаха от вкъщи заедно, а вечерта Ахмед чакаше Розали пред работата й, за да могат да се приберат заедно.
Един ден, Ахмед беше шокиран да види Розали да излиза от работа, изглеждайки ужасно. Той се втурна към нея и я прегърна през кръста.
— Това боли. — трепна Розали, отблъсквайки ръката му от страната си.
— Боли ли те някъде другаде? — попита Ахмед, докато притискаше пръсти към врата й, за да напипа подути жлези.
— Не съвсем. Все пак малко ми се гади.
Ахмед осъзна какво не е наред с Розали в момента, в който я погледна в очите. Може да не беше завършил медицинско училище, но веднага разпозна признаците на жълтеница. Това, съчетано с гаденето и болката в хълбока й, предизвика изблик на безпокойство.
— Трябва незабавно да те закараме в болницата. — каза Ахмед.
Ахмед тропаше с крак по пода и кършеше ръце, докато чакаше лекарят да приключи с прегледа на Розали. Не можеше да разбере какво му отнема толкова време и колкото повече чакаше, толкова повече се тревожеше. В момента, в който лекарят се появи на прага, Ахмед побърза да го посрещне.
— Съжалявам, че трябва да ви съобщя, че състоянието на жена ви е много тежко. — каза лекарят. — Тя има чернодробна недостатъчност и за съжаление бременността й усложнява нещата.
— Бременност? — Челюстта на Ахмед увисна. — Ще имаме бебе?
Докторът се намръщи.
— Сър, ще направим всичко възможно, за да спасим жена ви и нероденото ви дете, но трябва да разберете сериозността на тази ситуация.
— Трябва бързо да диагностицираме какво причинява нейната чернодробна недостатъчност, а бременността може да усложни този процес. Освен това, съжалявам да ви кажа, че шансовете детето да оцелее не са големи.
Ахмед се почувства вцепенен. Той се строполи на мястото, което наскоро беше освободил, и се опита да разбере думите на доктора. От медицинска гледна точка той разбра какво му казва мъжът, но от емоционална гледна точка…това не можеше да е истинско. Не можеше да загуби Розали или детето си.
— Какво можете да направите за нея, за тях, за да лекувате това междувременно? – попита Ахмед.
Ахмед слушаше внимателно, докато лекарят очертаваше различни възможности, но нито една не му даде надеждата, за която жадуваше.
— Най-добрият й вариант може да е чернодробна трансплантация. — заключи лекарят — Но шансовете бебето да оцелее след процедурата са ниски. Съжалявам, сър, но е много малко вероятно и двамата да преминат през това.
Ахмед обсъди с лекаря подробностите за чернодробна трансплантация на Розали. След като разбра за разходите, той напусна болницата набързо. Втурна се към банката, но оттам отказаха да му дадат заем за трансплантацията.
Ахмед напусна банката разплакан. Той стоеше на стъпалата, без да обръща внимание на хората, които го удряха или го ругаеха, че пречи. Какво щеше да прави? Той отказваше да остави Розали да умре. Трябваше някак си да получи парите.
Осени го идея. Беше малък шанс, но Ахмед беше достатъчно отчаян, за да опита всичко. Той изтича надолу към улицата, спря такси и се отправи към дома на родителите си.
Умът на Ахмед се въртеше, докато вървеше нагоре по каменната пътека към входната врата на родителите си. Той обмисли всички начини, по които би могъл да формулира молбата си, които биха могли да ги накарат да помогнат на Розали, но ги отхвърли.
— Не е ли достатъчно да помогнеш на човек в нужда? — измърмори Ахмед, докато звънеше на вратата. — Не е ли достатъчно да помогнеш на единствения си син?
— Най-накрая дойде на себе си? — каза Баба, когато отвори вратата.
— Имам нужда от помощта ти, Баба. — отвърна Ахмед. — Моля, мога ли да вляза?
Ахмед седна с баща си във всекидневната и му разказа за болестта на Розали. Когато свърши, той помоли баща си да му заеме парите, за да плати чернодробната трансплантация, от която се нуждае.
— Ще ти върна парите, дори това да отнеме остатъка от живота ми, моля те, просто ми помогни да спася жена си.
Баба бавно поклати глава.
— Съжалявам, Ахмед, но няма да ти помогна. Ти беше лош син и си водил начин на живот, който противоречи на желанията на родителите ти. Ти сам избра този път и затова не можеш да очакваш помощ от мен когато се сблъскаш с наказанието за лошия си избор.
— Как може да си толкова хладнокръвен и ирационален? — Ахмед протегна ръка към баща си умолително. — Моля те, Бабо. Няма кой друг да ми помогне. Ако не искаш да го направиш за мен или Розали, тогава няма ли да го направиш за детето ни?
Баба дълго гледа Ахмед, преди той да поклати глава.
— Това дете никога няма да бъде добър мюсюлманин, ако е отгледано в домакинство като вашето.
Ахмед никога не се беше чувствал толкова изгубен или толкова безсилен през целия си живот. Може да се е оженил за атеистка, но беше продължил да практикува вярата си по същия начин, както преди да се ожени за Розали.
Той отказа да приеме вярата на баща си, че болестта на Розали е форма на наказание. Втурна се от всекидневната и затръшна вратата след себе си.
— Ахмед, почакай. — прошепна майка му.
Ахмед се обърна и видя майка си, застанала в подножието на стълбите. Тя погледна към вратата на всекидневната, докато му махаше да се приближи.
— Това е личната ми спестовна сметка. Искам да вземеш парите в нея и да ги дадеш за операцията на Розали. Не е много, но трябва да помогне. — Майка му бутна банкова карта в ръката му и я сключи с пръсти.
Ахмед прегърна майка си.
— Благодаря ти, мамо!
Тя му направи знак да тръгва.
— Не казвай нито дума за това на баща си. — каза тя.
Няколко дни по-късно сърцето на Ахмед беше спокойно, докато медицинска сестра го водеше с количка до хирургическата зала. Парите на майка му от нейната спестовна сметка едва бяха достатъчни, за да покрият хирургическите разходи. За да ускори процеса и да спести разходи, Ахмед се подложи на операция, за да дари част от черния си дроб на Розали.
— Сигурен ли си за това? — попита докторът, щом Ахмед стигна.
— Разбира се, че съм. — Ахмед се усмихна.
— Нямам търпение да се върна при Розали и да я видя най-накрая да започне да се оправя. Вече преминахме през толкова много, за да бъдем заедно. Няма нищо, което не бих й дал, за да гарантирам, че можем да продължим да живеем останалата част от нашия живот заедно.
Докторът кимна.
— Мислех, че ще кажеш това, но трябва да попитам. Анестезиологът скоро ще започне.
Ахмед затвори очи.
— Готов съм.
Докато потъваше в сън, Ахмед си мислеше за лъчезарната усмивка на Розали и за начина, по който се цупеше, когато мислеше дълбоко за нещо. Мислеше и за бъдещите им деца и се чудеше дали те биха последвали него или майка си.
„…Искам да изкажа съболезнованията си на вашето семейство.“
Гърлото на Саид се сви, докато отговаряше на имама. Той прекрати разговора и се обърна, виждайки жена си Фатма да стои близо до вратата. Тя знаеше, че нещо не е наред, той го виждаше в очите й.
— Нашият син, Ахмед… — Останалата част от думите му се изгуби, когато той избухна в сълзи.
Фатма дойде при него и в крайна сметка той успя да й каже, че Ахмед е претърпял операция, за да дари част от черния си дроб на Розали, и е починал по време на процедурата.
— Имамът каза, че общността е събрала парите, за да им помогне. — Саид се намръщи. — Очевидно синът ни е останал верен на Аллах.
Фатма обхвана бузата на Саид с ръка.
— Тогава може би трябва да приемем, че волята на Аллах е била синът ни да се ожени за Розали.
— Може би. Ще изляза след няколко минути, за да помогна с уреждането. — каза Саид, докато се отделяше от Фатма.
Фатма кимна.
— А аз ще отида да видя Розали.
Няколко месеца по-късно Саид и Фатма стояха под жаркото слънце пред входа на болницата. Те чакаха повече от час, но търпението им беше на път да бъде възнаградено.
Розали се намръщи и наклони глава, когато видя двойката. Тя прегърна бебето си близо до себе си и изчака на сянка, докато Саид и Фатма се приближиха.
— Какво правите тук? — попита Розали.
— Искаме да те помолим да живееш с нас, Розали. — каза Саид.
— Трудно е да се грижиш за новородено, особено за недоносено. — добави Фатма.
— А ти все още възстановяваш силата и здравето си. Искаме да ти помогнем, както се предполага, че семейството трябва да си помага.
— Семейство? — От очите на Розали бликнаха сълзи.
Фатма кимна.
— Не можем да променим лошите неща, които се случиха в миналото, но ние със Саид се надяваме, че можем да почетем Ахмед и да създадем по-добро бъдеще за нашия внук, като го поканим в нашето семейство сега. Моля те, приеми, Розали.
Розали погледна надолу към бебето в ръцете си и кимна.
— Машаллах. Мисля, че моето бебе Ахмед ще хареса това.
