Почивката на семейство Блейк претърпява плашещ обрат, когато родителите Том и Джейн изчезват безследно. Младите тийнейджъри Тим и Сара ще трябва да измислят как да оцелеят сами, ако искат да имат шанс да намерят родителите си.
— Ще си прекарате страхотно на езерото! — Татко се ухили на Тим и Сара. — Ще отидем на риболов, ще направим лагерен огън, ще отидем на къмпинг. Има толкова много неща за вършене, което ще бъде ново изживяване и за двама ви.
Тим и Сара си размениха погледи. Те се надяваха да посетят Disney World за годишната си почивка или да наемат яхта в Хавай. Къмпингуването край някакво мръсно езеро дори не беше в списъка им с желани ваканционни приключения.
— Можем да гребем и до някои от островите — добави мама. — Баща ви и аз винаги сме искали да разгледаме обитаваната от духове хижа на остров Муз.
Хижа с духове? Децата вече бяха много по-заинтересовани от тази идея за почивка на езеро.
— Може да видим Голямата стъпка — каза Тим. — Или гумберу.
— Или да намерим доказателства за призраци! — Сара се обърна към родителите си. — Вътре сме. Кога тръгваме?
Вълнението на децата бързо угасна, когато пристигнаха на езерото. Бунгала, сгушени сред дърветата, обграждащи брега, и всяко едно от тях изглеждаше като построено от пионери. Докато родителите им внасяха багажа си вътре, Тим и Сара стояха на пътеката и се взираха в бунгалото, в което щяха да останат през следващата седмица.
— Ако видим странно създание, скачам в челюстите му, за да не се налага повече да се занимавам с това — каза Тим.
— Трябва да направим всичко необходимо, за да се измъкнем оттук.
Сара погледна брат си с очи.
— Разбираш ли ме?
Тим и Сара прекараха следващия час в оплакване от миризмата, праха и различните малки буболечки, които откриха. Родителите им отхвърлиха всичко, за техен ужас.
— Сега сме сред природата, деца. Насладете се на изживяването! Баща ви пали огън, за да можем да обядваме печена риба и картофи, изпечени на въглищата. Може би по-късно ще можем да потърсим ядливи растения в гората. Страхотно, нали?
Сара ахна.
— Ти трябва да се шегуваш. Не ям храна, приготвена на въглища! Това е отвратително. Вместо това искам храна за вкъщи.
— До какъв затънтен ад ни докарахте? — Сара изпищя, когато майка й свърши да обяснява, че храната за вкъщи е невъзможна там. — Настоявам да се приберем утре, иначе ще избягам.
— Аз също. — Тим беше на ръба на сълзите. — Почивките трябва да са забавни, мамо, но вместо това ни измъчваш.
— Хайде, хора. — Майка им протегна ръце към тях. — Знам, че това е различно от това, с което сте свикнали, но все пак ще бъде забавно. Има много радост в обикновения живот и да прекарвате време заедно като семейство.
— Хората в предградията живеят обикновен живот, това е по-скоро като бездомници!
— Да — добави Тим. — Или да живеем в миналия век. Как може тук да няма нито един ресторант, който да доставя? Как оцеляват тези хора?
— Те ядат въглища с картофи! — Сара изплака. — И убиват рибата с голи ръце!
Сара изтича от стаята, а Тим я последва. Майка им, Джейн, зарови глава в ръцете си.
Междувременно бащата на децата, Том, се наслаждаваше на готвенето на вечеря. Той беше доволен, че е хванал риба за вечеря и не е загубил умението си да прави перфектни печени картофи. Той вдигна глава с усмивка, когато забеляза, че Джейн се приближава, но усмивката му угасна, когато видя тъжното й изражение.
— Може да сме имали добри намерения, когато сме се съгласили да дадем на децата си най-доброто в живота, но сме ги разглезили.
Джейн седна до съпруга си на дънер близо до огъня.
— Те изобщо не ценят простите неща в живота.
— Какво стана? — Том прегърна Джейн през раменете
— Те отказват да ядат. Отвратени са от идеята да ядат риба, която сме хванали сами, и „картофи с въглища“, както се изрази Сара. — Джейн въздъхна. — Те искат да се приберат у дома.
Том стисна челюст. Някои от най-хубавите му спомени бяха от семейни къмпинги и той не можеше да повярва, че децата му дори не биха дали шанс на тази ваканция.
— Е, ти и аз ще имаме страхотна вечеря и ще измислим нещо, за да накараме децата да се включат. — Том стисна Джейн. Докато се пресегна да свали храната им от огъня, тежки стъпки долетяха бързо към тях. Двойката се обърна и ахна от това, което видя зад себе си.
— Днес е денят, в който напускаме това бунище — заяви Сара, когато тя и Тим се събудиха на следващата сутрин.
Децата излязоха в главната стая, за да поискат да напуснат незабавно, но нито майка им, нито баща им бяха там. След това провериха навън, но родителите им не бяха до езерото или в околността.
— Къде биха могли да бъдат? — Сара ритна мъртвите въглени на огъня, който баща им беше запалил снощи. Все още имаше няколко картофа, сгушени в пепелта. — Гладна съм.
— Аз също. — Тим размахваше телефона си, опитвайки се да получи сигнал — Тук няма рецепция, няма и интернет.
Сара подсмъркна.
— Може би са отишли да закусят в някоя долна закусвалня в града.
Тим поклати глава. Той посочи колата, паркирана под дърветата.
— Не могат да отидат никъде без колата, Сара. Мисля, че нещо им се е случило.
В крайна сметка Тим и Сара бяха толкова гладни, че извадиха картофите от пепелта и ги изядоха. Когато слънцето започна да се спуска над езерото, а родителите им все още не се бяха върнали, Тим и Сара решиха да претърсят колата.
Баща им не беше използвал карта или GPS, за да ги закара до там, а единствените пари в колата бяха няколко цента, лежащи в жабката. Нямаше закуски или каквато и да е храна, освен торби с картофи.
Децата се свиха заедно на дивана, за да обсъдят положението си, но нито едно от тях не знаеше какво да прави. Мобилните им телефони не работеха и не бяха виждали никой друг през целия ден. Те не можеха да стигнат пеша до града, тъй като беше на мили разстояние и не бяха сигурни за маршрута.
— Ще умрем тук, нали? — Сара подсмъркна.
— Няма да се дам без бой. — Тим прегърна сестра си.
— Ще измислим начин да оцелеем до утре и след това ще се опитаме да разберем какво се е случило с мама и татко.
— Ами ако някой луд горски скитник ги е убил? — Сара вдигна поглед към Тим със страх в очите. — Или някакво същество?
Това изплаши Тим, но остана стоик. Той беше по-големият и знаеше, че ще трябва да се грижи за сестра си. Той я утеши и двамата си легнаха, но не спаха спокойно. Странни звуци се излъчваха от гората и Тим беше сигурен, че е чул някой да се разхожда из бунгалото им.
На следващата сутрин Тим откри нещо, което той и Сара пропуснаха, когато за първи път претърсиха колата: въдици.
— Поне ще имаме нещо за ядене освен картофи — каза той на Сара, докато се приготвяше да им приготви закуска.
След като беше гледал няколко филма, в които обикновени хора оцеляват в дивата природа, Тим беше уверен, че знае как да продължи. Той едва не закачи Сара, докато поставяше въдиците, но това беше нейна вина. Тя се опитваше да получи сигнал от мобилния му телефон и се приближи твърде близо до мястото, където той работеше.
След това отиде да запали огъня. Беше събрал дърва от края на гората и ги беше подредил внимателно. Той драсна кибрит и го запали. Когато угасна, без да запали дървата, той събра още подпалки и опита отново.
— Тим! — Развълнуваният вик на Сара отклони Тим от десетия му опит да запали огъня. Тя грабна една от въдиците и се бореше с нея. Тим изтича да й помогне и скоро хванаха голяма риба.
Сара подскочи от радост. След това тя се обърна, за да съживи огъня, докато Тим изкормваше улова им. Накрая имаха риба и картофи да се готвят на огъня.
Следващият приоритет на децата беше да намерят родителите си. Тази нощ те се съгласиха да вървят по пътя, докато не получат сигнал на телефона на Тим. Те обаче така и не успяха да изпълнят плана си.
Тим беше събуден от звука на тежки стъпки. Беше непрогледен мрак. Той лежеше в леглото, слушайки стъпките около бунгалото, които се приближаваха до вратата! Той бързо разтърси Сара, за да я събуди. Той се канеше да разследва, но тя го задържа.
— Това трябва да е човекът, който е отвел мама и татко — прошепна тя.
— Трябва да се скрием, за да можем да го последваме, когато си тръгне. Той ще ни заведе при родителите ни.
Тим се съгласи. Брат и сестра се скриха, докато мистериозният човек влезе в къщата и отвори врати и чекмеджета. Какво би могъл да търси? Когато стъпките се отдръпнаха към входната врата, Тим напусна скривалището си, за да последва човека.
На бледата светлина на сърповидната луна Тим наблюдаваше как сенчестата фигура се приближава към колата. Отвори багажника и извади един чувал. Страх изпълни сърцето на Тим, когато разбра, че натрапникът ще открадне храната им.
Тим грабна част от въдицата, която бе оставил близо до вратата, и избяга в нощта. Разсъждавайки бързо, той повдигна пръта, сякаш беше пушка, и го насочи към натрапника.
— Спри или ще стрелям — извика Тим. — Обърни се бавно и вдигни ръце. Поставям те под граждански арест.
Сара се присъедини към Тим и освети с фенерче лицето на натрапника, докато той се обръщаше. Когато Тим видя кой е, той изпусна пръта си.
— Татко! Какво правиш?
Том ги дари със смутена усмивка.
— Нека доведа майка ви и ще ви обясним всичко.
Един час по-късно Тим и Сара седнаха срещу родителите си. Те не можеха да повярват на това, което току-що бяха чули.
— Значи, през цялото това време сте били в съседното бунгало с някакъв тип, с когото сте се сприятелили, когато за първи път сте дошли тук преди години? — каза Тим.
— И ни гледахте как гладуваме и се тревожим за вас? — Сара изплака. Сълзите се стичаха свободно по бузите й.
— Искахме и двамата да осъзнаете стойността на простите неща в живота и че парите не могат да ви купят всичко на този свят. — Том погледна Джейн с леко намръщено лице. — Може да сме прекалили, но не виждахме друг начин да се свържем с вас.
Тим въздъхна. Беше ядосан на родителите си, но сега виждаше, че той и Сара са били нахални. Колкото и да му беше неприятно да го признае, те не биха ги послушали, ако родителите им се бяха опитали да ги убедят да отидат на риболов или да сготвят картофи на огън.
— Добре, но сега ни дължите подобаваща почивка. — Той посочи родителите си. — Вие превърнахте това в бедствие, така че най-малкото, което можете да направите, е да го компенсирате.
Джейн кимна.
— Ще тръгнем утре. Може би можем да резервираме няколко дни в хубав курорт близо до дома.
Тим поклати глава.
— Не, ще останем тук. Утре ще покажеш на мен и Сара как да ловим риба и да намерим растения, които можем да ядем.
— Да. — Сара се усмихна леко. — Така няма да се наложи да умрем от глад следващия път, когато вие двамата решите да изчезнете.
Том и Джейн се усмихнаха един на друг.
— Както кажете, деца — отвърна Том.
Година по-късно Том се прибра вкъщи един ден с брошура за луксозен курорт.
— За да компенсирам миналата година, планирах допълнително специално пътуване — обяви той. — Ще отидем в Мексико!
Тим и Сара си размениха погледи. Някога щяха да бъдат изключително щастливи от възможността да пътуват до друга държава на почивка. Това все още беше примамливо предложение, но когато татко им показа снимки на курорта, те осъзнаха, че това не е ваканцията, която искат.
— Всъщност, можем ли да отидем отново на езерото? — попита Тим. — Все още трябва да проучим този призрачен остров.
— Да — каза Сара. — Само едно ни обещай: ще вземем повече за ядене от няколко чувала картофи!
Джейн се усмихна иронично на съпруга си.
— Сигурна съм, че можем да вземем и малко моркови. Може би малко броколи.
— Имах предвид закуски, мамо! — каза Сара.
Какво можем да научим от тази история?
- Някои уроци могат да се научат само със силна любов. Том и Джейн смятаха, че децата им ще бъдат щастливи, ако живеят лесен живот, но вместо това ги научиха да ценят грешните неща. Беше необходим радикален урок, за да се покаже на Тим и Сара по-добър път.
- Простите неща в живота могат да бъдат най-важни. Когато родителите им изчезнаха, Тим и Сара се бориха, защото не знаеха как да оцелеят без съвременните удобства.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
