Бездомен възрастен мъж рови в боклука за храна, когато луксозна кола спира до него и милионер го моли да се качи в колата му. Бездомникът е меко казано объркан, тъй като изобщо не разпознава богаташа.
65-годишният Оливър въздъхна горчиво, вперил поглед в червената сигнална лампа и стиснал стомаха си, за да потуши пристъпите на глад. Докато колите се втурваха нагоре-надолу по пътя, погледът му беше прикован в контейнера за боклук в уличката отсреща и той нямаше търпение да стигне там.
След няколко секунди, когато сигналната лампа най-накрая светна зелено, Оливър претърколи инвалидната си количка до контейнера и започна да рови дори за най-малките парчета храна, които успя да намери. Беше толкова гладен, че имаше чувството, че ще припадне всеки момент, а горещите вълни, духащи през летния следобед, само влошаваха нещата.
![](https://ponichka.com/wp-content/uploads/2023/12/1-111.webp)
Преди няколко години животът на Оливър беше много различен. Той беше щастлив семеен мъж с любяща съпруга и син. Но в деня, в който жена му почина, светът на Оливър започна да се срива. Първо синът му го изгони от къщата, а след това загуби спестяванията и уважението си.
След като е изгонен, Оливър работи ден и нощ, за да наеме малка къща. Но след това той получи инсулт и беше прикован към инвалидна количка, което го превърна в задължение, а не в актив за компанията, за която работеше, и беше уволнен.
Оливър се опита да си намери работа отново, но не успя. Скоро спестяванията му се изчерпаха и когато не можеше да плати наема, той остана бездомен.
— Можете ли да ми дадете още малко време? — бе попитал през сълзи хазяина си.
Човекът отказа.
— Позволих ти да останеш тук три месеца без наем, Оливър. Съжалявам, вече не мога да направя нищо.
![](https://ponichka.com/wp-content/uploads/2023/12/2-110.webp)
За съжаление приятелите на Оливър или се бяха преместили, или вече не бяха живи, а той нямаше роднини, защото със съпругата му бяха сираци. В резултат на това той нямаше към кого да се обърне за помощ. Прие съдбата си и прегърна живота на бездомник, живеещ в изоставена кола на паркинг, знаейки, че няма изход.
Онзи ден, докато претърсваше контейнера за храна, Оливър внезапно намери полуизяден сандвич и щастието му нямаше граници. Той отхапа голяма хапка и изплака с облекчение, докато ядеше. Беконът вътре се беше развалил, той го знаеше, но да има нещо за ядене беше по-добре, отколкото да гладува, така че той просто го изяде, сякаш беше най-добрата храна на света. Порови из кошчето за още храна, надявайки се да намери нещо, което да остави за вечеря.
Изведнъж до него спря луксозна кола, а бизнесменът на задната седалка свали прозореца си.
— Мили Боже! — извика той от колата си. — Не съм те виждал от векове. Това ти ли си, Оливър?
![](https://ponichka.com/wp-content/uploads/2023/12/3-110.webp)
Оливър спря да рови и погледна нагоре, за да види мъж, облечен в смокинг, който излизаше от колата. Когато богаташът се приближи до него, той прегърна Оливър и го покани в колата си.
Оливър никога не е бил по-объркан в живота си. Не беше свикнал да се отнасят с него по този начин; всички го отблъскваха заради мърлявия му вид или го игнорираха.
— Кой сте вие? Познавам ли ви, сър? — попита той през сълзи, трогнат от любезното отношение на мъжа и мъжът му се усмихна широко.
— Аз съм, Оливър! Шон! Помниш ли? Бяхме заедно в колежа!
— Шон? — Оливър се замисли известно време и след това спомените отново нахлуха.
— О, няма начин! — извика той, като внезапно си спомни своя отдавна изгубен приятел. — Това е нереално. Толкова съм щастлив да те видя след толкова време, Шон! Аз… много се смущавам от външния си вид, обаче. — добави той тъжно.
— Няма от какво да се срамуваш, Оливър. Но какво всъщност се случи? Какво точно правиш тук?
![](https://ponichka.com/wp-content/uploads/2023/12/4-109.webp)
Оливър сподели своята болезнена история и Шон се почувства ужасно заради него.
— Качи се! — каза той, махвайки на Оливър да влезе в колата му. Оливър се поколеба, но беше твърде щастлив да види Шон и се съгласи. С помощта на шофьора на Шон Оливър успя да влезе в колата, а инвалидната му количка беше прибрана в багажника.
Шон го заведе в местен ресторант, където му поръча много храна. Докато Оливър ядеше, Шон му напомни за добрите им стари времена и двамата приятели не можеха да спрат да си говорят колко прекрасна е била младостта им.
Оливър винаги е бил ярък и интелигентен ученик, който беше отличник и в науките, и в спорта. Шон, от друга страна, полагаше минимални усилия във всичко, защото предпочиташе да прави нещата умно, а не по трудния начин. Той дори напусна колежа, за да започне свой бизнес, и докато всички смятаха, че Шон никога няма да постигне нищо в живота, Оливър винаги го насърчаваше.
След като Оливър завърши колеж, той се премести в друг град и така загубиха връзка. Но след това съдбата ги събра отново.
— Ти не заслужаваш такъв живот, Оливър! Мразя да те гледам да живееш така! — Шон му каза. — И съжалявам, че го казвам, но твоя син е глупак! Как може някой да причини това на родителите си? Как може да те изгони?
![](https://ponichka.com/wp-content/uploads/2023/12/5-107.webp)
Оливър въздъхна.
— Той вече не живее там. Продаде къщата и се премести. Отидох там преди около две години…
Шон се чувстваше зле за Оливър и знаеше, че трябва да му помогне, затова предложи на Оливър да остане в къщата му и го запозна със семейството си, съпругата си Лидия и дъщерите си близначки Мерил и Катрин, които го наричаха чичо Оливър с привързаност.
По-късно Шон помогна на Оливър да си намери работа в неговата компания и Оливър скоро успя да си позволи да наеме къща. Шон обаче настоя Оливър да остане при него и семейството му.
— Не мога да оставя чичото на дъщерите ми да си тръгне така. Трябва да останеш, Оливър, защото ти също си част от това семейство. — каза той и Оливър не можеше да възрази.