Роузи се грижеше за умиращата си баба, без да очаква нищо в замяна, но беше разстроена, когато адвокатът прочете завещанието на по-възрастната дама. Аурелия й оставяше градински гном, докато братът на Роузи получи викторианска къща. В този момент Роузи нямаше представа за хитрия мотив на Аурелия.
— Ангел. Ето това си, скъпа. Да, ти си. Иска ми се да бях живяла още няколко години, за да видя децата ти. Но ето каква е работата, Роузи: тази безкористност… всичко ще се върне при теб, скъпа .. Да, ще… — бяха последните думи на Аурелия.
Роузи затвори очи и остави тези спомени да се успокоят, докато стоеше пред семейната им крипта, а ветрецът разрошваше косите й.
Денят на кончината на Аурелия беше тежък за нея. Тя седеше в болничната стая на баба си и държеше ръцете й, когато брат й нахлу вътре.
— Защо не приемаш обажданията ми, Роуз? — извика той. Винаги я наричаше Роуз.
— Шшт… Зак! — прошепна тя ядосано. — Баба спи! Прояви благоприличие.
— Е, просто я чакам да заспи завинаги. Пита ли я за семейните реликви? Виж, казах ти, че имам нужда от помощ за моя бизнес.
— Тези неща могат да почакат, Зак — каза Роузи и нежно издърпа ръцете си от тези на Аурелия. — Не виждаш ли, че е болна? Махай се по дяволите!
Роузи изведе Зак навън и му каза да спре да я безпокои.
— Не забравяй, че тя се грижеше за нас, след като мама и татко починаха. — каза Роузи. — Спри да мислиш само за себе си, Зак!
— Е, тя и без това умира! — измърмори Зак. — Най-малкото я попитай за проклетото завещание!
— Не! — каза Роузи строго. — Каквото и да е, баба няма да те изключи от него; знаеш това. Ще разберем, когато му дойде времето.
Но моментът не беше съвсем подходящ, когато дойде. Когато Роузи и Зак се срещнаха с адвоката на Аурелия дни след нейната смърт, Роузи беше шокирана да разбере, че Аурелия й е оставила само градински гном, докато Зак наследи викторианския й дом.
Нелепо, помисли си Роузи. Баба наистина ли направи това?
— Еха! — Думите на Зак прекъснаха мислите на Роузи. — В края на краищата старата дама не беше толкова лоша. Тя ми остави къщата си и се надявам да намеря бижутата там, но виж ти, Роуз… цялата тази упорита работа не даде резултат, а?
— Престани с глупостите си, Зак — отвърна Роузи. — Не ме интересува. Справям се добре в работата и мога да се грижа за себе си. Както и да е, не се грижех за баба, защото имах нужда от нещо от нея. Искрено ме беше грижа за нея.
— Да, да, но не е ли много тъжно за теб? Градински гном за грижовната внучка? Искам да кажа, наистина? Какво си мислеше, когато е правила завещанието?
„Не знам”, помисли си Роузи. “Чудя се защо е направила това.”
— Но — каза тя, докато се изправяше на крака. — Приемам решението на баба. Успех с къщата, Зак. Сигурна съм, че продажбата й ще помогне на бизнеса ти… Изглежда, че баба се е грижила за теб, въпреки че ти никога не си се грижил за нея… — И Роузи излезе от кантората на адвоката, преструвайки се, че не я интересува какво е направила Аурелия.
Но вкъщи тази вечер тя се почувства наранена. Взря се в гнома и въздъхна, чудейки се защо Аурелия я е оставила с това.
— Какво си мислеше, бабо? — запита се тя. — Защо градинския гном?
Роузи го избърса и го остави на масата в хола си. Тогава си спомни за Аурелия и от очите й бликнаха сълзи.
— Липсваш ми, бабо. — каза си тя. — Наистина. Ти беше единственият близък, който имах…
Роузи реши да държи гномчето до будилника си на нощното шкафче, за да може да усети присъствието на Аурелия около себе си. За съжаление, на следващата сутрин, когато будилникът й започна да звъни, тя посегна да го изключи, като случайно събори гнома.
— Исусе! Счупих го!
Роузи скочи, когато се разпадна на парчета, и преди да успее да заплаче и да се почувства зле от стореното, тя забеляза, че на пода е паднал ключ, увит в хартия.
Тя коленичи, за да вземе ключа и да прочете бележката, която съдържаше някои инструкции, които изглеждаха като координати, и малко съобщение, което гласеше: „Когато слънцето започне да залязва, слънчев лъч ще те отведе до него. Може би моите истории ще помогнат?”
— Какво изобщо означава това? Забрави това! О, не, счупих единственото нещо, което баба ми беше оставила!
Роузи се отпусна в леглото си, разочарована от себе си, когато нещо й хрумна.
— Изчакай! Баба ми разказваше истории…! Тези книги по география!
Роузи въведе координатите в Google и той й даде местоположението на семейната им крипта. Аурелия обожаваше географията като предмет и разказваше на Роузи истории за места, където е била, докато изучаваха карти заедно.
Картите и тези истории бяха нещо, което Аурелия и Роузи споделяха като лична тайна. Зак винаги е бил общително дете, но Роузи не беше. Така че Аурелия сядаше и й разказваше истории: за красиви места и детски дни.
— Какво обаче означават тези слънчеви лъчи? Ах, чудя се каква е идеята на баба зад всичко това.
Роузи се облече, взе бърза закуска и потегли към семейната им крипта. Тя прекара целия ден там, чакайки слънцето да залезе и да се стъмни.
Когато слънцето започна да залязва зад розовото небе, Роузи ахна.
— Еха! Това изглежда красиво! Но какво за следването на тези лъчи? Не виждам нищо особено! — помисли си тя, оглеждайки се.
Тогава забеляза лъча светлина в семейната крипта. Тя го последва и почти припадна, когато откри стар сандък, пълен с викториански бижута (техните семейни реликви) дълбоко в криптата зад Светия кръст.
— Няма начин баба да е направил това!
Сълзи се търкаляха по бузите на Роузи, докато четеше друга бележка, която намери в сандъка.
„Много благодаря на приятел, който ми помогна да организирам това за теб, скъпа Роузи. Ето още една история, точно като многото, които споделихме. Това е последното място, на което някога ще бъда, и се надявам да разкажеш на внуците си историята за това как тези бижута, които дойдоха при мен от моята баба и при нея от нейната баба, дойдоха при теб.
Знам, че може да не доживея да видя децата ти, но ще ти бъда благодарна, ако им оставиш това и им разкажеш за картите и нашите истории.
Винаги ще обичам теб и Зак, дори след като Бог ме призове у дома. Но видях алчност в очите му и това ме притесни, поради което трябваше да оставя бижутата тук. Когато посети старата къща в родния ми град, ще бъде изненадан. Една баба познава своите мили внуци.
С любов,
Баба Аурелия.”
Роузи плака с часове, след като откри сандъка, но плака повече седмица по-късно, когато разбра, че е бременна с детето на приятеля си. Сякаш Аурелия я бе благословила с толкова много радост, че никога вече нямаше да бъде тъжна.
Шест месеца по-късно Роузи се омъжи за приятеля си, създаде семейство с него и живее щастлив живот. Сандъкът все още е при нея, в мазето й, и тя е решила да го предаде на внуците си, както Аурелия искаше.
Междувременно Зак беше разочарован, когато пристигна в старата къща в родния град на Аурелия. Старият покрив и стените на къщата бяха паднали, а той нямаше пари да я ремонтира, така че беше просто купчина развалини с полупостроена плевня зад нея.
Аурелия даде на внуците си точно това, което заслужаваха. Докато внуците се съмняваха в баба си, тя беше измислила гениален план!
Какво можем да научим от тази история?
- Бабите са най-милите и умни същества, които някога ще познаваме. Докато Аурелия обичаше Зак и Роузи безусловно и ги отгледа с любов, тя също така ги познаваше добре.
- В крайна сметка човек си получава заслуженото. Аурелия познаваше добре внуците си и макар да обожаваше и двамата, беше наясно кой я цени и кой не.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
