Люк бил на скучно пътешествие с приятелката си Ейми, когато намира малък космат приятел, нуждаещ се от помощ. След като предприема пътуване от 320 мили, за да намери собственика на кучето, Люк най-накрая прави нещо, което планира от дълго време.
Небето променяше цветовете си в огледалото за обратно виждане, а звукът на бързия вятър замъгляваше текста на песента, която звучеше от уредбата.
Те бяха млада двойка и бяха тръгнали на пътешествие, за да видят дали между тях има любов. Люк вече знаеше отговора. Но все още не бе намерил смелост да каже на Ейми, че всичко е свършило.
— Може би щом стигнем до вилата…
Песента заглъхна и ветровете отново утихнаха.
Докато караха, Люк и Ейми забелязаха непознат да им маха от разстояние. Мъжът беше облечен в оръфани дрехи и носеше стара чанта на гърдите си. Когато Люк се приближи до него, той забеляза, че мъжът държи нещо в ръката си.
Беше скимтящо кученце!
— Каквато и да е сделката на този човек, не искам да знам. — каза Ейми. — Този човек изглежда като измамник.
Но Люк вече беше взел решение. Той не можеше да откъсне очи от кучето и усещаше, че може би има нужда от помощ.
— Защо трябва да ти пука за всяко куче, което видиш?
Презрението в гласа на Ейми нарани Люк, но той успя някак си да го игнорира.
— Хей, човече. Добре ли си? Кучето добре ли е? — попита Люк мъжа, като му предложи бутилка вода.
Бездомникът отговори с тих, дрезгав глас:
— Това куче има нужда от помощ. Не е моето куче. Намерих го да се скита тук преди два дни. Опитах се да го нахраня, но едва успявам да намеря храна дори за себе си. Не съм ял нищо от два дни, но ще се оправя. Това куче няма. Плаче от глад и вече не мога да се грижа за него.
През цялото време Люк гледаше в очите на малкото куче. Безпомощното създание се беше навело към него, разпознавайки добротата и топлината му в погледа му.
Бездомникът помоли Люк да вземе кучето и да го остави в близкия приют.
— Няма начин да вземем това грозно нещо в колата си, нали Люк?
Люк отново се опита да игнорира Ейми. Тя знаеше точно колко много обича кучетата. Тя знаеше, че каквото и да каже, той ще вземе това куче и ще направи всичко необходимо, за да му помогне.
— Разбира се, мога да го взема. — увери той непознатия и взе кучето.
— Бяхте невероятно любезен. Позволете ми да ви помогна с нещо. — Казвайки това, Люк излезе от колата и подаде на мъжа голяма пазарска чанта, пълна с храна и дреболии.
Ейми беше бясна.
— Хей, те трябваше да ни стигнат за цялото пътуване!
Непознатият благодари на Люк с топла прегръдка.
— Бог да те благослови, млади човече. — прошепна той, преди да се отдалечи с торбата, пълна с храна.
Когато Люк се върна в колата с новия си космат приятел, стъпките му пружинираха. Отново се почувства като у дома си.
Точно тогава той усети нещо в центъра на нашийника на кучето. Беше избелял етикет. На предната страна имаше име. Ричи. От другата страна имаше избелял почерк. Като се вгледа внимателно, Люк видя адрес.
Той погледна към Ейми, която се чудеше каква идея се готви в главата на приятеля й. След това той хвана лицето на кучето и каза:
— Хайде, Ричи. Нека те върнем в истинския ти дом!
— Какво трябва да значи това? — попита Ейми.
Люк се опита да сдържи вълнението си, когато разкри плана си да отиде с колата до адреса от етикета на Ричи. Знаеше, че тя ще избухне в момента, в който чуе това.
— Бойзи, Айдахо?! Това е на около 300 мили оттук! Ти луд ли си?
— Ще пропуснем нашия релаксиращ уикенд, скъпи. Знаеш ли колко много очаквах да прекарам това време с теб…
Но лъжите на Ейми вече не заблуждаваха Люк. Знаеше как тя иска да прекарва времето си – не правим нищо заедно, но получавам тези скъпи спа почивки и щракам хиляди снимки, за да се похваля с тях в социалните медии.
— Съжалявам, Еймс. Но не мисля, че трябва просто да оставим кучето в някой приют. Ами ако собствениците му все още го търсят? Нека първо го приберем у дома. Винаги можем да удължим престоя си във вилата.
Люк знаеше, че това ще накара Ейми да мълчи. Беше научил тежката истина през последните няколко месеца: Ейми беше с него само заради забавлението, което осигуряваше богатството му.
Но тази мисъл бързо изчезна, когато Ричи започна да лае срещу табелата на местния магазин за домашни любимци.
— Умно малко куче, нали?
Беше дълго пътуване до Бойзи. Ейми се опита да овладее разочарованието си,но да бъде пасивно-агресивна беше най-доброто, което можеше да направи. Люк, от друга страна, беше на друга планета.
Всичко от музиката, до вятъра, залеза и песните се усещаше страхотно, благодарение на невинното присъствие на Ричи в колата.
Накрая, когато спряха на точния адрес, Люк се почувства шокиран и дълбоко разочарован.
— Леле, би ли погледнал това! – саркастично каза Ейми.
— Карахме 320 мили, отидохме до Бойзи, Айдахо, за да намерим някакъв адрес от нашийника на куче, само за да застанем пред огромна купчина отломки. Добра работа, Люк!
Люк не можеше да повярва, че дългото пътуване беше напразно. Всичко, което искаше, беше този малък космат приятел да се върне у дома.
Точно както самият Люк искаше да се върне у дома.
Ричи тичаше около малките петна зелена трева, недокоснати от руините. Виждайки объркването в очите на кучето, Люк го вдигна, за да го утеши, и се обърна към колата си.
Докато се приготвяше да запали двигателя, той забеляза нещо в огледалото за обратно виждане. Приличаше на стар плакат със снимка на кученце. Сърцето му подскочи и той изскочи от колата.
— Сега какво? — Ейми завъртя очи. Тя наистина започваше да се съмнява в избора си да бъде с Люк. Партитата и удоволствията бяха забавни. „Но той се оказа твърде голям емоционален глупак!“ Ейми си помисли.
Това, на което Люк се беше натъкнал, беше плакат за изчезналия Ричи, който собствениците му бяха поставили на стълба. Очите му светнаха, когато видя нов адрес, споменат в долната част. Беше само на няколко пресечки от мястото, където стоеше.
Когато пристигна на новия адрес и звънна на вратата, по тялото му премина прилив на нервност.
Жената, която отвори вратата, беше с озадачено лице. Но когато Ричи я забеляза, той излая и започна да ближе краката й.
— Ричи?! Моето момче! — Жената се наведе на колене и прегърна Ричи силно. — Скъпи, Ричи се прибра!
Жената и съпругът й поканиха Люк и Ейми на чаша кафе.
—Загубихме го на парти на приятел преди шест месеца. Опитахме се да го намерим, но след това децата ни заминаха в колеж и бяхме натоварени. След известно време загубихме всякаква надежда.
— И все пак, ето го отново в ръцете ни! — Старецът беше прекалено зает да си играе с Ричи, за да участва в разговора.
— Не мога да ви благодаря достатъчно. Но трябва да настоявам вие, мили хора, да останете през нощта тук. Ще бъде невероятно дълго пътуване обратно и трябва да си починете.
— Да останем тук? — Ейми погледна с отвращение скромната къща. — Не, не мисля така. Скъпи, защо не ни резервираш хотелска стая?
Люк даде знак на Ейми да излезе на верандата, за да могат да поговорят насаме.
— Слушай, Ейми. Ще прекарам нощта тук. Горещо препоръчвам и ти да го направиш. Няма да има хотелска стая. И утре, когато слънцето изгрее, ще ти резервирам билет за влак, за да те върна обратно у дома.
— Билет за влак? Опитваш се да скъсаш с мен ли? — Ейми се засмя. — Понякога можеш да бъдеш такъв емоционален глупак. Какво за нашата ваканция? Да се махнем оттук и да оправим нещата…
— Искахме да предприемем това пътуване, за да научим повече един за друг. Отне ми пътуване от 320 мили, но сега ясно осъзнавам коя си ти. Ако не можеш да видиш колко е ценен животът на едно куче или да покажеш елементарно човешко благоприличие, аз не мога да бъда с теб. Съжалявам, че се наложи да преживееш този заобиколен път. Но за мен това се усеща повече като у дома, отколкото да съм с теб.
