М. Димитрова
Бележка от автора: Тази художествена история е вдъхновена от реални събития. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.
Шон кани 83-годишната си близка приятелка г-жа Деймън у дома на вечеря на свещи на 30-ия си рожден ден. Той се събужда от силна полицейска сирена отвън на следващата сутрин и открива всичките си съседи да плачат на прага й.
Всеки, който беше видял 29-годишния Шон и 83-годишната г-жа Деймън заедно, чувстваше, че са от една порода. Вярвате или не, Шон и г-жа Деймън бяха най-добри приятели.
Тяхното приятелство започна преди шест месеца, когато Шон продаде къщата на покойния си баща в града и се премести в тих квартал. Тук той срещна г-жа Деймън.
Тя живееше в съседство и не говореше много с никого. Подобно на останалите, Шон смяташе, че жената лесно се дразни и е капризна.
Отначало си разменяха неясни любезности като „Добро утро“ и „Как си?“ и продължаваха деня си. Нищо повече. Но един ден Шон и г-жа Деймън разговаряха и той не можеше да разбере какво му казва, защото тя имаше астма. Но когато го направи, те моментално си паснаха…
— Млади човече, съпругът ми и аз не разполагаме с компания. Имате ли нещо против да дойдете за едно питие? — Г-жа Деймън се покашля към Шон. Той беше изненадан. Не можеше лесно да приеме и в същото време не можеше да откаже предложението й. В края на краищата г-жа Деймън имаше такава мила усмивка, която би разтопила сърцето на всеки.
Шон я последва в къщата й и се огледа. Беше леко зашеметен. Беше му казала, че съпругът й също е там, но Шон не намери никой друг в хола.
Той я попита:
— Къде е г-н Деймън? Вътре ли е?
Г-жа Деймън се ухили и посочи една стара снимка на рафта.
— Ах, ето го! Съпругът ми обичаше чай от джинджифил в дъждовните вечери. Беше му любимият. Липсва ми този глупав старец! Всяка вечер сядам да пия питие пред снимката му и се преструвам, че е с мен, прави комплименти на моя чай и кроасани.
Сълзи изпълниха очите на Шон, когато научи, че г-н Деймън наскоро е починал. Тя имаше син, който беше твърде зает, за да я посещава. Шон никога не го беше виждал наоколо.
Минаха дни, докато Шон и г-жа Деймън поддържаха уникално приятелство, което удиви всички. Жената винаги предлагаше рамо, на което Шон можеше да поплаче за няколко неща, включително последната му раздяла с приятелката му.
— Г-жо Деймън, защо някои жени напускат мъжа си? Защо не са доволни от нищо? Толкова ли е трудно да се харесам на една жена? Обичах Беки с цялото си сърце и душа, но тя ме заряза. — извика той.
Г-жа Деймън нежно кимна и се ухили.
— Сине, не е трудно да угодиш на една жена. Но не можеш да очакваш другият човек да те обича по същия начин, по който ти го обичаш. Понякога трябва да приемеш и да го пуснеш.
Това не беше единственият път, когато Шон се обърна към г-жа Деймън за нейната мъдрост и мотивация. Един ден той пристигна на прага й с патериците си след инцидент на работното място. Изглеждаше, че госпожа Деймън страда повече от него. Не можеше да го гледа да накуцва.
— О, боже…Какво ти се случи? — тя се разтревожи. Оказа се, че Шон е изпуснал тежка кутия върху крака си. Счупването беше сериозно и се наложи да използва патерици за опора.
Шон не можеше да ходи на работа няколко дни. Той беше сам вкъщи и нетърпеливо чакаше да се срещне с мисис Деймън. Тя беше ежедневен посетител на църквата. Не че Шон нямаше вяра, но искаше да оползотвори платения си отпуск по болест, като си почине добре.
Той продължи да повдига завесата си, за да види дали г-жа Деймън се е прибрала. Къщата й беше само на няколко метра от прозореца на спалнята му, което я правеше лесно видима.
— Защо г-жа Деймън още не се е прибрала? — измърмори той и я набра. — О…! Забравих, че тя няма мобилен телефон. — Шон се беше обадил на стационарния телефон на г-жа Деймън.
Той провери отново часове по-късно и видя, че къщата й е отворена. Шон искаше да изненада г-жа Деймън с вечеря, защото беше неговият 30-ти рожден ден. Той искаше да посвети вечерята на нея и затова не покани никой от приятелите си на питие или парти.
— Сигурен съм, че г-жа Деймън ще хареса пуйката, която направих! — помисли си той, когато маса, отрупана с вкусна вечеря и десерти, се взря в него. Шон щастливо изкуцука от къщата си, за да покани г-жа Деймън на вечерята, без да знае, че това ще бъде последната й вечеря.
— Г-жо Деймън… Боже мой! Чаках ви цял ден. Моля, елате с мен. Имам изненада за вас. — Шон я заведе в трапезарията си…
— О… това мирише прекрасно. Какво е специалното днес, синко?
— Г-жо Деймън, рожденият ми ден е!
По-възрастната жена беше стъписана и не успя да сдържи сълзите си. Тя прегърна Шон и го целуна по челото, пожелавайки му късмет и просперитет през целия му живот. Шон сервира на своята приятелка най-добрите ястия, които беше направил. Това беше най-запомнящата се вечеря на свещи, която някога са имали.
— Това е толкова вкусно, синко. Как готвиш толкова добре? Напомня ми за моя любим. Той готвеше за мен. — г-жа Деймън хапна от пуйката и се разплака.
— Научих се от майка ми. След като тя се разведе с татко и се омъжи за колегата си, се върнах при татко. Той почина миналата година и оттогава съм сам.
— О, глупаво момче! Не казвай, че си сам, когато ме имаш. Ела тук! — г-жа Деймън прегърна Шон, предлагайки му така необходимата топлина и комфорт, които му липсваха през целия му живот.
След обилното им хранене Шон придружи г-жа Деймън до дома й. Тя влезе и се обърна, за да помаха, демонстрирайки милата си усмивка, а в очите й искряха сълзи на радост. Шон никога повече не успя да види тази красива усмивка.
На следващата сутрин той беше внезапно събуден от сирена пред къщата си. Той се стресна и видя, че къщата на г-жа Деймън е необичайно претъпкана. Нахлузи панталоните и обувките си и закуцука с патериците си, за да разбере. Шон видя полицейска кола отвън. Един полицай излезе и го поздрави:
— Г-н Търнър?
— Да, аз съм, полицай. Какво се случва? Защо хората влизат и излизат от къщата на г-жа Деймън? — Шон беше ужасен.
— Аз съм нейният син. Майка ми ми разказваше много за теб, но не можах да намеря време да те посетя. Току-що ме преместиха. — каза полицаят на Шон.
— О, здравейте, полицай. Радвам се да се запознаем. Но г-жа Деймън никога не ми е казвала, че ще я посетите. И защо къщата й е претъпкана? Защо всички плачат? — Шон се тревожеше.
Сърцето му натежа и усети, че болката на целия свят е легнала на рамото му. Г-жа Деймън беше починала предишната нощ в съня си. Последно се беше обадила на сина си, за да му каже за Шон и колко е благословена да го има в живота си.
— Снощи майка ми ми каза, че е много щастлива и желае да се присъедини към баща ми в рая. — изплака офицерът. — Тя ми каза, че се чувства неспокойна, така че днес сутринта се обадих на всички съседи, за да я проверят. Нямах номера ти и не можах да се свържа с теб.
Очите на Шон се напълниха със сълзи, когато безжизнената г-жа Деймън беше откарана в линейката. Този ден имаше чувството, че е загубил значителна част от себе си.
След погребението синът на покойната г-жа Деймън даде чек на Шон.
— Мама ми каза за твоя инцидент. Винаги съм искал да се срещна с теб лично и да ти благодаря, че се грижиш за майка ми. Ти беше нещо повече от приятел за нея. Знам, че това не може да измери любовта ти към нея, но е само малък знак за благодарност за твоето отношение.
Шон се насили да сдържи сълзите си, докато синът на г-жа Деймън не напусна гробището. Веднага щом видя патрулната кола да изчезва на улицата, Шон падна на колене и заплака, молейки старата си приятелка да се върне.
— Липсват ми твоите шеги и джинджифиловият ти чай… Липсва ми да ме наричаш глупаво момче… Липсват ми сутрешните ни разходки. Г-жо Деймън, моля те, върни се. Обичам те! — извика Шон. Глухарче падна върху ръцете му и нежно го погъделичка, преди да се отдалечи високо и високо. Имаше чувството, че г-жа Деймън най-накрая се е присъединила към любимия си в отвъдния живот.
Последно обновена на 13 ноември 2023, 09:43 от Иван Петров