След като е предадена от съпруга си, жена с увреждания преминава през нов ужасен инцидент, но това променя всичко. Години по-късно тя вижда бившия си да проси пари и трябва да вземе важно решение.
— Не мога да правя това повече, Пейдж. Това не е нещото, за което се записах. — каза Морган, след като паркираха пред нейната селска къща.
— Какво? — попита шокирана Пейдж. — Аз… години наред правех всичко за теб. Подкрепях твоята музикална кариера. Подкрепих те във всичко. По дяволите, не трябваше да готвиш или чистиш нито за минута. Не трябваше да си мръднеш пръста! Бях най-добрата съпруга на света, а сега, когато имам нужда от теб, си тръгваш?
— Съжалявам. — каза Морган, гледайки надолу. Той излезе от колата, извади инвалидната й количка и я измъкна от колата против нейното желание. Пейдж извика и размаха ръце безрезултатно. Тя вече не можеше да се движи добре.
След това той я избута на предната врата на къщата и взе част от чантите й от колата си, които тя нямаше представа, че той е опаковал. Пейдж плачеше, молеше и умоляваше през цялата ситуация. Но Морган не й обърна внимание и не проговори, докато не свърши.
— Аз съм музикант, Пейдж. Не съм създаден за това. — каза той, влезе в колата си и си тръгна. Седмица по-късно тя получи молба за развод и си помисли, че животът не може да стане по-лош.
Те се бяха запознали няколко години по-рано, когато групата на Морган свиреше в ресторанта, който Пейдж управляваше. Тя беше умна с парите през целия си живот и имаше две къщи: една в града и една в провинцията за летни ваканции. Тя също така имаше прилични спестявания.
Пейдж веднага се влюби в сексапилния музикант и бързо се омъжи, обещавайки да бъде най-добрата съпруга. Тя беше. Тя направи всичко за него, плати за всичко, каза му, че е талантлив и много повече.
Нещата обаче се влошиха, когато тя получи инфаркт от стрес и много работа. Загуби по-голямата част от подвижността си и трябваше да получи помощ от Морган. Той трябваше да й помага ежедневно да се разхожда из дома им и да я кара на физиотерапия. Той правеше това в продължение на една седмица и след това я заряза в селската къща.
Нямаше представа как ще се възстанови.
***
Пейдж беше по-издръжлива, отколкото си мислеше първоначално. Тя започна да ходи с влак на физиотерапия в града и хората бяха достатъчно приятелски настроени, за да й помагат да се качи и слезе. В крайна сметка тя имаше повече подвижност, но все още се нуждаеше от инвалидната си количка.
Един ден обаче тя изпусна чантата си на пътя на път за спирката на влака и се опита да стане, за да я вземе. Тя използва инвалидната си количка, докато се опитваше да намери сили в краката си да стане и да посегне към чантата си. Но не видя колата, която се приближи. Чу само звуците на бързите спирачки, но превозното средство не можа да спре достатъчно бързо и нейното рамо пое основната тежест на удара.
— Исусе! Госпожо. Добре ли сте? Съжалявам! Не ви видях, докато не стана твърде късно. О, Боже мой, звъня на 911. — мъж се приближи до нея и заговори твърде бързо за сетивата, но тя кимна, надявайки се скоро да стигне до болницата.
За щастие лекарите й казаха, че краката й не са засегнати и ударът не е много лош. Щеше да остави само малко синини. Пейдж обаче все още се оплакваше от факта, че изобщо няма късмет. Сякаш всеки ден добавяше нови злополуки към живота й, което не беше честно.
— Госпожо, добре ли сте? Какво казаха лекарите? — каза някой от вратата на болничната стая.
Пейдж примижа и разпозна мъжа, който я удари. Държеше цветя и балони от магазина за подаръци. Той влезе в стаята й със свенлив и извинителен поглед, седна до леглото й и се представи като Тайлър. Говориха с часове и той се извини милион пъти.
Пейдж го смяташе за забавен и сладък, но не вярваше, че той ще остане в живота й още дълго. Тя грешеше. Тайлър идваше всеки ден, докато я изписаха, и я заведе вкъщи. Той продължи да я посещава и накрая я покани на среща. Години по-късно те се ожениха.
***
Тайлър живееше в нейната провинциална къща, но имаше имение и огромен бизнес, който налагаше да ходи често в града. Пейдж се премести при него и той я водеше на физиотерапия и я взимаше или наемаше някой да го прави.
В крайна сметка тя възвърна по-голямата част от подвижността си, въпреки че понякога трябваше да използва бастун, когато беше уморена. Все пак беше хубаво да си върне независимостта и тя се върна на работа в ресторанта, който напусна преди време, защото не можеше да работи след инцидента.
Тайлър обаче й купи луксозен SUV, sспециално направен за хора с увреждания, за да е винаги в безопасност.
***
Един ден тя паркира пред ресторанта и някой я стресна.
— Моля ви, госпожо. Дайте ми 1 долар за храна. — помоли мъжът, като пъхна ръка в лицето й.
Пейдж вдигна поглед, разпознавайки гласа. Тя би познала този баритон навсякъде.
— Морган? — каза тя объркана.
— Какво? Как? Пейдж? Ти вървиш! — каза Морган, спускайки ръката си и опитвайки се да оправи косата си. Изглеждаше ужасно. Очите му бяха тъмни, разширени, сякаш… добре, изглеждаше зле. Изведнъж той започна да моли и моли.
Животът му се беше превърнал в ад, след като я напусна. Той продал къщата й след развода – тя се беше съгласила да му я даде, стига той да не иска нищо друго от нея – и беше похарчил всички тези пари в пиене и купони.
Освен това работниците в ресторанта, които все още бяха лоялни към Пейдж, въпреки че тя не можеше да работи, разпространиха слуха, че той й беше направил нещо ужасно. Така че никой не искаше да наеме групата му из града, което влоши проблемите му още повече.
В крайна сметка той беше изгонен от групата и нямаше към кого да се обърне. Беше бездомен от месеци, защото родителите му отказаха да му помогнат.
— Пейдж, моля те, помогни ми. Толкова съжалявам за това, което направих. Знам, че не заслужавам помощта ти. Но моля те, моля те. — пречупи се Морган и коленичи пред нея насред улицата.
Пейдж го погледна и си помисли, Това е. Това е моят шанс за отмъщение. Но тя не беше такъв човек. Тя му помогна да стане и го заведе в ресторанта.
— Мога да ти дам ежедневна работа, почистване на чинии. — предложи му Пейдж, след като му даде вода и храна. — Ако докажеш, че си трудолюбив, можем да говорим отново за това, че свириш на китара и да пееш. Но не можеш да изглеждаш така.
Морган отново се разплака.
— Благодаря ти! Благодаря ти! — каза той, преглъщайки храната си като хищно животно.
Всички мислеха, че Пейдж е твърде мека, за да прости на мъжа, който я беше предал, но Тайлър разбра.
— Ти си чудо, Пейдж. Ето защо те обичам! — каза той онази вечер, когато тя му разказа всичко. В края на историята ужасните действия на Морган я бяха довели до Тайлър, така че той й беше направил услуга.
