Том вижда, че неговата съученичка Мия няма нищо за обяд, така че той споделя обяда си с нея, въпреки че има много малко за себе си. На следващия ден тя се появява в черен джип, с огромна изненада за Тим и баба му.
— Хей, няма ли да излизаш в почивка? — попита Том своята съученичка Мия, която седеше до него всеки ден. За разлика от останалите в класа, Мия не беше станала, когато учителят обяви, че е време за почивка. Всички деца се изправиха, взеха кутиите си за обяд и излязоха от класната стая. Том обаче забеляза, че приятелката му остана.
— Не — отвърна момичето, свивайки устни. — Нямам какво да ям.
— Какво? — попита шокиран Том. Той се взря в приятелката си със състрадание, докато тя кимна тържествено с глава.
— Защо? Винаги обядваш с червената си кутия за обяд!
Миа кимна бавно с глава.
— Да, но не днес.
— Защо? — попита отново той.
— Майка ми е в болница, така че днес нямам никаква храна. — разкри Мия, гледайки Том и сви рамене.
Том се замисли за нейното положение, чувствайки се ужасно, че майката на Мия е в болницата. Родителите му отидоха в болницата един ден и така и не излязоха. Те са били в Рая, според бабата на Том, Розалинд.
Освен това знаеше какво е да нямаш храна. Баба му даваше всичко от себе си, но нямаха друго семейство. Винаги говореше с някого по телефона за това как цените се покачват. Том не беше сигурен, че разбира какво точно означава това. Но той често ядеше остатъци; понякога баба му дори не ядеше на вечеря.
Съчувствайки на приятелката си, той погледна в кутията си за обяд. Имаше сандвич, сок и ябълка.
— Можеш да споделиш моя обяд. Не знам дали харесваш този сандвич, но моят сок и ябълка са много добри. — предложи той с усмивка.
— Наистина ли? — момичето се оживи и стана от бюрото си.
— Да! Да вървим! — подкани я той и двамата скочиха към двора. Том раздели сандвича си наполовина и те се редуваха да пият от кутията му със сок и да отхапват от ябълката.
Мия се усмихна и се смя много. След като се нахраниха, те играха с другите деца, докато дойде време да се върнат в клас.
В края на деня Мия помаха на Том за сбогом и му благодари, че сподели обяда си.
— Ако утре получа кутия за обяд, ще я споделя с теб! — извика тя.
Том махна с ръка, докато се качваше в училищния автобус и се надяваше майката на Мия скоро да се оправи и да се върне у дома, за да не остане отново гладна.
***
На следващия ден беше прекрасна събота и бабата на Том беше обещала, че могат да играят в местния парк близо до дома им в Мисури. Но докато се приготвяха да излизат, чуха отвън силния клаксон на кола.
— Какъв е този шум? — учуди се Розалинд, грабна палтото си и отвори вратата. — Кой е това?
Том чу думите на баба си и се втурна към вратата, за да види какво става. Пред къщата им имаше огромен черен джип, но те нямаха представа защо и кой може да е.
— Мисля, че нашият съсед има посетител.
— Това трябва да е. — каза Розалинд и реши да излезе навън, за да види дали имат нужда от указания. Но когато и двамата излязоха, Том видя Мия да слиза от задната седалка и да тича към тях.
— Том! Том! — развесели се тя. — Изненада!
— Какво? — попита Том объркан, но усмихнат.
— Кой е това? — попита Розалинд с усмивка. Том я запозна с Мия.
Към тях се приближи мъж, облечен в обикновени, но скъпи дрехи.
— Здравейте! Аз съм Роджър, бащата на Мия. Чух, че Том е споделил обяда си с Мия вчера. — протегна ръка към Розалинд и след това погледна надолу към Том. — Много ти благодаря, приятелю, иначе дъщеря ми щеше да е гладна цял ден.
Тогава децата се разсеяха и започнаха да тичат из предния двор. Роджър се приближи до Розалинд.
— Вчера беше първият път от известно време, когато Мия остана при мен. Съпругата ми и аз се разведохме преди известно време и пътувах. Неудобно ми е да кажа, че забравих да й направя обяд. Просто й дадох малко пари, мислейки, че в нейното училище има кафене. Но очевидно няма. Нямах представа. Аз съм идиот. — обясни Роджър и Розалинд се засмя, докосвайки рамото му.
— О, боже! Е, вече знаеш и е добре, че Том е бил там, за да сподели обяда си. Майката на Мия добре ли е? — учуди се Розалинд.
— Да. Добре е. Решихме Мия да остане с мен за няколко седмици, докато се подобри. Ново е. Не сме го правили от развода и просто осъзнавам всички неща, които не знам относно децата или отглеждането им. Неудобно е. — продължи Роджър, почесвайки се по тила. — Но както и да е, не затова сме тук. Получих адреса ви от учител и имаме огромна изненада!
Миа чу баща си да говори за изненада и дръпна Том към възрастните. Роджър се наведе към децата.
— Том, би ли искал да отидеш в… увеселителен парк?
— Ура! — Том се развесели. — Може ли да тръгваме, бабо? Може ли? Моля?
— Ъъъ… — Розалинд се поколеба. Нямаха пари за това, но Роджър даде знак, че цялото пътуване е за негова сметка, така че тя се усмихна и кимна на внука си.
И двете деца отново се развеселиха.
— Да тръгваме! – възкликна Мия и хукна към колата.
Розалинд все още изглеждаше малко притеснена, така че Роджър се наведе и прошепна:
— Това е най-малкото, което можех да направя. Внукът ви е добро дете, което сподели обяда си без колебание. Считайте това за подарък. Моля ви.
Розалинд се усмихна на младия баща, докато отиваха към колата за прекрасен ден в увеселителния парк.
