Боби винаги се възмущаваше как родителите му го караха да се грижи за сестра си Амелия. Един ден баба им му подари стара кутия, а Амелия получи нов велосипед и той смяташе, че това е несправедливо. Сестра му взе кутията и никога не си направи труда да я отвори, докато случайно не се отвори сама години по-късно, разкривайки шокиращото си съдържание.
— Чакай сестра си, Боби. — смъмри го майка му Ан-Мари, когато той искаше да започне да яде закуската си. Родителите му имаха това правило да закусват заедно на масата, където никой не можеше да започне да яде, докато не седнат всички.
Боби беше на 12 години и вече се възмущаваше от това да бъде голям брат на 9-годишната си сестра Амелия. За него беше ясно, че тя е фаворитката, въпреки че това изобщо не беше вярно. Родителите му искаха само да го научат на отговорност и да се грижи за семейството си, главно защото не бяха богати и трябваше да се грижат един за друг. Но Боби не разбра това. Мислеше, че тя е по-важна за тях.
Накрая Амелия слезе и те ядоха. Боби избърза със закуската си, тъй като искаше да стигне по-рано на училище и да поговори с приятелите си. За щастие училището им в Джаксънвил, Флорида, беше на пешеходно разстояние от скромния им дом, но родителите му винаги го караха да води Амелия до и обратно от училище. Той мразеше тази задача и се надяваше на повече независимост от това да бъде детегледачка.
— Мърдай, Амелия! — подкани я той, след като свърши със закуската си и зачака нетърпеливо до вратата, когато сестра му стана от масата. Тя обу обувките си, грабна чантата си и най-накрая излезе. Боби я хвана за ръката и започна да бърза към ъгъла на тяхната улица. Веднъж там, той побягна, оставяйки я зад себе си.
— Боби! — извика тя, както всяка сутрин. Амелия винаги се опитваше да го настигне, но Боби имаше по-дълги крака и можеше да тича по-бързо.
— Бързам! Ще се видим по-късно! — отвърна той, без да се интересува от сестра си.
За щастие Амелия беше умна и знаеше как да стигне до училище. Тя също така не искаше да издава големия си брат и просто отиваше до училище възможно най-бързо.
***
Един уикенд родителите им обявиха, че ще пътуват до къщата на баба си в Лафайет, Флорида, което отне повече от два часа с автобус. Беше доста провинциален град и Боби го мразеше, защото в къщата нямаше Wi-Fi, но Амелия го обичаше, защото къщата беше доста голяма с парче земя, където можеха да тичат.
Баба им, Роузи, живееше сама там, откакто дядо им почина преди няколко години, и Ан-Мари се опитваше да я посещава от време на време. Боби просто се надяваше уикендът да мине бързо.
Не стана. Беше скучно и той се оплакваше колкото можеше, надявайки се майка му и баща му да се изморят и най-накрая да скочат на автобуса за вкъщи. Но те не помръднаха. Щяха да се върнат в неделя, както беше планирано.
Тази неделя Роузи имаше специален подарък за Боби и Амелия. Тя ги повика в хола, но Боби стигна пръв, защото Амелия беше отвън.
— Къде е сестра ти? – попита баба му.
— Тя е навън. Обича да кара хората да я чакат за всичко. Толкова е досадно. — процеди той.
— Това е сестра ти, Боби, а семейството е най-ценният подарък на света. — укори го Роузи, карайки Боби да завърти очи.
— Добре, както и да е. Какво има?
— Нека да взема нещо — каза Роузи и се приближи до гардероба. Тя отвори вратата и извади чисто нов велосипед.
— Бабо! О, Боже мой!! Благодаря ти много!! Ще бъде страхотно да ходя до училище!! — развесели се той, като за първи път прегърна охотно старата жена.
— Ъъъ, не, скъпи. Това всъщност е за Амелия. Имам нещо друго за теб. — каза Роузи, разваляйки щастието на Боби за миг. После извади една стара кутия от килера. — Ето.
— Какво? Защо и аз да не взема колелото? Това не е честно! Бабо, ти също харесваш сестра ми повече от мен. Мама и татко са по същия начин. Защо тя е любимката? — изхленчи той с гневни сълзи в очите.
— Боби, това изобщо не е вярно. Нямаме любими. Просто…
— Не! Не искам това! Можеш да запазиш тази тъпа кутия или да й дадеш и нея. Както и да е! — каза Боби и ядосан тръгна към стаята за гости, за да опакова нещата си.
Семейството му тръгна към автобусната спирка с Амелия на колелото й, а Боби не успя да сдържи киселото изражение на лицето си. Видя как майка му носи старата кутия за нея и се ядоса още повече. Онзи ден той реши никога повече да не говори с баба си.
***
Няколко години по-късно семейството му решава да се премести в Лафайет, за да бъде по-близо до Роузи. Въпреки че Боби веднъж я попита какво има вътре, Амелия никога не беше отваряла кутията.
— Не знам какво е, но баба каза, че е специална семейна реликва и че трябва да го пазя, така че няма да го отворя, докато не порасна. — обясни тя, карайки го да се присмива на глупавото й решение.
Но и в двата случая не го интересуваше. Понякога му позволяваше да вземе колелото назаем, което му беше достатъчно. Родителите му вече не го караха да се грижи толкова много за нея, така че негодуванието му беше утихнало с годините. Въпреки това скоро отново щеше да таи лоши мисли срещу Амелия.
Докато приключваха с преместването в къщата в Лафайет, Амелия случайно изпусна кутията, разкривайки какво има вътре. Беше часовник и изглеждаше като ценна антика.
Ан-Мари помогна на Амелия да го вземе и да го върне обратно в кутията и Боби чу думите й.
— Амелия, това е часовникът на моя прадядо. Много е стар и много ценен. Трябва да бъдеш по-внимателна.
Боби повдигна изненадано вежди.
— Чакай, ценно ли е? — попита той майка си.
— Разбира се. — отвърна майка му и Боби беше шокиран. Но майка му не беше свършила. — Ето защо майка ми искаше да ти го даде. Тя спести пари за колелото на Амелия, но знаеше, че не обичаш много да си на открито. Искаше да запазиш часовника за в бъдеще.
Боби изсумтя.
— Е, тогава можем да го продадем сега? Все пак е мой!
Ан-Мари поклати глава, свивайки устни.
— Не, скъпи. Не е твой. Сега принадлежи на Амелия. Ти отхвърли този подарък, който струва много повече от обикновен велосипед.
— Не е честно!
— Това е най-честно. Видях стара кутия и не можа да си представиш защо майка ми би избрала да ти я даде, а ти се държа като раздразнително дете през всичките тези години. Сега трябва да живееш с последствията. — продължи тя, гледайки сериозно сина си. — Някои уроци се научават трудно.
Челюстта на Боби увисна от думите на майка му и той нахълта в къщата, избухвайки, въпреки че беше тийнейджър. Той беше толкова ядосан и баща му дойде да говори с него онази вечер. След известно време и няколко реда сълзи той разбра с какво е сгрешил. Той отдаде повече значение на външния вид, когато това, което наистина имаше значение, е това, което е вътре.
