Младо момче се грижи за болната си баба и когато тя умира, му оставя портрет на първия американски президент, Джордж Вашингтон.
Кристофър Мартен и родителите му бяха шокирани, когато лекарят се обади с новината, че любимата майка на баща му, Фиона Мартен, е много болна и е поискала да види семейството си.
Семейството отиде до Вирджиния, за да види Фиона, която беше в болницата. Според лекарите състоянието на Фиона се е влошило и те вече не могат да направят много за нея. Но Фиона имаше една молба: искаше да умре у дома.
Фиона лежеше в болничното си легло и изглеждаше много мъничка и крехка и Кристофър беше шокиран. Баба му винаги е била динамо – бурна, забавна и енергична. Сега тя беше толкова отслабнала…
Кристофър взе малката ръка на баба си в своята и я целуна нежно. Тя отвори очи и му се усмихна и в миг се превърна в старата си същност, искряща от пакости.
— Крис! — каза тя с отслабен глас. — И Стивън! — Фиона протегна другата си ръка към бащата на Кристофър. — Много мило от ваша страна, че дойде, както и ти Брайъни!
— Мамо. — каза Стивън. — Защо не ни каза, че си болна? Искахме да сме с теб.
Фиона въздъхна.
— Това е вид война, която трябва да водим сами, а сега ми казват, че съм загубила последната битка. Ето защо помолих лекарите да ви извикат.
— Но мамо! — възрази Стивън. — Звъня ти два пъти седмично през последните шест месеца и никога не си ми казвала, че си толкова болна!
— Моля те, Стивън! — каза Фиона. — Моля те, не ми се сърди. Имам нужда от теб.
— О, мамо. — прошепна Стивън. — Тук съм за теб, знаеш това.
— Искам да ме заведеш у дома, Стивън, моля те. — помоли Фиона. — Искам да умра в собственото си легло, в къщата, където бях толкова щастлива.
— Добре, мамо. — тихо каза Стивън. — Разбира се.
Тогава майката на Кристофър пристъпи напред.
— Не можеш, Стивън — извика Брайъни. — Току-що те помолиха да поемеш най-големия проект на Източното крайбрежие! Ще захвърлиш кариерата си!
— Не знаех. — каза Фиона. — Всичко е наред, Стивън, ще отида в заведение за палиативни грижи.
— Не! — каза Кристофър. — Ще остана при теб, бабо, аз съм на 18, мога да се грижа за теб.
Брайъни изглеждаше раздразнена.
— Но Крис, ти спестяваш две години, за да отидеш на сърф ваканция на Хаваите с приятелите си!
— Това е по-важно, мамо. — каза Крис. — Мога да отида на Хавай догодина.
Брайъни беше ядосана, но направи усилие да звучи примирително.
— Защо тримата не обсъдим това по-късно в хотела. — предложи тя.
— Няма какво да обсъждаме, мамо. — твърдо каза Крис. — Ти и татко се върнете обратно в Бостън. Аз ще остана при баба си.
— Не знаеш нищо за грижите за неизлечимо болен човек… — възрази Брайъни.
Намеси се лекарят на Фиона.
— Не е нужно да се тревожите за това, госпожо Мартен. — каза той. — Ще изпращаме медицинска сестра в къщата на г-жа Мартен всеки ден, за да полага грижи и да дава лекарства.
Крис коленичи до леглото на баба си и я прегърна.
— Прибираш се вкъщи, бабо! — той се усмихна през сълзи.
На следващия ден семейство Мартен изпратиха служба за почистване, за да подредят къщата, а два дни по-късно линейка докара Фиона у дома. Настаниха я в кабинета на съпруга й, в голямо болнично легло.
Крис избра спалнята за гости точно до вратата, за да бъде близо до нея денем и нощем. Първия ден Фиона беше твърде развълнувана, за да спи и беше будна до 2 сутринта, говорейки трескаво с Крис.
На следващата сутрин тя се събуди едва когато пристигна Гейл Върнън, медицинската сестра, която щеше да се грижи за нея. Крис въведе Гейл и й показа къде е кабинетът. Той отвори завесите и светлината падна върху голям портрет, окачен над бюрото на покойния му дядо.
Фиона се събуди и примигна със замъглени очи.
— О, с какво лице се събуждаш всяка сутрин! — оплака се тя. — Джордж Вашингтон с неговите дървени зъби!
Крис се ухили.
— Нямам нищо против да го държа в джоба си! – пошегува се той.
Фиона внезапно се усмихна.
— Наистина! Старият Джордж може да струва много някой ден! — каза тя загадъчно, след което Гейл се намеси и изгони Крис.
През следващите три месеца Крис и Фиона живяха в нежна хармония – младият мъж в началото на живота си, възрастната жена в края на своя, обединени от любов в мълчаливото очакване на смъртта.
Фиона често молеше Крис да я изведе навън в градината, където тя лежеше на легло под слънчевите лъчи и дремеше. С течение на времето Фиона понякога забравяше разни неща и дори наричаше Крис Стивън.
Гейл беше там всеки ден, за да се увери, че Фиона няма болки, а Крис ценеше нейните все по-редки моменти на осъзнаване. Един следобед тя стисна силно ръката му.
— Крис. — прошепна тя. — Не ме вкарвай вътре, хайде да спим в градината, да гледаме танца на светулките!
— Навън? Въпреки, че си толкова болна? Не мисля… — Крис понечи да протестира, след което видя изпълненото с надежда лице на баба си. — Добре, каза той, ще отида да ни донеса топли одеяла и горещ шоколад!
След залез слънце пристигнаха светулките, които превърнаха градината във вълшебно място. Фиона нежно разказа на Крис всички истории, които му беше разказала преди време, когато беше малък и тя му се струваше като могъщ великан.
Историите бяха същите, но ръката, която държеше неговата, беше крехка.
— Веднъж имаше светулка, която летеше твърде високо… — каза Фиона, след което гласът й заглъхна. Крис се ухили в тъмното. Беше заспала!
Той се наведе, за да завие Фиона с мекото одеяло и осъзна, че тя не е заспала, тя си беше отишла, а последният й дъх беше в приказка.
— О, бабо! — прошепна Кристофър, притискайки устни към меката й като листенца буза. — Много ще ми липсваш!
Той седеше там в градината, държейки ръката й, гледайки как танцуват последните светулки, после влезе и се обади на баща си и в болницата.
Следващите няколко дни бяха размазани. Уреждането на погребението, пристигането на родителите му, панихида, след това адвокатът на Фиона, четене на завещанието.
Фиона беше оставила всичко на баща му с едно изключение. Адвокатът прочете разпореждането, написано със собствените думи на Фиона: „На моя внук Кристофър оставям портрета на Джордж Вашингтон, който виси в кабинета, и всичко, което върви с него“.
— Какво означава това, каквото върви с него? — попита Брайъни. — Това е много странно! А този портрет е много грозен!
— Харесва ми. — каза Крис на майка си, отиде до кабинета и заобиколи бюрото, за да свали портрета от стената. Наистина беше доста грозен, трябваше да признае Крис, но беше негов.
Тогава Крис забеляза, че има скъсано в дебелата хартия, покриваща рамката, и под пръстите си усети странна форма. Крис вдигна хартията и видя малък богато украсен ключ, залепен на гърба.
— Знам какво отваря това! — каза той развълнувано на баща си и изтича горе, за да вземе малка резбована дървена кутия, която стоеше на тоалетката на баба му. — Баба винаги е казвала, че това е най-голямото й съкровище.
Крис пъхна ключето в ключалката и го отвори. Вътре имаше дебел сноп много стари писма, завързани с розова панделка, а под тях голям плик с името му.
Крис отвори писмото с треперещи ръце и го прочете на глас: „Скъпи мой Крис, Тези писма са много ценни. Те са писани от моя пра-пра-дядо до младата му съпруга по време на Войната за независимост.”
„Той е бил помощник в щаба на генерал Джордж Вашингтон и е споделял някои от разговорите, които е водил с първия ни бъдещ президент в онези дълги безсънни нощи, когато бъдещето ни е висяло на косъм.
Надявам се, че ще намериш писмата за вдъхновяващи като мен и нека те ти помогнат да изковаш своя път в живота. Обичам те завинаги, Фиона.”
— Джордж Вашингтон? — попита Стивън ужасен. — Тя никога не ми е казвала за това!
— Тези писма ще струват цяло състояние за колекционерите! — извика Брайъни.
Крис благоговейно отвори първото писмо и бързо го прочете.
— Какво пише? — попита развълнуван Стивън. — Хайде Крис, прочети го на глас!
Крис облиза устни и прочете: „Скъпа моя Елизабет, пиша ти това тази вечер в навечерието на битка, която ще реши живота ни и правата ни да го живеем, както желаем, без тирания.”
„Бих искал да ти кажа, че умът ми е пълен с високи идеали, моя Елизабет, но мога да мисля само за теб и нашия малък Дейвид и колко много ми се иска да бях с вас двамата далеч от ужасите на войната.
Без значение колко благородна е каузата, аз съм уморен от война. Записвах някои доклади за въоръжението, когато генералът влезе и ме видя все още на бюрото си. Каза ми, че той също не може да спи преди битка.
Казах му, че се страхувам, страхувам се да не се справя със задачата, да се проваля. И той се засмя! Великият Джордж Вашингтон се засмя и каза: „Мартен, направих повече грешки и загубих повече битки, отколкото мога да преброя.
Винаги се страхувам, но винаги се уча от грешките си. Знаете ли какво ме кара да се боря всеки ден?“ С уважение му казах, че си представям, че това са идеалите на революцията, но той поклати глава.
“Не, Мартен, искам да се прибера при жена си и искам всички вие да направите същото. Не мога да си представя, да съм по-щастлив от това да бъда отново фермер във Вирджиния…” След това той се усмихна, пожела ми лека нощ и си тръгна.
Виждаш ли, любов моя, не греша толкова много, че седя тук в тъмното и мечтая за теб, вместо за славата, по-велик човек от мен копнее за дома толкова, колкото и аз.”
Крис прочисти гърлото си. „Има още. Той говори за това как Уошингтън му е казал как е бил избухлив като млад мъж и се е научил да контролира емоциите си, никога да не позволява на гнева или желанието да управляват действията му… Мисля, че Мартен е обожавал генерала като герой!”
— Човекът наистина стана президент! — каза Стивън.
— Мисля, че е било повече от това, татко. — каза Стивън. — Мисля, че се е дължало на умереността на Вашингтон, неговото спокойствие. Иска ми се да имах това…
— Мисля, че може би тези писма могат да ти помогнат. — каза Стивън. — Може би затова баба ти ги остави на теб, а не на мен.
— Аз мисля, че трябва да се свържем с антиквар и да разберем колко струват тези писма! — каза Брайъни. — Ако се продадат на търг за достатъчно много пари, може да бъдеш уреден за цял живот!
Но Крис клатеше глава.
— Не никога! — извика той. — Тези писма не се продават и никога няма, докато съм жив! Надявам се един ден да ги предам на моя внук или внучка, както баба ми ги предаде на мен.
— Те наистина са съкровище, наследство, което трябва да остане в семейството ни!
