Малко момче е с разбито сърце, когато изпуска висулката, която починалата му майка му е дала преди да умре. Бездомник идва да го спаси, но баба му се намесва.
Понякога малките сърца трябва да носят голям товар. Когато Бъди беше на 5, майка му се разболя, а баща му стана много тих. Мълчанието на баща му беше дори по-страшно от това да види майка си болна.
Баща му беше голям и силен и можеше да направи всичко, така че ако беше примирен… Бъди дори не искаше да мисли какво може да означава това. Тогава един ден майка му го извика и му разказа една история.
— Приятелче — каза тя. — Седни тук до мен. — Бъди го направи, но седеше много внимателно, за да не бутне майка си. Беше много, много слаба и бледа, а очите й изглеждаха много големи.
— Знаеш, че съм болна, нали, скъпи? — попита тя.
— Да — каза Бъди. — Затова беше в болницата, а сестрата идва всеки ден. Ще се оправиш ли скоро?
— Да — нежно каза майка му. — Това е, за което исках да говоря с теб, Бъди. Много скоро вече няма да ми е лошо…
— Ще спре ли да те боли? — попита разтревожен Бъди.
— Да. — каза майка му. — Никога повече няма да ме боли. Но работата е там, че трябва да си тръгна.
— Мога ли да дойда с теб? — попита нетърпеливо Бъди.
Майка му го погали по бузата с трепереща ръка.
— Не, любов моя — отвърна тя. — Това е пътуване, което трябва да направя съвсем сама.
— Кога ще се върнеш? — попита той тревожно.
— Няма да го направя, Бъди — нежно каза тя. — Ти трябва да си много смело момче, нали? Знам, че ще ти липсвам, и ти на мен също…
— Не заминавай! — каза Бъди и започна да плаче. — Имам нужда от теб, мамо!
Съкрушената майка на Бъди прегърна малкия си син и се бореше със собствените си сълзи. Тя прошепна срещу влажните къдрици на момчето си:
— Знам, че е така, бебе мое.
— И обещавам, че въпреки че няма да ме виждаш, ще бъда с теб всяка секунда, докато не се срещнем отново.
Бъди седна.
— Ще се срещнем ли отново? — попита той. — Обещаваш ли?
— Да — каза мама. — След много, много години ще бъдем заедно. И ще бъдем заедно завинаги! Виж.
Тя отвори малка кутия и извади верижка със сребърен медальон. Тя отвори медальона и Бъди видя, че вътре има негова снимка с майка му.
— Подарявам ти това, за да можеш, когато се почувстваш самотен, да го погледнеш и да си спомниш, че те обичам.
— Винаги ще те обичам и ще се моля за теб, Бъди, и не го забравяй! Всеки път, когато погледнеш този медальон, помни това.
Няколко дни по-късно майката на Бъди тръгна на мистериозното си пътешествие, а той държеше медальона и гледаше дълго нейното сладко лице. Баща му беше много тъжен и Бъди се чудеше защо майка му не му е подарила медальон, затова попита баща си.
— Тя ми остави, Бъди. — каза баща му и го прегърна много силно. — Благодаря че ми напомни!
Нещата вървяха някак добре след това, въпреки че бабата на Бъди дойде да живее при тях и беше много строга. Докато Бъди имаше медальона на баща си и майка си, всичко щеше да е наред.
Един ден Бъди отиде да пазарува с баба си и не беше много послушен. Излязоха от супермаркета и Бъди изтича напред, въпреки че баба му непрекъснато го викаше.
Бъди беше видял нещо очарователно. На тротоара имаше капак на канализация и изглеждаше като врата към някакво мистериозно приключение.
Бъди приклекна и погледна през решетката в тъмнината. Имаше нещо там долу, нещо движещо се! Точно тогава Бъди усети как нещо щракна около врата му.
Скъпоценният му медальон падна през решетката и изчезна в мрака!
— Не! — изкрещя той. — Моят медальон! Мамо! Мамо!
Бъди усети нежна ръка, която докосна рамото му.
— Какво не е наред? – попита любезен глас. Момчето вдигна поглед и видя мъж с гъста, сплъстена брада и дълго опърпано палто.
— Изгубих медальона си — изхлипа Бъди. — Майка ми ми го даде и каза, че е тръгнала на пътешествие, но тя умря и сега загубих медальона!
Мъжът погледна през решетката и се намръщи.
— Да видим какво можем да направим. — каза той. Той стана, отиде до пазарска количка, пълна с кутии и найлонови торбички, и се разрови.
— Знаех си, че го имам! — извика той победоносно. Държеше стара телена закачалка и се усмихваше. — Ще извадим този медальон за нула време!
Мъжът коленичи до Бъди до решетката и ловеше наоколо с телената закачалка дълги тревожни минути. След това издърпа закачалката и от края й висеше медальонът!
— Благодаря ти! — извика Бъди, стисна медальона си и прегърна мъжа с дрипавото палто.
— Какво става? — изгърмя глас. Беше баба му и тя се намръщи. — Махни се от внука ми, изрод мръсен! — изкрещя тя на мъжа. — Обаждам се в полицията, ще се видим в затвора!
— Спри, бабо! — извика Бъди. — Той ми помогна! Изгубих медальона на мама, а той го извади от дупката!
— Какво правеше там? — попита ядосано баба му. — Това е против правилата!
— Съжалявам — каза Бъди. — Но моля те, не крещи на този човек; той спаси медальона на мама!
Бабата се извини на мъжа и завлече Бъди вкъщи, като му се караше през целия път. На следващия ден Бъди отиде в магазин за бижута с баща си, за да купи нова, по-здрава верижка за медальона си, и му хрумна брилянтна идея.
Два дни по-късно той и баба му отидоха в същия супермаркет и мъжът с пазарската количка беше там. Баба му носеше голяма торба с продукти за мъжа, а Бъди имаше специална изненада.
Той даде на бездомника медальон, точно като неговия, а вътре имаше снимка на Бъди.
— Това — каза Бъди, — е за теб. Така ще знаеш, че има някой на света, който те обича и мисли за теб. Всеки път, когато погледнеш този медальон, помни това.
Какво можем да научим от тази история?
- Не съдете за хората по външния им вид. Бабата на Бъди веднага заподозря мъжа, че е наранил внука й, защото е бездомен.
- Знанието, че сме обичани, е това, което дава смисъл на живота ни. Без да го осъзнава, Бъди даде на човека нещо, което той беше загубил отдавна: да знае, че е обичан и ценен.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
