Момче презира баща си, защото не му отделя достатъчно време, което влошава отношенията им. Но един ден всичко се променя, когато открива люк в плевнята им. Тогава обаче вече е твърде късно.
Карл Питърсън винаги е бил близък с майка си, Лидия, защото баща му, Едуард, е бизнесмен, който рядко намира време за семейството си. Когато е бил по-млад, Карл доста се е ядосвал на Едуард за това, но в крайна сметка го е преодолял, когато страстта го е завладяла.
Карл бил особено атлетично дете, което започнало да се състезава в междуучилищни състезания на десетгодишна възраст. На 13-годишна възраст той е решен да стане колоездач, а на 15 години вече кара в държавни състезания.
С мисълта си за своята цел той забравя за всичко останало и се съсредоточава само върху едно нещо: любовта си към колоезденето. За съжаление, на път за междущатско състезание през същата година му се случва нещо ужасно…
Майката на Карл трагично губи контрол над колата, в която се возят, когато тя се занася, и Карл се събужда два дни по-късно в болница.
Когато отворил очи, той не могъл да разпознае заобикалящата го среда, докато вниманието му не било привлечено от капката за венозно вливане, прикрепена към ръката му. “Какво… Какво се случи с мен?” – зачуди се той, докато се опитваше да се изправи и да огледа болничната стая. За съжаление, не можеше да помръдне дори малко.
Не бързайте да си правите заключения; може да съжалявате.
Опита се да махне одеялото, което покриваше долната част на момчето му, и замръзна от шок, когато откри, че е загубил единия си крак при инцидента. Когато Едуард влезе в стаята, Карл просто не можа да сдържи сълзите си.
“Татко? Какво правиш тук? Какво се случи с мен? И къде е мама?” – попита той, плачейки непрестанно, докато си спомняше за инцидента.
“Съжалявам, сине”, каза Едуард сериозно. “Това се случи преди два дни… Ти и майка ти бяхте в катастрофа и… тя е в кома.”
“Какво?” Карл не можеше да повярва как един миг е преобърнал живота му с главата надолу. Той отиде да посрещне Лидия на патерици и я видя да лежи бледа и безжизнена в болничното легло, сякаш никога не е била жива.
“Толкова съжалявам, мамо!” – изхлипа той, докато седеше до нея. “Бях толкова развълнуван, че крещях през целия път в колата; може би затова не можа да се концентрираш и загуби контрол. Но ти се кълна, мамо, че ще спечеля този турнир заради теб. Обещавам!” – повтори й той.
След една седмица Карл най-накрая е изписан, но е разстроен, че Лидия не се прибира с него вкъщи. Вместо това той беше в капан с Едуард, който почти не му говореше.
За да влоши нещата, той забелязва, че откакто Лидия не е вкъщи, Едуард все повече се отдалечава от него. Изчезвал с часове в навеса в задния им двор и престанал да ходи на работа.
Карл вярвал, че Едуард се бори след инцидента, и му дал пространството, което смятал за необходимо. Междувременно му се искаше отново да се върне към колоезденето и да продължи тренировките си. Но имаше един проблем. Не можеше да кара колелото си само с един крак и беше уморен да опитва.
Карл знаеше, че ако Лидия беше там, тя щеше да го подкрепи и той щеше да успее да се справи по някакъв начин. Но това му се струваше невъзможно с Едуард, тъй като той почти не му обръщаше внимание.
Един ден Карл бил толкова разстроен от Едуард, че нахлул в обора им, за да му крещи и да го обвини, че е лош баща, който почти не му обръща внимание. Той обаче забелязал, че оборът е празен, с изключение на няколко бутилки алкохол и карти за игра на централната маса.
“Мразя те, татко! Мразя те за това!” – избухна в плач и побърза да излезе от плевнята към стаята си, осъзнавайки, че през цялото време Едуард е бил зает да пие и да играе карти с приятелите си, оставяйки го сам. След това Едуард и Карл се отдалечили повече от всякога и Карл избягвал да говори с Едуард.
Година по-късно Едуард внезапно умира от сърдечен удар, оставяйки Карл с дядо му. Карл дори не беше сигурен дали Едуард му липсва заради това колко обтегнати бяха станали отношенията им.
Два дни след погребението Карл решава да разчисти вещите на Едуард от дома им и в крайна сметка изхвърля кашоните в плевнята им. Но когато се канел да напусне плевнята, видял писмо, което паднало от един от кашоните близо до масата.
Той се навел да го вземе и открил нещо, което никога преди не бил виждал. Под масата имало ключалка. Той отмести масата и дръпна ключалката, разкривайки скрита стая в хамбара.
Внимателно слезе по стъпалата, водещи към тъмната стая, и не можа да повярва на това, което видя!
В центъра на стаята имало велосипед, скрит под бели чаршафи. Това беше велосипед, специално предназначен за хора с увреждания като него, които са с ампутиран крак, и на него беше гравирано името му.
Карл не можа да се спре да се разплаче. Открил и документите и дневниците на Едуард, в които той си бил водил бележки за построяването на велосипеда от нулата. Едуард също така беше оставил писмо върху велосипеда, в което посочваше, че това е изненада за рождения ден на Карл.
“Много съжалявам, татко! Какво направих? Мислех, че не ме обичаш!” Този ден Карл ридаеше от сърце, проклинайки се, че е намразил Едуард.
Той се зарекъл да не остави усилията на Едуард да отидат напразно и работил още по-усърдно, за да се класира за предстоящия турнир по колоездене през същата година.
За съжаление не спечелил първото място, но се класирал на второ място. Когато получи сребърния си медал, той произнесе реч, в която призна не само на Лидия, но и на Едуард, който е направил нещо повече за него.
След победата си Карл отишъл да види Лидия в болницата и оставил медала и семейната им снимка до леглото ѝ. “Татко е винаги с нас, мамо”, каза й той. “Той ни гледа отгоре. И се надявам, че съм го накарал да се гордее с мен.”
