Един ден Клеър намира изоставено бебе и го води у дома, молейки родителите си да го осиновят. Години по-късно тя получава обаждане от адвокат с удивителна изненада за семейството им. Най-накрая те получават отговорите, които са търсили през цялото това време.
Години наред Клеър бе молила родителите си за малко братче или сестриче, но Марк и Синди живееха от заплата до заплата. Добавянето на друг член на семейството към тяхното домакинство не беше финансово разумно.
Синди не искаше да разбие сърцето на дъщеря си или да я накара да се тревожи за пари. Така че вместо да й каже истината, тя й каза:
— Ако се молиш наистина упорито, може един ден да получиш малко братче или сестриче.
Клеър взе тези думи присърце и всяка вечер преди лягане тя молеше Бог за ново попълнение в семейството им. Тя обеща да бъде най-добрата сестра на света и се надяваше, че Бог ще чуе молитвите й по-скоро.
На 10 си мислеше, че това може никога да не се случи, но беше доволна от семейството си. Марк и Синди много я обичаха и въпреки проблемите с парите бяха възможно най-щастливи.
***
Един ден Клеър се прибираше от училище, чантата й с книги се люлееше напред-назад. Майка й смяташе, че е достатъчно голяма, за да се прибира пеш; отнемаше само около десет минути. Тя каза, че това ще й даде отговорност. Понякога нейната приятелка ходеше с нея, тъй като тя живееше наблизо, но не и този ден.
Гледайки обувките си, докато весело подскачаше, Клеър не забеляза количката по средата на тротоара. Тя се спъна, разтърси количката и чу слаб вик отвътре.
— О — промърмори тя и се наведе, за да открие момченце вътре. Големите му очи бяха широко отворени и любопитни. Но тогава той започна да плаче.
— Тихо. — изгука тя и започна да люлее количката настрани. За щастие бебето се успокои, позволявайки на Клеър да се огледа и да потърси майка му. Тя живееше в хубав малък квартал със скромни къщи във Вирджиния. Майките често се разхождаха с количките си, тъй като беше доста безопасно, но никой не би посмял да остави бебе само така.
Това е странно, помисли си Клеър и се намръщи на привидно изоставената количка. Тя изчака още няколко минути, но знаеше, че майка й ще се тревожи, ако скоро не се прибере.
От друга страна, тя не можеше да остави това бебе на улицата просто така. Единственият вариант беше да го вземе у дома; майка й щеше да знае какво да прави.
***
— Клеър, какво е това? — попита Синди, избърсвайки ръцете си с кърпа, след като видя дъщеря си да влиза в къщата им с количка.
— Мамо! Намерих тази изоставена количка на улицата. Вътре има момченце, но нямаше никой! Не можех да го оставя само! — Клеър бързо обясни.
Очите на майка й се разшириха, изненадата и объркването й бяха видими, но тя вдигна бебето и го притисна до гърдите си.
— Исусе, кой би направил това? Ще трябва да се обадим на полицията. — каза тя, потупвайки гърба на бебето.
Клеър стисна устни и погледна майка си с надежда.
— Мамо, ами ако той е братът, за когото съм се молила през всичките тези години? Ами ако той е моят отговор от Бог?
— Какво? О, Клеър. Не става така. Не съвсем. Трябва да знаем дали е бил изоставен по погрешка. Родителите му може да се тревожат за него. — обясни Синди, като спокойно полюшваше бебето.
Клеър не каза нищо повече, но претърси количката за някакви улики. Изведнъж тя намери лист хартия.
— Мамо, има писмо!
Синди го грабна с една ръка и започна да чете:
“На всеки, който го намери, моля, погрижете се за него. Името му е Габриел. Аз не мога. Аз съм на 18 и ме изгониха от вкъщи. Моля. Благодаря ви.“
— Майка му го е изоставила? — каза шокирана Клер.
— Мисля, че да, скъпа. — отвърна Синди, свила притеснено вежди.
Бебето беше малко и щеше да има нужда от адаптирано мляко, затова тя се обади на съпруга си и му обясни ситуацията. Поръча му да купи храна и евтини памперси. Когато се прибра, го нахраниха и се обадиха на полицията.
Няколко служители дойдоха и чуха историята им. Те помолиха семейството да задържи бебето през нощта, а на следващия ден социален работник щял да дойде за него.
Но тази нощ промени всичко за тях. Габриел беше невероятен. Те се забавляваха с малко бебе в къщата, въпреки плача и пълните пелени.
Преди всички да си легнат, Клеър отново помоли родителите си.
— Мисля, че той беше изпратен при нас. Той е отговорът на молитвите ми. Той е моят малък брат. ж каза им тя, преди да отиде в стаята си.
Когато дамата от социалните служби се появи на следващия ден, Марк и Синди не можаха да позволят на бебето да отиде с нея. Говориха с нея да го задържат, докато властите приключат разследването. Социалният работник се съгласи, стига да вземат сертификат за приемни родители, което направиха веднага.
Разследването не доведе до нищо и няколко години по-късно Марк и Синди осиновиха Габриел официално. Клеът изпълни обещанието си към Бог. Тя беше най-добрата сестра. Помагаше с храненето и смяната на пелените и играеше с малкия си брат колкото може повече. Тя го гледаше през цялото време, защото родителите й не можеха да си позволят друг.
През тези години парите още повече не стигаха, но те бяха щастливи. Наистина изглеждаше, че Габриел им е изпратен от Бог.
***
На 19 години Клеър посещаваше местен колеж, но все още живееше у дома. Тя също така имаше работа на половин работен ден, но прекарваше много време с малкия си брат, който беше почти на 10 години.
Един ден стационарният телефон звънна и тя вдигна.
— Здравейте? — каза тя, махвайки на брат си, че ще бъде там, за да играе Монопол след секунда.
— Здравейте, със Синди ли говоря? — попита мъжки глас.
— Не, Клер е. Синди е майка ми. — отговори тя.
— О, добре. Аз съм г-н Коен, адвокат на Сюзан Мастърс. — обясни мъжът.
Клеър се намръщи. Тя нямаше представа за кого говори.
— Добре. Кой е това?
— Няма значение. Обаждам се, за да ви информирам, че г-жа Мастърс оставя на вас и брат ви Габриел 2,7 милиона долара. Трябва скоро да дойдете с родителите си в офиса ми, за да подпишете документите. — предложи г-н Коен.
Челюстта на Клеър увисна.
— Какво? Това трябва да е грешка. Кой сте вие? Откъде ни познавате?
— Предлагам да се обадите на този номер. — отговори г-н Коен и започна да рецитира набор от цифри, които Клеър записа възможно най-бързо. — Ще получите отговорите, от които се нуждаете. Тогава елате в офиса ми, за да приготвя всичко. Довиждане, госпожице.
— Но… — започна Клеър, но адвокатът вече беше затворил.
Младата жена нямаше представа какво да прави. Финансовото положение на родителите й се подобри с годините и те нямаха роднина, който да им остави пари. Техните възрастни роднини също бяха обикновени хора. Това обаждане нямаше смисъл.
Но не може да е грешно. Адвокатът говори за брат й. Нещо ставаше и тя трябваше да разбере истината незабавно, затова се обади на номера.
— Здравей, Клеър. — отвърна слаб женски глас, когато Клеър се представи. — Предполагам, че сте получили обаждане от г-н Коен. Не е лъжа. Получавате тези пари.
— Ти ли си Сюзан?
— Да.
— Коя си ти? Защо ни даваш пари?
— Преди години родителите ми ме изгониха, защото се прибрах с дете. Те не знаеха, че съм бременна и бяха… меко казано ядосани. Извънбрачно дете от 18-годишната им дъщеря би било невъзможен срам в техния кръг. — започна Сюзън и Клеър се отпусна на дивана, най-накрая започвайки да разбира ситуацията.
— О, боже мой. — промърмори тя, покривайки устата си с ръка.
— Да, това бях аз. Аз съм биологичната майка на Габриел и се криех зад едно дърво, когато взе количката у дома. Видях всичко. Знаех къде е той през цялото време.
— През всички тези години живях със съжаление. Не трябваше да се отказвам от него, но не можех да направя нищо без подкрепата на родителите си. Те ми казаха, че ако се откажа от него, ще ме приемат обратно. Бях страхливка, така че го направих и се върнах у дома. — Сюзан се изкашля няколко пъти, прекъсвайки разказа си.
— Добре, но какво става сега? — попита Клеър, сега уплашена, че ще дойде да вземе Габриел обратно или ще им предложи пари за него. Беше глупаво, тъй като адвокатът каза, че парите са за тях двамата, но тя беше притеснена и уплашена.
— Родителите ми загинаха в автомобилна катастрофа само няколко години след като оставих детето си на вашата улица и получих цялото си наследство. Исках да си върна момчето, но видях колко сте щастливи. Вие бяхте семейство и го обичахте. Гледах отдалеч и не можех да го направя. Не можех да ви го отнема. Освен това родителите ти го бяха осиновили и щеше да е катастрофа, така че стоях настрана.
— Значи сега ни даваш пари? Защо и на мен?
— Сега ви давам част от моето наследство, за да ускоря процеса, но семейството ти ще получи и останалото по-късно. — обясни Сюзън. — Болна съм, Клеър. Нямам много време, така че предполагам, че отказването от него беше Божията воля. Той трябваше да бъде с теб и семейството ти през цялото време. И скоро ще получите всичките ми пари.
— Не, трябва да има нещо, което можеш да направиш. С всички тези пари можеш да платиш на най-добрите лекари. — възрази Клеър, без да знае какво друго да каже. Тя не познаваше тази жена, но тъй като тя беше биологичната майка на Габриел, това я правеше част от тяхното семейство по някакъв начин.
— Не, Клеър. Това е… невъзможно. Надявах се да говоря с родителите ти и да им благодаря, че взеха моето момче, така че ако могат да ми се обадят, наистина ще го оценя. — добави Сюзън.
Те затвориха след няколко минути, но Клеър обеща да накара родителите си да се обадят.
Те го направиха тази нощ. Сюзън благодари на Синди и Марк и им обясни. По-късно разказаха всичко на Габриел. Той знаеше, че е осиновен, но тази новина шокира малкото момче.
Първоначално те правеха планове да се срещнат с майка му, но тя почина само няколко дни след това телефонно обаждане и те така и не получиха възможност.
В крайна сметка те получиха обещаните от Сюзън 2,7 милиона долара, но дойде и останалата част от наследството, което включваше още пари, доверителен фонд за Габриел и огромна къща в по-богатата част на техния град.
Семейството им най-накрая можеше да спре да се тревожи за парите, но те работиха усилено, за да не позволят тази нова ера в живота им да повлияе на динамиката им. Те прекарваха време заедно. Синди и Марк все още работеха упорито всеки ден и повечето от парите им бяха пазени на сигурно място за бъдещето.
Клеър порасна, знаейки, че Габриел е отговорът на нейните детски молитви, дори ако другите смятат, че това е просто съвпадение. Но след като научи за Сюзън, тя разбра, че е била права. Трябваше да бъде. Малкият й брат беше нейният най-добър приятел и любим човек.
