Млада жена наследява стара къща и часовник от баба си и когато следва инструкциите в завещанието, часовникът се отваря, за да разкрие истинското й наследство.
Емили Олсън почина и остави двете си внучки сами на света. Дъщеря й си беше отишла от рак, когато Катрин беше на 12, а Алис на 14. Тя беше сигурното пристанище на момичетата, но сега я нямаше.
Катрин се препъваше на погребението, замаяна от загубата, но по-голямата й сестра Алис беше хладна и спокойна. Единственият път, когато тя показа някаква емоция, беше, когато адвокатът на Емили ги помоли да се отбият на следващия ден.
Тази нощ Катрин плака, докато заспи в малкия си апартамент, а Алис разговаря с приятеля си за това какво наследство може да е оставила Емили на внучките си.
— Слушай, през 50-те години семейството имаше купища пари! — каза Алис. — Знам, че баба Емили е заложила по-голямата част от семейното богатство, но трябва да е останало нещо!
Така че Катрин отиде на срещата в офиса на адвоката, без да очаква нищо, а Алис очакваше джакпот. Г-н Калтън, адвокатът, обясни:
— Завещанието на Емили е много ясно, особено защото нейното имущество е много малко.
— Малко? — сопна се Алис. — Какво имате предвид? Колко?
— Емили Олсън остави дома си, къщата на 42, Farlow Road, за да бъде разделена поравно между вас двете. Ще ви прочета един откъс, който смятам за уместен:
„Заедно с къщата си ви оставям часовника, който беляза всички важни моменти от живота ми.
„Скъпи мои, никога не забравяйте откъде идвате, защото нашето най-голямо наследство винаги е нашият произход и тези специални моменти, отметнати от този стар часовник, ще отворят съкровищница.“
— Сериозно? — попита Алис. — Сенилна ли беше баба Емили? Брояла е моменти на онзи стар часовник? Съкровищница от специални моменти? Ами парите?
Г-н Калтън се намръщи.
— Няма пари, Алис. — каза той. — Емили живееше с пенсията си.
— Значи е само онази порутена стара къща и стар часовник? — Алис извика. Тя се обърна към сестра си, която я слушаше мълчаливо. — Можеш да вземеш всичко, Кат! Не го искам!
— В такъв случай, — каза г-н Калтън. — моля, бъдете така любезна да подпишете документ, с който декларирате, че предавате своята част от наследството на сестра си.
— С удоволствие! — Алис се подсмихна. Тя подписа декларацията и изхвърча от офиса. Катрин поклати глава и избърса сълзите си.
— Обичам тази стара къща. — каза тя. — Тук съм израснала. Искам да живея там! Баба Емили е права. Във всеки ъгъл на тази къща има спомени и всичките ми най-добри моменти, през които съм живяла там, с нея.
Седмица по-късно Катрин нае предприемач и започна ремонт на къщата на баба си. Тъй като бюджетът й беше малък, имаше неща, които правеше сама, като боядисване на кухнята.
Докато бъркаше боята, очите на Катрин попаднаха върху стария стенен часовник.
— Това трябва да се свали! — каза си тя и отиде да донесе стълба.
Катрин се бореше да свали часовника, защото беше много по-тежък, отколкото очакваше. Тя го постави на кухненската маса и си спомни какво беше прочел г-н Калтън в завещанието:
“Онези специални моменти, отметнати от този стар часовник, ще отворят съкровищница“.
— Помни откъде идваш. — каза си Катрин. — И така, откъде идвам? От 42 Farlow Road! 42… Катрин замислено натисна минутната стрелка до 42 минути и чу странно щракване.
Тя бавно натисна секундната стрелка в съответствие с минутите и чу второ щракване. Сърцето й започна да бие по-бързо и по-бързо, докато натискаше часовата стрелка да се подравни.
Последва трето, по-силно щракване и предната част на часовника се отвори! Вътре Катрин видя блясъка на злато и диаманти! Старият часовник наистина криеше съкровище!
На кухненската маса лежаха бижутата, носени от жените Олсън от поколения. Диаманти, рубини и изумруди и Катрин знаеше, че не може да понесе да продаде нито едно от тях!
Катрин претърси отново вътрешността на стария часовник и намери пакет. Вътре имаше дебела пачка пари, но банкнотите бяха стари, много стари. Парите възлизаха на общо 12 000 долара.
Тя направи малко проучване в интернет и откри, че тези долари, някои от 1800 г., може да струват десет пъти повече от номиналната им стойност.
— О, бабо! — каза Катрин. — Ти все още се грижиш за мен. Никога няма да забравя къде съм израснала и как съм отгледана!
